Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „Смъртта на Зигфрид“ на Октавиан Совиани
Превод: Ванина Божикова

След като качих Данута в едно такси, следван както обикновено от сенките на Нибелунгите, поех наслуки по някаква уличка в близост до заведението. Трябваше да си събера мислите, да положа усилия да разбера какво се случва с мен в крайна сметка.

            И така в един момент осъзнах, че се питам дали пък не съм влюбен в Данута.

            След онзи миг на екстатична близост и след невъобразимия жизнен тонус, който горещите пръсти на полякинята вляха в мен, имах чувството, че връзката ни вече не е същата, но не бях сигурен, че става въпрос за любов.

            Какви прелести бих могъл да открия в тази едва наполовина жена? Твърде висока, с прекалено дълги ръце и крака, леко прегърбена заради пианото, със сивкава като попивателна хартия кожа, Данута в този момент ми се струваше наистина грозна и аз започнах да се упреквам, че я бях заговорил след музикалната вечеринка във Френската легация. Беше доста посредствена изпълнителка на Шопен и ако бях толкова затрогнат от свиренето й, причината за това вълнение не можеше да бъде качеството на изпълнението, а най-много интензивността, с която имах чувството, че изживява всеки акорд: под пръстите й пианото се превръщаше в инструмент за мъчения, който извиваше брутално тънките й мускули на полужена-полудете и придаваше на издълженото й лице странно изражение едновременно на екстаз и страдание, което ми напомняше за мистичните скулптури на Канова.

            Носеше черна вечерна рокля, която позволяваше да се видят, с кървавата откровеност на екорше, ясните очертания на отблъскващо големите й и безсрамно разголени ключици, които от самото началото караха да секне всяко еротично желание.

Първоначално разменихме няколко банални фрази, ала след като научих за интереса й към немската литература, започнах да й разказвам за дневника на Хайнрих, за обичайните ми неделни разходки край Ванзее и за онази пейка, прилепена до ствола на един гигантски дъб, която бях нарекъл пейката на Вертер.

Данута ме слушаше с влажни, ококорени очи на диво животно, а споменът за Хайнрих положи началото на близостта между мен и младата полякиня. Решихме да се срещнем отново, а после, скоро след това, срещите ни станаха доста редовни. Един единствен път Курт се съгласи да ни придружи: не хареса Данута от самото начало, убеден е, че е еврейка, може би дори британска шпионка, и че тази връзка може да изпрати и двама ни ако не пред военния съд, то най-малкото на Източния фронт.

Никога не съм обръщал кой знае колко внимание на сигналите за тревога на Курт, който е плашлив като заек, но в момента си мисля доста притеснен, че приех двусмислените докосвания на Данута на публично място пред съмнителни свидетели като онази сервитьорка с дебелите крака, която ни наблюдаваше с необясним интерес.

И наченките на страха пропълзяват като гол охлюв под офицерската ми куртка: ето че заради нервното си заболяване започнах да пренебрегвам дори най-елементарните предпазни мерки, да върша компрометиращи неща, чиито последствия могат да съсипят окончателно военната ми кариера.

Усещам врата си скован и болезнен и – с поомекнали крака от френския коняк на сервитьорката – за малко да се сблъскам с видението, което ненадейно се изпречва на пътя ми. Висока, слаба като скелет старица, несъмнено циганка. В едната си ръка е хванала за краката голяма бяла кокошка с отрязана глава, а в другата държи наполовина изпушена цигара, която пъхва между моравите си устни, а след това със знаци ми иска огънче. От шията на кокошката все още се стичат получерни капки кръв и една от тях капва върху перфектния ръб на панталона ми.

Опитвам се да отместя вещицата встрани и докосването до костеливото й тяло, от което се носи застояла смрад на старост и мръсотия, кара стомаха ми да се преобърне. Явно съм я бутнал по-силно, отколкото си мислех, защото бабишкерата изгубва равновесие за миг, изпуска кокошката, но в последния момент успява да допре длан до паважа и да посмекчи удара от падането.

От щърбата й воняща уста се излива порой от проклятия.

В този момент краката ми сякаш сами се раздвижват и аз хуквам да бягам между паралелните редици от къщи тип „вагон“, все още потънали в жегата на този душен следобед, преследван от воя на старухата.

След няколкостотин метра спирам да си поема дъх. Оглеждам горния и долния край на уличката като погнато животно, обзет от предчувствие за дебнеща опасност, но не зървам никакво движение, никакво присъствие. Странна тишина е обвила този краен квартал, откъдето се съмнявам, че ще успея да хвана такси.

Започва да полъхва слаб ветрец, който носи лека миризма на тиня и гнил папур от езерата в покрайнините на Букурещ.

