За никого не е тайна,че парите за култура и образование в последните 25 години все не достигат. Наред с предложенията за най-разнородни  реформи в сектора, за съкращаване на бюджети ( не че е останало нещо за съкращаване) и прочие нелицеприятни идеи, се намират и хора, които смятат читалищата за ненужни в съвременна информационна среда с все по-бързия и лесен достъп до всякакъв вид данни, за места, които само изразходват излишни финасови ресурси, които могат да бъдат пренасочени към други културни или просветни центрове. Важна ли е за духовното развитие на българите тази институция или един компютър би могъл успешно да ги замени?

След бърза справка в любимия ми Гугъл научавам, че първото читалище е създадено в Свищов през далечната 1856г.  След още един клик на мишка разбирам, че сред многото имена на дейци участвали в създаването на тази просветна организация ,превърнала се в последствие в институция, е участвал и Емануил Васкидович – създател на първото елино-българско училище.

Разглеждайки намерените от Гугъл за отрицателно време резултати, се досещам за една книга – „Железният светилник”.  Този великолепен роман част от тетралогията на великия Димитър Талев, разказва за пробуждането на българския народ, за началото на църковната борба и поставянето на основите на новобългарска просвета. Именно в тези толкова бурни години от възрожденската епоха е създадено и читалището. То изиграва важна роля за окончателното формиране на българска нация като на пазител на българските традиции и българското самосъзнание наред с чисто просветителските си функции, които изпълнява. И това се е случило  не само в художественото произведение на Талев, читалища се появяват в хиляди български селища и променят  из основи целия свят на българина.

Както каза в едно свое интервю председателят на Съюза на народните читалища – Николай Дойнов: „Читалищата ги е имало, преди да има българска държава…първите български читалища са възникнали като устойчива структура, която и до днес продължава да има своя гръбнак. Те са възникнали от богати хора, от дарители, чиято мисия е била да създадат място за правене на култура.”

Мнозина може би ще си помисля – „Да, читалищата са свършили отлична работа в  минало, но за какво са ни те днес?”.

Не може да се отрече, че културно-просветната институция преживя тежки години след 1989г. поставена в пред новите социални, политически и икономически условия. Както всички други институции и тази трябваше да свиква с нови социални, политически и икономически условия. На предна позиция се оказа демографската криза, миграцията, обезлюдяването на цели селища , намаляването на държавните субсидии, което доведе до упадък, а дори и до закриването на някои от читалищата.

Книжната база,която безспорно е сред най- важните ресурси на тази институция също е в недобро състояние, а обновяването ѝ е твърде бавен и сложен процес. По темата Н. Дойнов казва в свое  интервю за „Фокус” следното: „Относно обновяването на книжната база – читалищата нямат пари за книги. Министерство на културата годишно обновява сесия за проекти за покупки на книги, но това е капка в морето. Едно средностатистическо читалище намира начини да купува около десетина книги годишно чрез спонсори и допълнителни средства. Ситуацията с книгите е много тежка, читалищата имат много читатели, но нямат средства за закупуване на нови книги, тъй като цената на една книга е между 15 – 20 лв., което е непосилна цена за едно българско читалище. Въпреки това има дарители, които даряват книги на читалищата.”

Но не бива да забравяме, че  „читалището е сърцето на града и на местната общност. Общината е мозъкът, но читалището е сърцето. Ако сърцето не функционира, няма как да търсим развитие.” (цитат от Н.Дойнов)

В наши дни броят на читалищата в страната е на 3 500. Тяхното упрвление, дейност и финансиране са уточнени от Закон за народните читалища и Наредбата – закон от 1996г .  „В 95% от случаите държавата поддържа читалищата. Те получават годишна субсидия директно от републиканския бюджет, през бюджета на съответните общини, с която покриват някои от основните си нужди. Другите средства, които са възможни в бюджета на отделното читалище, са приходи от собствена дейност, субсидии от конкретната община…”

След всичко казано до тук следва и най-логичният въпрос – добре, но защо все пак ни трябват читалища?

 В по-малките населени места те създават почти целия културен живот. Участват активно в организацията на  празничните програма, улесняват консолидирането на общността в различните селища и изграждането на стабилно гражданско общество, запазват българските традиции. Дават достъп до информация чрез своята книжна и компютърна база, но читалищата не са само „складове на стари книги”. Към по-голямата част от тях има танцови и певчески състави, литературни школи и музикални оркестри, кръжоци по приложни изкуства и родознание. Те развиват многостранна дейност, разпространени са в цялата страна, а за много малки населени места са и единственият достъп до културни дейности и библиотечна база. Освен това те още ще от създаването си са образец за демократичност.

При едно добро финансиране, провеждане на сполучливи реформи и правилно управление на ресурсите на тези културни институции, те биха могли да изпълняват с максимален успех своята културно-просветна дейност.

Мисля, че думите на председателя на Съюза на народните читалища – Николай Дойнов казват всичко за ненамалялата нужда на обществото ни от читалища: „Казвам го с пълното съзнание, че именно днес в българските читалища имаме образци на модерност, а не само на традиция и патриотизъм. Важното е да се знае, че читалищата са тръгнали по пътя на своето обновяване. Не ни достигат само технически и финансов ресурс, за да можем да стартираме една действителна широко мащабна национална програма, която да задържи хората в местните общности и да им даде достъп до културата. В София има лесен достъп до култура, но в едно малко градче читалището е всичко. Именно на неговата сцена гостуват театрални и всякакви други звезди. Много странно може да прозвучи, но 160-ата годишнина на първото българско читалище в Свищов премина под звуците на струнен оркестър от Русенската опера и големият български цигулар Йосиф Радионов. Самите професионалисти отново се връщат на читалищна сцена…”

Флора Велчева