65 години от смъртта на Ф. Скот Фицджералд

21.12.2015
Снимка: Wikipedia
Снимка: Wikipedia

Преди 65 години на днешната дата едва на 44 умира Франсис Скот Фицджералд. Един от най-емблематичните американски писатели, чието творчество е неразделна част от културния облик на САЩ в първата половина на 20-ти век, в своите романи и разкази Фицджералд улавя и пресъздава по неповторим начин духа на епохата на джаза с нейните балове, партита, разходки с автомобили, магически нощи и младежки разочарования.

Като член на т.нар. „Изгубено поколение“ Фицджералд набляга на теми като младостта, амбицията, разочарованието и разбитите надежди. Въпреки голямата времева и географска дистанция, ако беше жив днес и у нас, може би отново би водил прословутия си живот на алкохолизъм и саморазрушение и творбите му, макар и с различни детайли, щяха да звучат поразително сходно:

Това е отчасти красотата на литературата. Откриваш, че твоите копнежи са универсални копнежи, че не си самотен и изолиран от никого. Принадлежиш.

На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души, и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем.

— Не си ли доволен как мина?
— Доволен съм. — Той извърна глава.
— Какво има?
— Нищо. — След което добави: — Никой всъщност не го интересува, нали?
— Какво да го интересува?
— Всичко.

На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.

1

Както много често щеше да се случва и в бъдеще, Декстър несъзнателно бе воден от своите зимни мечти.

Бях сигурен единствено в това, че мястото, което някога бе изпълнено с живот и усилия, сега вече го нямаше, сякаш никога не бе съществувало, и че след още един месец и Ейли нямаме да я има, и за мен Югът щеше да опустее завинаги.

На света има различни видове любов, но никога една и съща два пъти.

Жената размишляваше за къщичката за кукли, тъй като в детството си бе живяла бедно и никога не бе имала такава, мъжът си мислеше как притежава почти един милион долара, а момиченцето си представяше необикновените неща, случили се на мрачната уличка, която бе останала зад тях.

В този момент беше много тъжно — бе някаква радостна тъга, но беше тъжно. Момичето — мъжът. Какво ги разделяше дори сега? О, тези трагични грешки и недоразумения. Толкова тъжно. Не можеха ли да се погледнат в очите и да разберат?

Надявам се да е глупачка. Най-доброто нещо за едно момиче на този свят е да бъде красива малка глупачка.

Покажете ми герой и ще ви напиша трагедия.

Не искам да изживея отново невинността си. Искам удоволствието от това отново да я загубя.

Не пиши, защото искаш да кажеш нещо, а защото имаш нещо за казване.

Не съм сигурен  какво ще правя, но искам да пътувам и да срещам хора. Искам съзнанието ми да расте. Искам да живея там, където нещата се случват в голям мащаб.

Най-самотният момент в нечий живот е, когато гледа как целият му свят се разпада и може единствено да зяпа безучастно.

Най-страшният пазач стои пред вратата, зад която няма нищо. Може би, защото празнотата е твърде срамна и трябва да бъде ревниво скривана.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаНДК организира дискусия в подкрепа на детската литература19.11.2017

Още от Под Моста

Момчил Русев17 години и 38 издания: Как Seattle Night промени СофияМузика