Явно днес неудобните случки преследват офицера. Затова движенията му вече не са така стегнати и уверени, каквито бяха, докато го наблюдавахме как седи приведен над бележника си със сиви корици и изписва сякаш с върха на рапира големи четливи букви. След като пробяга почти петстотин метра, в момента е потен и зачервен; изважда носната си кърпичка, изтрива първо лицето си, после монокъла, който поставя защитна стена между него и нездравословната атмосфера на Букурещ. Толкова сме близо, че можем да чуем леко задъханото му дишане (знак, че тялото му, обилно напоено с френски коняк, отговаря с известни усилия на физическите натоварвания), колкото до петънцето от кръв, не по-голямо от върха на карфица върху ръба на безупречно изгладения му панталон, то в крайна сметка би могло да бъде просто зрителна илюзия. След като избърсва добре монокъла си, виждаме как премигва на няколко пъти, сякаш нещо му е влязло в окото, а ъгълчето на устните му ненадейно подскача нагоре и разкривява за пореден път красивото му лице на ариец. После тръгва (вероятно за да потърси такси) и докато идеално излъсканите му ботуши оставят завинаги следи не само в праха на тази букурещка уличка, а и в паметта на този лаптоп, направляван от съдбата, установяваме, че в момента сенките на Нибелунгите се реят над главата му под формата на сиво облаче, от което се откъсва навъсеното брадясало лице на Хаген, който ще ни преследва натрапчиво през цялата ни история.

Какво искате, в крайна сметка Хаген е смъртта.

Вървя наслуки в този лабиринт от заплетени улички, с наченки на болки в тила и с ръце, все още наелектризирани от пръстите на Данута, и най-сетне стигам до малко площадче с градинка и няколко пейки, на една от които присядам за миг.

Отблъскващият вкус на френския коняк отново се надига в гърлото ми. Да, в последно време злоупотребявам с алкохола.

Главоболието се надига от тила към слепоочията ми, а след това се забива в очните ми дъна.

Спрях на това място, за да огледам внимателно ръцете си, по които, над магнитните докосвания на полякинята, се е насложила, толкова тривиално и неприятно, вонята на труп на бабишкерата. Не откривам никакви следи от мръсотия, никаква неприятна миризма, но въпреки това за всеки случай изваждам джобното си ножче и започвам да си чистя щателно ноктите. Мислите ми се реят наслуки и отново се сещам за невероятната прилика между Данута и Хенриете.

Спомням си последната страница от дневника на Хайнрих: „На дъното на бутилката е останала само една глътка. Поглеждам джобния си часовник, после карам кръчмаря да донесе сметката. Ще го направим точно след десет минути“. А точно над тези думи, изписани с колебливите букви на пияница, има голямо петно от вино, което прилича на кръв, баща ми мислеше, че действително е кръв и това беше накарало него, човек без никакви литературни интереси, да изпитва почти религиозно благоговение към този дневник.

Колко пъти съм гледал със страхопочитание това бледо червено петно, колко пъти съм си представял как се спускат хванати под ръка към пейката на Вертер: той с леко военен, донякъде скован вид, тя силно замаяна от алкохола, почти неосъзнаваща какво се случва, тананикаща си веселяшка песничка. Колко пъти съм чувал в мисления ми слух да отекват двата изстрела, които подплашват катеричките в гората Ванзее и разпръскват свраките?

Баща ми се погрижи отрано поклоненията пред гроба на Хайнрих да се превърнат в навик за мен. А по време на дългия ми годеж с Труде, с която не можех да се реша да встъпя в брак заради прекомерната й набожност и едрото поразплуто тяло, което още оттогава издаваше склонност към напълняване, неведнъж сме се качвали на влакчето за Ванзее. Там направих на моята годеница първите си неискрени обяснения в любов.

В крайна сметка се ожених, защото баща ми държеше изключително много на този брак. И скоро дойде редът на тънките крачета на сина ми, които се подаваха като макарони под гащеризончето на пеперудки, да научи пътя към този гроб в покрайнините на Берлин, чиято суровост подхожда толкова много на военната традиция в нашето семейство. А това, че Гюнтер е наследил моята почит към паметта на Хайнрих, който, господа читатели, на първо място е бил военен, а не писател, ме изпълва с гордост, признавам.

И не би било чудно, ако по монокъла на офицера, върху който в момента пада кос слънчев лъч, открием обърнатото изображение на полякинята, с лицето й с цвят на попивателна хартия и крещящо начервените й устни.

Спомням си, че би трябвало да имам няколко аспирина в джоба на куртката.

Усещам болезнен спазъм в гърлото, докато се опитвам да преглътна без вода четири таблетки, чийто цвят ми напомня за цвета на Данута.

Вероятно страхът има същия цвят.