Откъс от “Градът в алена пелерина” на Аслъ Ердоган

Издателство: “Парадокс”
Страници: 166 
Цена: 16 лв.
Превод от турски: Азиз Шакир-Таш
Поръчай тук с отстъпка!

Рио се беше превърнал в маска без лице, в покрито със златен прашец гигантско подсъзнание. Градът трепереше като лист, тресеше се и се сгромолясваше, сякаш точно под него пропадаше една огромна мина. Телата отразяват един и същи ритъм; в грубите целувки, във внезапните атаки и оттегляния на танцьорите, в ударите по барабаните атабаке, в едновременното поклащане на сплелите се като бръшлян тела.

Като изкачване към върха на планинска верига – точно когато си мислиш, че си го достигнал, Рио с дългия си, елегантен и безмилостен пръст посочва върха на друга лудост. Реалният и приказният свят се бяха обърнали с опако- то нагоре. Мъжете – облечени като жени, а жените като мъже; травестити с мрежести чорапи, прашки и обувки с висок ток, с маски на Рейгън и Тачър; дрехи с люспи, които нощем блестят като пламъци, пера от папагал, конфети, фойерверки, изкуствени фалоси, надуваеми гърди, бляскави фетиши, полицаи по ъглите; гангстери, раздаващи кокаин и патрулиращи; домакини, които се опитват да изглеждат като проститутки, и проститутки, които се опитват да изглеждат като монахини; белосани, овъргаляни в позлата, боядисани във всевъзможни шарки фосфоресциращи тела; нацистки офицери, Юлий Цезари, фараони, титани, Аполон и Дионисий, хора с биволски маски, хора с мечешки маски, африкански божества, амазонски божества, палячовци, клоуни, акробати, повече от всичко Кармени, Афродити, Клеопатри, жени-котки, жени-пантери, жени-тигри… Адолф Хитлер пуска ръка на облечен в клин с леопардова окраска мулат травестит.

Тутанкамон сваля Мерилин Монро. Джон Уейн с треперещи крака се задъхва след за- харосана ябълка. Желание, което, достигнало връхната си точка, се превръща в собствената си пародия… Костюми, които изглеждат празни отвътре; тела, които изглеждат като стенна украса; маски, зад които няма лица… Но дори и в този панаир на сластта имаше един миг… Миг, в който всички маски започнаха да дишат и пръстите, които се докосваха до платното, усетиха голата човешка плът… Всеки момент парадът в Самбодромо ще започне. Всички са затаили дъх, очакват „батериа-та. Петстотинте барабанисти от първата школа по самба събират сила за парада, който ще продължи повече от час; тежки цял кило грам кокаинови торби се предават от ръка на ръка. До един са негри, до един са от фавелите; не са нито по-свободни, нито по-заможни от прадедите си, които са били докарани в Новия свят на кораби, пълни с роби. Вече само в импулса си успяват да доловят простиращите се отвъд хоризонта савани, бойни танци, голите черни божества, които са предали с кръстовете на вратовете си… И музиката започва… Хиляди ръце, хиляди ръце, заякнали под безмилостното слънце и под още по-безмилостните камшици, започват да бият барабаните едновременно.

Звукът на „батериа“-та се чува от километри; наближава, наближава и след като нараства неимоверно, се стоварва като юмрук върху нощта. Катери се по коленете и хълбоците; улавя ръцете; обгръща устни и избухва точно в центъра на Аза. Стотиците хиляди хора, изпълнили Самбодромо, скачат на крака и силно се прегръщат. Има такива, които пищят, други крещят с все сила, трети припадат, четвърти газят едни върху други… От стотиците хиляди, които са се превърнали в едно тяло, в центъра на тежестта му се разлива някаква енергия като набъбнала от дъното вълна. Движещата сила на живота, по-стара от историята и словото…

Робът побеждава господаря. И започва танцът. „Писъци, барабани, танци, танци, танци, танци!“ Ако лудостта има връх, той трябва да е в този миг. Битието, което с изкачването си във високото оредява, в обятията на небитието се разпада. Една анихилация, която повива дори смъртта… Ето, това е то, истинското падение, падение, което наред с всичко останало унищожава и себе си.

