В очакване

03.03.2016

1

„Можем ли да си представим, че самолетите в нощното небето са падащи звезди” пее Хейли Уилямс в песента „Самолети”, заедно с рапъра B.o.B. Изключително популярна песен, сигурен съм, че поне веднъж сте писали заглавието и в търсачката на YouTube, долавяли сте я с случайно, докато сте минавали из оживени градски кафета или радиото ви я е поднасяло като приятен заместител на тишината. „Можем ли да си представим, че самолетите в нощното небе са падащи звезди” запях и аз в онази вечер на луд купон, доизмрънках останалата част от текста на Хейли и се обърнах наляво. Там стоеше Владимира и поде основната част от песента. Такава ни беше идеята, да си сменим ролите. Не осъществихме напълно заплануваното, тъй като то включваше и трансформация в облеклото, която още повече да заблуди ненаблюдателното око на пийващия на бара любител на караокето какво всъщност се случва. Нищо де. Желаният ефект се постигна – забавление. Светът в който живеем днес си пада малко невменяем с всичкото това насилие, материална обсебеност и поставяне на кариерното развитие като основна движеща сила. Владимира се явяваше като пълна негова противоположност. Общуването с нея ти носеше някаква неопределена, но със сигурност осъзната удовлетвореност. Кое е по-силно – скръбта или надеждата ? Не знам за вас, но лично аз бих смятам, че е второто. Не говорим за онзи вид надежда, който те превръща в пасивен примирен мечтател. Не синонима на летаргия. Става дума за първоначално слабото, но с времето все по-засилващо се усещане за пробиващата светлина дори сред най-непрогледния мрак. Какво по-красиво ? Стига съм ви досаждал. Не спирайте да се усмихвате и си представяйте, че самолетите в нощното небе са падащи звезди. И когато ги видите, си намислете нещо. Нещо пълно с позитивизъм, радост и надежда.

Васил Николов – 03.03.16

 

В очакване

Пръстите й ритмуваха по масата, докато кракът й нервно се поклащаше. Очите й шареха наоколо. Нарочно беше седнала до прозореца, за да може да вижда кой минава и да се подготви, когато той дойде. Не искаше да я изненадва в гръб. Искаше да е готова с поздрава, с усмивката, с първите думи. Искаше да контролира ситуацията, до колкото бе възможно, знаейки колко е объркана в момента. Личеше си, че е нервна от километри. От главата до петите, беше й изписано на челото. Нали знаете всички онези нервни тикове, които хората несъзнателно придобиват, когато са в очакване. Прокарване пръсти през косата, барабанене с пръсти по масата, клатене на краката, оглеждане наоколо, честото поглеждане към часовника. Тя правеше всичко наведнъж. С устрема си да не закъснее, подрани с 15 минути, а и той не беше един от най-точните. Очакваше я едно не до там забавно половинчасово чакане. Въздишаше тежко. Пет без десет. „Само пет минути са минали” помисли си тя „Това не е възможно. Ох, колко още?!”.

2Поръча си чай. Реши, че ако си поръча кафе, това ще я изнерви още повече. Чай да бъде. Билков. Само с лимон в него. Тя само така го пиеше. Сложи си лимон. Разбърква, разбърква. Минаха едва само 2 минути. Реши, че ще добави и мед, просто защото имаше време за убиване и нямаше с какво да го запълни, въпреки, че носеше книга в чантата си, но шансът да се съсредоточи беше нищожен. Продължи да разбърква чая си. Миришеше прекрасно. Тук винаги правят чайовете колко добре. „Ух, опарих се” стресна се тя изведнъж и се заля с горещия чай. „Точно сега ли намерих да се залея.”. Остави чашата и отиде да се подсуши в тоалетната. Добре, че беше с тъмен панталон, че не се личеше толкова. Погледна към часовника, докато попиваше подгизналата си дреха със салфетки. Точно 5 часа. „Още малко…”. Усети как топката от нерви се сви в корема й още повече, че чак се разтрепери. Защо беше такова кълбо от нерви? Това направо я побъркваше. Ако не й пукаше толкова за различни лични и безлични работи, нещата щяха да са къде-къде по-прости. Но… Ок, време беше да се съвземе малко. Отиде до огледалото. Погледна се. Очите й бяха насълзени. „НЕ!” каза си. „Без ревове вече!”. Премига няколко пъти, за да може сълзите да изчезнат, моливът за очи не се беше разтекъл, спиралата си беше на мястото, косата беше добре пригладена и се спускаше по раменете, въпреки че не беше особено дълга. Прокара пръсти, за пореден път през нея и реши, че вече е готова. Пое дълбоко въздух и излезе от тоалетната. Уви, той още не се беше появил. Малко разочаровано, малко натъжено тя седна обратно на масата и забърка отново чая си.

