Предполагам сте правили от онези личностни тестове, в които трябва да се опишете само с една дума? Невъзможно е, нали? За мен е просто невъзможно – как бих могла да опиша всички черти, мисли, особености, въображаемото и реалното, всичко, което прави човека човек?
А как бих могла да го направя за едно място, за една държава, за Непал например?

Отговорът на нито един въпрос не е прост и еднозначен. Ако ви кажа, че Хималаите са надвиснали над Непал като богове, по-високо, отколкото би трябвало да е възможно, няма да излъжа, но това няма и да е цялата истина. Мога да ви кажа и че докато се разхождате из улиците на Катманду е доста вероятно маймуна да се опита да открадне някоя от вещите ви. Също така поклонници от цялата стана и от Тибет се събират, за да обиколят ступата Боднат точно 108 пъти, защото броеницата има 108 зърна, Шива има 108 имена, а числото 108 за тях има безброй много значения.

Но само това ли е Непал?
За мен Непал беше една непрестанна изненада – от моторите, на които се возиха цели семейства, скрили лицата си с медицински маски, през храма на детето богиня – Кумари, до щандчето, където мъж и жена продаваха готвена преди няколко дни риба, напъхана в кошници, оставени цял ден под жаркото слънце и прахоляка от улиците.

Да, Непал е една невероятна, удивителна държава, с красива природа и впечатляваща култура, но градовете й са пълни с гладни деца, които гледат бонбон така, както едно западно дете гледа най-новата конзола.
Планините се извисяват и спират дъха с мощта и величието си, но реката, която минава до Катманду  едва се движи от всичкия боклук, захвърлен в нея.

Всичко в Непал е на улицата – банята и мястото, където хората перат дрехите си са плитки открити басейни 2-3 метра под земята, където всички влизат заедно, месарницата е съвсем обикновена къща, а масата за разфасовка е верандата на тази къща, пред която са се наредили кучета и чакат за остатъци. Дори боговете в Непал са на улицата – каменните им образи са навсякъде из градовете.

Ето ме и мен – разхождам се и не знам какво да мисля, опитвам се едновременно да попия всичко от това уникално място, но ми е трудно да си поемам въздух, заради миризмата. И точно в този момент забелязвам, че на едно площадче, само на метри от мен, няколко момчета играят с хвърчилата си.

Всеки отбор се състои от две деца – едното управлява хвърчилото, опитвайки се да свали хвърчилата на другите деца, а второто чака, докато някой от цветните листове падне на земята. Щом това стане то се втурва някъдето погледът и интуицията са му подсказали, катери се по покрите на къщите, по ступите, прескача огради, нахлува в дворове и накрая намира трофея си.

Винаги, когато си помисля за Непал се връщам именно към това място, към този момент – вятърът духа, забравила съм за потта, за миризмата, за умората, децата са съсредоточени, ръцете им се движат бързо и сръчно, сърцата им туптят учестено. Връвта на едно от хвърчилата се къса, то се завърта 108 пъти и удря земята.