В безлюдната градина, която наричаше Тропическото ъгълче, подпряла глава на коленете си, тя хапеше ръцете си до кръв, за да се пребори с гаденето. Куршумите сякаш преминаваха през мозъка ѝ. Кокаинът не беше подействал никак добре на обтегнатите ѝ до скъсване нерви. „Нужно ми е мъничко спокойствие, спокойствие и забрава. Между мен и собственото ми аз са изстрелите и този проклет роман.“ Беше в най-отдалечената от спокойствието точка на планетата – в джунглата. Бяха я нападнали стотици буболечки, мухи и мравки; изглеждаха, сякаш чакат тази влажна, неподвижна маса от плът със странна миризма час по-скоро да се разпадне. Беше обградена от израсли нагъсто, едно през друго, рамо до рамо, преплетени растения. Които непрекъснато се счепкваха, душаха и коварно избухваха; надпреварваха се, обладани от страхотна жажда за светлина, кое ще се издигне по-нависоко и по-нависоко, към слънцето… Всяко листо беше материализация на отделна битка, точно както бе с всеки куршум и дума… Знаци за поредна смърт, поредна маска…

 Вниманието ѝ бе привлечено от започнали да съхнат орхидеи. Шест орхидеи се бяха наредили във формата на полумесец около наполовина изпушена пура – МАКУМБА! Червна магия! Горите на Рио, които бяха позволили на човешките синове да преминат през тях, бяха изпълнени с оброчни дарове в чест на кандомблеанските богове – недопита кашаса или пура, обградена от шест или дванадесет цвята. А понякога – наполовина пълна тава с месо или риба. Тя не знаеше какво означава тази незавършеност при оброците; може би целта бе да се покаже, че светът, който е разделен по средата като с нож, принадлежи както на боговете, така и на хората. Беше си спомнила, че нощно време Командо Вермельо слизаха от фавелите и погребваха убитите си в изоставени градини, и тази мисъл я накара да настръхне. Всъщност нито труповете, нито черната магия можеха да ѝ навредят. Подобно на дивите племена, тя не намираше нищо нередно в това, да си подели пръстта с мъртвите; на всичкото отгоре се чувстваше довереник на смъртта, който с нищо не отстъпва на магьосниците. Въпреки това скочи на крака. Не толкова от страх, колкото от мисълта, че ще започне да се страхува, набързо прибра всичко в чантата си и се затича към зида. Точно пред него се спря, изсмя се гръмко на собствените си фантазии и с ефектен скок се озова на пътя. Това бе радост, открадната от детството!… Когато беше осем-девет годишна – минали са двадесет години – заедно с приятелите ѝ от махалата организираха „пиратски походи“ до старите дървени кьошкове в „Гьозтепе“ и се завръщаха с богата плячка от съборетините, които отдавна бяха преминали под управлението на плъховете. Веднъж бяха налетели на пазача. С писъци бяха счупили прозорците на първия етаж и полуопиянени, изпаднали в транс, предизвикан от мисълта, че най-после са станали истински пирати, се бяха хвърлили от няколко метра височина на земята с ръце, целите в драскотини. Само едно дете беше заловено през онзи ден. Една малка Йозгюр с разкървавени колене и глезени – бяха я спипали точно когато вече се бе покатерила на зида, след което изяде голям бой. Изобщо не я беше заболяло. Наказанието едновременно беше увеличило удоволствието от направената беля и я бе издигнало в ранг мъченица.

В началото на стълбите, водещи надолу към „Лапа“, тя спря и погледна за последно към долината „Санта Тереза“. Като Робинзон Крузо, който се сбогува с острова си. Мислено направи снимка на тропиците, която можеше да отнесе със себе си и да я увеличава, когато си поиска. Дървета, чиито стволове оставаха скрити зад короните от листа; високи, гъсти, изпълнени със сок опърничави треви; лиани, плъзнали навсякъде, където са могли да забият нокти; набити, тумбести бананови дървета; наперени мангови дървета, чиито върхове опират в небето; тромави хлебни дървета – чинаровите дървета на тропиците; бъбриви палми, които постоянно мърдат с устни и нещо си мърморят… Скелетът на някакво чуждо дърво, което си е въобразило, че е в Алпите, се издига между редките си болнави листа… Сякаш е спотаила дъх балерина, която се опитва да запази равновесие в изключително трудна поза. Листа, които никога не пожълтяват, не окапват и не знаят що е есен. Всички нюанси на зеленото: изумрудено, елово, шамфъстъчено, морско, ябълково, нефритено, хризолитно… Насреща ѝ се откриваше гледка, чужда на самовглъбената, плаха и обезсърчена природа на севера. Тук природата беше буйна, жизнеутвърждаваща, крещяща. Бе толкова жива, че сякаш можеше да се види как вдишва и издишва. Не позираше, за да бъде снимана от човешка ръка. Все още не бе изчерпана и не бе обожествена. Не беше станала част от нещо подредено. Сама си беше господар; постоянно се бунтуваше, отказваше да се договаря, постоянно се хвърляше напред подобно на горски пожар, който, ако изчерпи същността си, ще угасне.

