Литература

Пътуване във времето с големите Азимов и Силвърбърг

13.04.2020

„Краят на вечността“ или краят на човека?

Айзък Азимов (1920-1992) и Робърт Силвърбърг (1935-) са двама от най-значимите фантасти в литературната история, а също и страхотен тандем. Пример за ползотворната съвместна дейност са романи като „Позитронният човек“ (“The Positronic Man”, 1992), „Падането на нощта“ („Nightfall“, 1990), „Дете на времето“ (“Child of Time”, 1992) и др. Големият ум на Азимов несъмнено е послужил вдъхновяващо за по-младия му „ученик“ Силвърбърг, а сходствата в самостоятелните им романи са осезаеми.

Темата за времевите пътешествия е една от най-популярните и (логично) най-експлоатираната във фантастичния жанр. Дали гледаме „Завръщане в бъдещето“ (“Back to the Future”, 1985), „Терминаторът“ (“The Terminator”, 1984) или „Омагьосан ден“ (“Groundhog Day”, 1993), или се радваме на романите на Кларк, Азимов и Саймък, навсякъде в тях ще открием различни вариации на въпросните пътешествия – завръщания в миналото, повтарящ се ден, паралелни светове, изоставащи или изпреварващи ни с няколко секунди. Някои теории звучат достатъчно научно, за да им се доверим, други са повече от невероятни, но какво бихме могли да кажем, щом никога не сме изпробвали която и да било от тях?!

Двете страни на пътуването във времето

През 1955 г. Азимов пише „Краят на вечността“ (“The End of Eternity”), а през 1969 г. излиза „Назад по линията“ (“Up the Line”) на Силвърбърг. Когато за пръв път прочетох резюметата на двете книги, те ми се сториха напълно идентични. Пътуването във времето е открито, а млад мъж върши прилежно своята работа като служител във „вечността“. Всичко върви по план, докато не среща изкусителна жена, заради която е готов да наруши изричните закони на времевите пътешествия. Неочаквана развръзка и т.н., и т.н. Всичко звучи на пръв прочит еднакво, но всъщност Азимов и Силвърбърг тръгват в двете противоположни посокиЕндрю Харлан пътува в бъдещето, а Джъдсън Елиът се разхожда из далечното минало.

Не бих могла еднозначно да отсъдя кой от двамата автори се е справил по-добре. Но все пак Азимов успява да излезе от типичния си научен стил и да ни опише истински герои от плът и кръв, с всеки техен недостатък и порок. Силното изграждане на образи се развива в рамките на своеобразна антиутопия за далечното бъдеще, когато пътуването във времето вече е открито, а също и как да се изменя реалността.

„Краят на вечността“ – перфектно общество срещу технически напредък

„Краят на вечността“, Айзък Азимов. Снимка: Издателство Пергамент-Прес

Ендрю Харлан е бил прилежен ученик и знае всичко за Вечността. През XXIV-ти век са положени основите на пътешествията из времето на Земята, а през XXVII-ми Вечността се появява на сцената, а с нея и „вечните“. Те са изолирани от течението на познатото ни време и са способни да променят нашата реалност, но само тази след праисторическата епоха (или иначе казано до XXIV-ти век сме късметлии и сме незасегнати от измененията).

Ендрю Харлан е техник. След много изчисления и наблюдения Вечността често решава да промени дадена реалност, разбира се, за доброто на човечеството, а Харлан извършва промяната на практика. На пръв поглед безболезнено и с минимални жертви – повече хора имат свои аналози и в новата реалност. Но какво струва това на еволюцията ни?

Във Вечността работят само мъже, за да няма проблеми и излишно разсейване. И в това се проявява проблемът на Ендрю – красивата Нойс. На пръв поглед нищо сериозно, но увлечението на Харлан го води към разкриването на неочаквани заговори, а последиците са необратими.

Без съмнение „Краят на вечността“ е една от най-хубавите, а и от най-задълбочените книги на Азимов. Философски и културни феномени се разгръщат, за да видим различните възможности. Кое е по-важно – опознаването на нови светове или това да се избегнат всички нежелани проблеми тук на Земята? Има ли смисъл да сме предпазени от собствените си недостатъци и да живеем в „перфектно“ общество? Да разбереш, че можеш да изчезнеш от лицето на планетата във всеки един момент, че може някой да си играе с мислите ти и да те моделира, това би било тежко за всеки от нас. Може би проба-грешка е по-правилният начин на еволюцията. До тези заключения ни водят размислите на техник Харлан, а Вечността няма място в неговия свят.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Елис Eмин„Сияние на жена” от Ромен Гари – хроника на една любов13.09.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър