
На пръв поглед, „Циганин, ама най-хубав“ от Кристиан Новак е криминален роман – или поне притежава някои външни белези на този жанр, например серия от брутални убийства и полицейски служители в затруднение, тъй като все пак не е лесно да се идентифицират жертви без лица. На втори (и основен) план това е литературен грохот, написан с умение, сила, но и прецизност, калейдоскоп от гласове и сцени, гъста плетеница от герои и (не)щастия.
Повествованието в романа се води от четирима разказвачи: Милена, жена на средна възраст, завърнала в родното си място; Нузат, кюрд от Мосул на път за Кале; Сандокан (Санди), циганин от Меджимурие в Северна Хърватия и Планчич, говорителя на Загребската полиция. Това е книга, в която ще откриете ИДИЛ и бежанската вълна, забранена любов между хърватка и циганин, хърватски ветеран от войната, осигуряващ мира в селото си, полицай с шизоидни епизоди, оргия с молдовки, теория и практика на кражбата и юмручния бой, паяк, безспирно плетящ мрежата си, език на омразата в интернет, но и великолепие на литературния език, на мисълта и емоциите.
Сложната, полифонична структура на творбата отразява също толкова сложната реалност, като прави моментна снимка на актуалната ситуация в Източна (и не само) Европа – тесногръдие и провинциален манталитет, страх от другия, от чуждия, от ромите и пристигащите бежанци, които пресичат Хърватия по пътя си към бленувания Запад; тяхното представяне в медиите и стереотипите, но също и глобализацията и постмодерността.
Кристиан Новак (1979) е роден Германия, но израства в Меджимурие, Хърватия. Завършва Факултета по хуманитарни и социални науки в университета в Загреб, а понастоящем е доцент по лингвистика. „Циганин, ама най-хубав“ е третата му и най-успешна (засега) книга, която е отличена с редица награди в Хърватия и изпреварва по продажби световни имена като Феранте, Несбьо и Дан Браун. През 2017 г. романът е успешно адаптиран за театралната сцена, а постановката събира 18000 зрители само през първата си година.
Превод от хърватски Русанка Ляпова
КРИСТИАН НОВАК
ЦИГАНИН, АМА НАЙ-ХУБАВ
1.
ОЙКОФОБИЯ,
СТРАХ ОТ ПОЗНАТОТО
1. M / Рохкава земя
Само два са изначалните страхове, знаеш ли? Раждаш се със страх от шумове и страх от падане. Сериозно, има го в нета. Стотината останали фобии ги научаваш от близките си. Някои те предпазват от опасности, да. Ама повечето ги има единствено за да се подиграват с живота ни.
Ето, да речем, сега съвсем ясно усещам, че си напрегната. Иска ти се да приключиш набързо с цялото интервю, пък ние още не сме започнали. Страх те е да не се откажа. Мислиш си, че искам да избягам от всичко.
А и как иначе? Твърде много тъга има в тази история. Твърде много помия се изля отгоре ми. В тази история умират хора. В нея изгубих и малкото, на което държах. Научила си, че всеки нормален би избягал от такова нещо. Да, ама за мен то е всичко, което си струва наистина. Моят избор отдавна не е между щастието и нещастието, моят избор е между нещастието и нищото. Убий ме, обаче избирам бирата.
Сега почти всеки ден пристигат или ми звънят твои колеги, питат ме какво мисля, дали вече всичко не е приключило и дали не биха могли да ме снимат пред къщата, хайде, Милена, само една снимка, ей тука, и дали съм се срещала с близките на пострадалите, дали съм научила откъде са… Какво да им кажа, по дяволите?
Не ме е яд, че не им пука за цялата истина. Яд ме е, че очакват от мен да им помогна да се почувстват по-добре. Искат да се научат на състрадание. Въобразили са си, че всичко това ги засяга, и сега някак си, им е леко неудобно. Трябва им някое оптимистично изречение за край, с което да пресекат по-нататъшните мъчителни разговори за подобни истории.
Какво мислите, Милена, хм, как виждате нещата, Милена, ха, я кажете накратко, Милена, само с едно изречение, какво мислите? Какво мисля ли? Всеки път, щом изрека мислите си на глас, си спечелвам поне един приятел и поне един враг. И едните, и другите със съвсем погрешни основания. Ето какво мисля. Изчезвайте.