 „Де да можех да приема в съзнанието си всички тези гледки, без да ги трансформирам в символи. Да можех да не вменявам собствените си чувства на природата, която в действителност не чувства.“ Подскочи, уплашена от изсвирване, сякаш някаква огромна тропическа птица беше разперила криле. Плахо се извърна. По надолнището, което сякаш течеше, не се виждаше жива душа. Намираше се под една жака; нямаше как този звук да е излязъл от твърдите като стомана плодове с големина на топка за ръгби. Само веднъж бе опитвала плод от жака. В мига, в който я докоснеше с език, тя имаше вкус, подобен на джанка; но при първото отхапване изпускаше горчив, стипчив сок с миризма на урина… Този плод спокойно можеше да се кандидатира за идеален символ за множество неща: любовта, живота, реалността…

 – Пссст , пссст. Погледни насам!
Изкара си акъла. На зида отсам гъсталака бе седнало чернокожо момиченце на пет или шест години, което тя до този момент не бе забелязала. Цветът на кожата му бе плътен като на сенегалците, бе дребничко и много сладко. Косите му бяха сплетени по африкански; непослушните му къдрички бяха прибрани в стотици тънки плитки. Беше гримирано; от червилото с цвят на керемида, с което се беше наклепало, устата му бе заприличала на открита рана.
– Гледай, гледай! Аз съм вратарка – размаха тя черните си кожени ръкавици, които бяха почти колкото половината ѝ ръст. Известно време Йозгюр не знаеше какво да каже.
– Но това не са вратарски ръкавици. Боксьорски са. Момиченцето се намръщи, долната му устна провисна. Не се предаваше лесно.
 – Това са ръкавиците на Пеле. – Да, но нали Пеле е боксьор?
 Огледа преценяващо Йозгюр от глава до пети. Имаше нещо странно в тази жена, в начина ѝ на говорене, във вида ѝ… Някаква отлика, която не можеше точно да назове… След малко, ентусиазирано, че е намерило някакво обяснение, то каза:
– Ти си много бяла.
 За момент Йозгюр се подвоуми дали да научи детето на думата „гринга“, но веднага се отказа. Само се усмихна.
 – Обичаш ли черното? – я попита момиченцето.
 – Какво имаш предвид под „черно“?
 Разбира се, знаеше, че думата „прето“ означава едновременно и „черен“, и „чернокож“. Откакто бе започнала да се издържа с частни уроци, някакъв неконтролируем подтик я принуждаваше да задава прости до крайност въпроси, които караха околните да се съмняват дали е с всичкия си. Това беше не опит за хитруване, а мания да разделя понятията на най-малките им неделими части. Но момиченцето не се стресна като учениците ѝ и отговори на мига:
 – Черно е моят цвят. Йозгюр кимна утвърдително.
 – Да, обичам го. А ти?
Обичаш ли моя цвят? Бялото? Вместо да излъже, момиченцето предпочете да замълчи. Дълго време наблюдава ръкавиците, сякаш искаше да се пъхне в тях и да заспи. След това изведнъж скочи от зида и се скри в гъсталака.
– Хей, малката! Забрави си ръкавиците! Хей, къде си? Ръкавиците ти останаха у мен!
 Запуши уши за предчувствието, което я съветваше да се обърне и да се отдалечи оттам, и се приближи до зида. Точно както и предполагаше, момиченцето беше потънало вдън земята. Това бе наистина странно, твърде странно! Може и да беше поличба за някаква беда. Хвърли ръкавиците като чифт умрели мишки. Отново бе започнало да ѝ се гади и да ѝ се вие свят, устните ѝ затрепериха.
 „Боже, помогни ми да преживея днешния ден, без да ме сполети нищо!“
Бавно заслиза по стълбите. Едва пазеше равновесие. Изглеждаше като човек, който се опитва да остане изправен върху повлечен от течението сал. Само след минути се спря, затвори очи и три пъти повтори молитвата си. Без да успее да мине встрани, се наведе насред стълбите и извади на бял свят всичко, което бе попаднало в стомаха ѝ през този ден.

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to