Жанр: поезия
Превод: Светлана Комогорова – Комата
Пени Рембо (1943) е английски писател, поет, философ, художник, музикант и активист, съосновател на фестивала в Стоунхендж и съосновател и барабанист в легендарната анархо-пънк банда Crass. След разформироването на групата (1984) той се посвещава почти изцяло на писането, завръщайки се на сцената през 2001 г. с първите си поетично-музикални рецитали.
Като студент в Югоизточното училище за изкуства в Есекс в началото на 60-те години на 20 в., Рембо бързо осъзнава потенциала на тъкмо прохождащия поп арт и постига значителен успех с произведенията си, а Анди Уорхол му предлага работа в своето студио „Фабриката“. Рембо отказва, тъй като „има да върши по-важни неща“. През 1964 г. той получава награда от Джон Ленън за най-добра визуализация на песента на Бийтълс „I Wanna Hold Your Hand„. Работи за кратко като учител по рисуване (преди да се разочарова от образователната система), а после и като въглищар.
Острата социална чувствителност на „И сега вали“, която според автора не е задължителна за всеки поет, но е въпрос на „лична социална ангажираност“, обяснява разказвателните и дори репортажни елементи в стихосбирката. „Гледам на стиховете си като на описание на пътешествие към универсалното цяло, картографски произведения, чиято стойност е в тяхната артикулация на процеса“, казва Рембо.

ТОГАВА ЗНАЙ ТОВА [ПЛАЧЪТ НА ДИЕГО]
ПЪРВА ЧАСТ
Тогава знай това,
че в свойта просветена самота
не си сама.
Аз няма да търпя това самонатрапване.
Всеки ден и всяка нощ
аз нося Прометеевото обещание –
да го положа в твоите нозе,
и ако трябва да решиш да се отдръпнеш, като го отричаш,
аз търпеливо ще те чакам,
и на огнени криле
към теб отново ще се понеса –
да знаеш, че не можем да сме разделени
и никога не сме били.
И ако все така решителна останеш,
пази се – аз ще те омаям,
най-сетне ти ще изгориш, ще се стопиш –
първична и вселенска, цялостна.
Ала знай също и това.
Единствено от самота
можем да се отдадем напълно:
всичко друго е фалшът на размишленията,
отричане на съзвездието на съществуването.
Няма да търпя тази хитрина,
нито нейната козметика да нося,
защото тя прикрива ни един от друг.
В твойта пълнота към тебе ме влече,
но в твойта пълнота и тебе те влече към мен.
Моретата ти мои са, тъй както моите са твои,
издигат се и падат вълните им към райски брегове.
Но ако търсиш повече личното удобство,
то знай, че самотата ти ще се превърне във самотност,
и тъй като във пълна самота
не може да си сам,
в самотността ти обуславяш свойто състояние,
пишеш свойте рими и това те води към разлъка.
Отделността може да е изключително право,
но аз няма да бъда изключен.
Преследвам те, тъй както и ти ме преследваш,
защото сме неразделни,
Както аз не мога да ти обърна гръб,
така и ти не можеш да извърнеш лице от мен.
Отлети като двама, но родени като един,
в нашата зависимост сме независими,
свободни, че сме толкова всецяло свързани.
Застанал пред тебе във времето,
с копие в ръка,
мълчалив, уверен,
предлагам миг на отдих –
че ябълката няма да е изкушение,
ни буря да се разрази
и да подгони тя сърцето.
Но знам, че това копие ще се превърне в теб,
но няма то да те открадне.
В това съм убеден,
защото огънят му няма как себе си да надгори,
и няма как страстта му да бъде угасена.
Жадувам ненаситно за разочарование,
и все пак се заклевам – няма аз да те изгоня,
нито да те пусна да си идеш,
защото няма и какво да пусна.
Ти привличаш моя прилив,
и аз привличам твоя прилив
в напор, изблик, втурване.
И в този миг на стапяне
можем да изпаднем в унес, да не се завърнем никога:
въртящо се кълбо от познание,
което само не се познава.
И това е нашият кръг, увереността:
анимистичните инстинкти и вродена мъдрост,
несмущавани от нищо, безпътни, но напълно цялостни.
Кръжим, кръжим,
погълнати от себе си,
ние водоемът на страстта сме.
И когато облаците бурни на консенсусна надменност
скрият ни един от друг,
стомахът ми овързва се на възел,
а бухалът със присмех буха
и съкращава времето:
приспивна песен за несравнимите.
Очакването.
Такова затъмнение не мога да търпя,
но там, където мога да го предотвратя,
аз бивам удрян с бич или принуден да бездействам.
И когато облаците се разкъсат
и пак те видя,
и аз сияя лъчезарно,
а после се обръщам, та мъката по тебе да остане скрита.
Кажи ми ти, че маската е тънка
и няма аз да браня
малкото, което зная, че е истина.
Не определяй мен,
дори не си представяй, че би могла,
а аз на свой ред няма да те определям.
Не зная ти коя си,
но те познавам аз във всичките ти багри,
защото са и мои.
Без съмнение, не стига ли това?
Не можеш да брътвиш за тръгване,
защото всеки миг сме свързани,
отвъд думите, отвъд съображенията.
Ако паднеш – падаме заедно,
огледала, отразени във вечността.
Ние сме траекторията,
танцуващи спирали от веселие;
самата форма.
Ние сме съдба,
заострени и бързи,
трасираме невъзможното.
И все пак, дали си си представяла, че можеш
да говориш някак срещу тази слятост,
че можеш след това да заявиш, че ангелски ще изхвърчиш,
с крила ще плеснеш и ще изфучиш?
Как можеш да се отделиш в това?
Дотолкова ли овладяна си, че няма грешка,
или навярно има по-велика истина и криеш я от мен?
Не можем да завържем сянката,
защо тогава към това да се стремим?
Твойта отделеност ме обижда,
тя не е нищо повече от крехък, слаб романс.
Твойта отделеност ме ранява,
ранява ме дълбоко.
Сякаш сълзите могат да бъдат отхвърлени като лицеизраз
или пък думата целувка да бъде някак изтълкувана като окована.
Слушай,
аз ти говоря отвъд времето.
Ти не си същност,
и аз не съм.
Ние сме всичко,
и отделеност не може да има.
Ако човешката крехкост отреди другояче
и настоява да бъдем определени като индивиди,
знай, че това е само наглост,
самозащита, в която Азът ще остане незнаен.
Да, знам, човекът осквернява,
но аз не съм човек,
защото съм от цялостна материя.
Аз не съм Той.
Затова не ме оплитай със сантименталност,
недей прави магии на обикновената интрига.
Ние не сме измерение на времето,
а самото време.
Ние не сме количествен израз на пространството,
а самото пространство.
В своето увлечение по раздялата
отричаш очевидното,
разцепваш аборигенския череп,
изплюваш семето, преди плътта да е изядена.
Не можеш от мен да избягаш, нито аз от теб.
Ние сме заедно като факт, неоспоримо като факт.
Ако издигнеш знамето против това,
знай, че там, където си загубена, мен няма да ме има.
Не сме сами,
това е самоочевидно.
Не е ли туй дъбът, а онова – щиглецът?
Не е ли туй дъбравата,
където някога пасеше козелът с раздвоените копита?
Не си ли ти това? Това не съм ли аз?
Ние съществуваме, защото иначе не можем.
Значи длъжни сме да съществуваме.
Кажи ми тогава, че не сме заедно в тази райска градина.