Ти все пак подходи различно, знаеш ли? Заяви, че искаш да чуеш как говоря за случилото се, сякаш съм насаме със себе си. Това е, рекох си. С тази малката може и да се получи. Обаче нищо не става надве-натри, ще караме полека. Очаквам да спазиш уговорката и да не ме прекъсваш. Очаквам някои неща да си останат между нас. Става дума за човешки живот, погледни ме, много е важно да го осъзнаеш. Ако не се чувстваш готова, кажи си отсега. Не ми губи времето. Ами добре тогава. Съблечи си якето, събуй се, разположи се удобно, свали си ръкавиците и пръстените, ще налея по чаша червено. Можеш да пушиш, ако ти се прище, и аз ще запаля една. Няма друг начин да се говори за тъгата. Освен като за любим, който се е завърнал при теб.
***
За да проумееш наистина случилото се, трябва да си наясно с нещо, съвсем незначително на пръв поглед. Земята край селото е доста рохкава, сякаш открай време постепенно пропада. В дълбините й са тунелите от рудника, десетки километри, а вече няма жив човек, дето да знае накъде водят. Земята се срутва, щом подгизне от дъждовете, или ако заореш твърде надълбоко, тъй че от време на време току се разнесе слух, че някой паднал в дупка, просто така, насред двора си, хората се срамуват, като пожарникарите дойдат да ги вадят.
Тези въглища са някаква меджимурска класика. Хем не са достатъчно, хем са и некачествени, че да гинеш за тях. Хората се претрепват от бачкане, обаче земята не връща, само взема. Затворили мините след злополуката през 1964-та, когато петима миньори останали затрупани някъде в рудника „Пети май”. Днес хората вече не помнят защо се е наричал така, но всички си спомнят как ги погълнал.
Разправят, че било призори, забучало и далеч над баирите, и в стомаха на местните. Всички, като по команда, още немити, наизскочили от къщите и хукнали към полето. Едни застинали като вкаменени на мястото, за което, незнайно защо, си мислели, че е над нашите момчета, други заридали, трети се разпсували и искали да убиват, някои доближили ухо до земята, докато други… почнали да копаят. Забележи, да копаят. С лопати, кофи, калаени канчета, с голи ръце, с втренчени погледи, полуживи, като сомнамбули, като обсебени. Часове наред никой не се осмелил да им каже, че можели да копаят до откат, преди да намерят затрупаните и че ако не са се задушили, вече са се удавили, под земята Мура е свършила своето.
Едва надвечер на следващия ден и последните се разотишли по домовете си. Само че вече не били същите хора. С петима по-малко, а останалите – разделени завинаги.
На тези, дето се предали на отчаянието, и на онези, дето махнали с ръка, на едните, дето жадували за мъст, и на другите, дето копали. Оттогава всеки, който дойде, е някой от тях.
Саболшчани са корав народ, знаеш ли, често си ги представям като камък, покрит с кожа. Не се вайкат за обикновени неприятности. Готови са близките им да изчезнат под земята, в ненадейни дупки. И от друга страна, да се появят непознати. У тях като че ли… в нас като че ли все още тлее надеждата, че онези петимата са се измъкнали някъде оттатък, може би по-надалеч в гората, или на север, и някоя нощ ще се върнат като сенки, ще похлопат на вратата на дома си, ще си умият ръцете, ще си изуят обущата и най-сетне ще намерят покой. От време на време се разчува, че този или онзи мярнал призраци да скитат из селото нощем или рано призори. Ама за това шшшт, само шепнешката.
В Саболшчак хората изчезват и се появяват, просто така, трябва да разбереш. Изчезват онези, в които има твърде много живот, появяват се тези, дето имат твърде малко. Тъй някак си се получи и с мен.
Когато след петнайсет години се завърнах в Саболшчак, дойдох от едно много по-кофти място. Както биха се изразили някои, от чуждо място. За мене то беше отказ и чуждо тяло. Нося го в себе си като острие, което се забива в дроба ми всеки път, щом забравя за него. С години не съм се смяла, нито се навеждам докрай, само си представи. Истинска саблошчанка.
Да.
Знаеш ли, взе да ми олеква, като заговорих. Сигурно има стотици причини да не разкажа за случилото се на никого. И само една да го сторя: дано сваля поне малка част от товара си.
Ако някога успееш да го изговориш докрай, осъзнаваш, че животът ти е истински екстаз.