„Какво ли ще стане? Какво ли ще каже? Не сме имали преди такъв момент, в който да не си говорим толкова дълго време. Чудя се как ли ще се държи… ?”. Съзнанието й заработи в друга посока. Спомни си всичко, но наблегна на добрите моменти. „Ах, колко ми липсва! Среднощните разговори до зори, когато вече всички спяха. Всичките съкровени мечти и тъмни тайни, всички страхове и опасения, и всички тревоги, всички проблеми и радости, всички шеги, усмивки, смехове, всичките тези обещания. Къде са те сега? Защо сега не ги виждам? Като далечен спомен са ми. Сякаш почти не са съществували. Или са били в един друг свят, едно друго измерение. Какво се случи? Защо нещата трябваше да се объркат така, да се променят?“ Струваше й се, че всички тези спомени са плод на болното й, но богато въображение. И след това си припомни всички онези моменти на отчаяние, тъга, сълзи и неволи, които приятелството им беше донесло и всичко стана някак си по-реално, някак си по-истинско.

Погледна към телефона. Да не би да е звънял, да не би да се пратил съобщение. Вече закъсняваше с петнадесет минути, винаги се обаждаше, когато закъсняваше. Но не, нито пропуснато обаждане, нито съобщение. Макар че нямаше как да не забележи, телефонът беше точно пред нея. „Дали да не му звънна.. ? Само да проверя дали е на път… Или не, по-добре не… той каза, че ще дойде, няма да му досаждам допълнително.Та той… той обеща.“

Онези досадни тикове се върнаха. Пръстите барабаняха по масата, кракът се клатушкаше по-силно, вече сякаш и масата тресеше. Пръстите през косата… неспокойният поглед… нервното поглеждане към часовника на всеки десет секунди…

-Имате ли нужда от нещо? – прекъсна мислите й сервитьора, карайки я почти да подскочи.

-Ъмм, моля… Какво? – объркана, смутена и недочула тя извърна глава към него.

– Извинете ме, стреснах Ви. Попитах дали имате нужда от нещо? – повтори той

-О, не, не, благодаря. – погледна го, усмихна се нервно и отново извърна глава към прозореца.

-Чакате ли някого? – настойчиво остана той при нея.

Тя отново го изгледа, но този път вече го видя, с почуда, че още не си е тръгнал. Той беше висок, рус, с тъмни очи. Което я изненада. Щом забеляза косата предположи, че очите ще са светли. Но беше приятно изненадана, че не е с клиширани характеристики. „Руса коса, сини очи“. Това описания винаги й е звучало глупаво и толкова комерсиализирано. Но пък беше симпатичен.

-Да, чакам един приятел. – отсече тя, почти с надеждата да му е дала знак, че би желала да бъде сама.

-О, това е прекрасно. Чудесно, наистина. Скъп приятел ли Ви е? – настойчиво той се опитваше да завърже някакъв диалог.

-Ами да, всъщност. Наистина близък приятел. – отново кратък отговор, но видя, че той все още стои там, усмихвайки се, чакащ продължение. – Но не сме се виждали отдавна. – не успя да скрие разочарованието си от последните думи и извъртя малко глава.

-О, това е толкова жалко! – каза той с чисто състрадание и се усмихна отново, показвайки своята съпричастност. – Но е хубаво, че сега ще възобновите взаимоотношенията си, нали?

-Ами, да, надявам се, поне. – каза тя и отново погледна към часовника. – Закъснява с вече двадесет минути и не съм сигурна, че ще се появи изобщо.

-О, сигурен съм, че ще е тук всеки момент. Затова сте толкова нервна. – подкрепи я той и я потупа съвсем нежно по ръката.

Тя забеляза, че той обича да повтаря „О“ в началото на всяко изречение. В други случаи този негов малък навик би я издразнил, но не и сега. Сега сякаш беше точно на място. Действаше й успокояващо почти.

-Благодаря. Много мило от ваша страна, но… – тя внезапно замлъкна.

Нима.. нима беше възможно? Та, това наистина беше той. „Близкият“ приятел влезе през вратата, огледа се, срещна нейният стъписан поглед, махна, усмихна се само както той си знаеше и се запъти към нея.

-О, това е той, нали? – попита дружелюбния сервитьор.

-О, Да! – каза тя и постави едно „О“ на свой ред. Вече спокойна и най-накрая се усмихна истински. Тази нейна усмивка й липсваше повече от всичко. Пръстите вече не барабаняха по масата, кракът не тресеше масата.

-Съжалявам, че закъснях. – каза той с онзи негов кадифен и мек глас, който я е успокоявал и разсмивал. – Малко се успах.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Владимира ЖивковаСъбличам второто си аз - от Владимира Живкова03.08.2016

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика