Музика

Ара Маликян за Под Моста: Музиката определя душата ти

24.10.2018

На 1 ноември, точно в 20:00, един от модерните гении на цигулката ще излезе на сцената в Зала 1 на НДК. Разказвач, новатор и гражданин на света, Ара Маликян носи в душата си историята на цигулката за втори път в България.

Под Моста успя да си поговори с него в специално интервю преди концерта – за музиката, вдъхновението и тъгата.

ДР: Ара, това ще бъде вторият ти концерт в България. Знаем, че познаваш региона и културата му и имаш много приятели тук. Чувстваш ли, че се завръщаш в страната ни или все още е нещо ново за теб?

АР: Музиката е толкова голяма, толкова безкрайна, тя е навсякъде. Сега имам повече възможност да пътувам и да откривам страхотна музика от различни култури, невероятни музиканти от различни страни. Да бъда в България отново за мен е много вдъхновяващо и обогатяващо, защото съм голям фен на вашия фолклор, възхищавам му се. Силата и ритмиката, която българската музика притежава, е уникална и невероятна, така че да бъда отново тук ще бъде шанс да я преоткрия.

ДР: Казваш, че си щастлив на сцената и искаш да споделиш това щастие с публиката. Тъгата, обаче, също е много силно чувство. Как се справяш с нея? Подхранва ли те?

АР: Разбира се, музиката е изцяло свързана с емоция. Щастие, тъга, носталгия и много други чувства. Когато съм на сцената съм много щастлив и развълнуван, защото имам възможността да бъда там и да споделя това усещане с публиката. Но когато правиш музика, настроенията се менят – понякога тъгата взима превес, друг път щастието е основно в нея. Понякога е дори заплашителна. Музиката определя душата ти. Трябва да я следваш, независимо дали ти носи щастие или не.

ДР: През последните няколко години виждаме стремеж към това класическата музика да бъде по-масова и достъпна. Мислиш ли, че това може да има негативен ефект върху нея?

АР: Не, не мисля, че тенденцията класическата музика да се прави по-популярна и достъпна може да ѝ повлияе негативно. Някои от примерите за това са експерименти и, да, понякога експериментите се провалят, често има нужда от още работа, но със сигурност е необходимо да се опитват нови неща и подходи към свиренето на класика. В оригиналния си вид, такава, каквато е била преди, тя е изгубила голяма част от публиката си заради своята ригидност. Музикантите е трябвало да направят нещо различно за този тип музика, нещо, което привлича хора и нови слушатели. Класическата музика го заслужава, тя е огромно вдъхновение.

ДР: Още от първия път, в който хващаш цигулка в разкъсания от война Бейрут, досега, когато свириш с най-добрите музиканти и оркестри по света – животът ти е музика. Но какво прави Ара Маликян, когато не свири? Изненадай ни.

АР: Времето, в което не свиря, е всъщност много малко. Между всичките концерти, пътуването, самолетите, влаковете и километрите, време просто не остава. Когато съм далеч от цигулката се опитвам да си почина и да презаредя, да бъда със семейството си, със сина си, и ако имам свободно време се опитвам да се разхождам, да откривам нови страни, нови култури. Наслаждавам се на живота. И се смея. Това обичам най-много. Да се смея.

ДР: Много музиканти са имали моменти на гениалност на сцената, но само част от тях са изпитали онова, което испанците наричат Duende – вътрешната борба, която води до съвършенство. Музиката ти и начина, по който свириш на живо ми казва, че си един от тях. Можеш ли да го опишеш?

АР: Много благодаря. Мисля, че когато си на сцена имаш само една цел – да правиш хората щастливи. И за да стане това на първо място ти трябва да си щастлив. Трябва да си много вдъхновен и да си в контрол над душата си, тона и сърцето си. Мисля, че ако тези неща се подредят ще успееш да предадеш на публиката всичко, което изпитваш по време на изпълнението си. Да бъда на сцената е до голяма степен ритуал, защото тя е свещено място, на което съм длъжен да общувам с хората и да ги правя шастливи. И когато имаш това предвид е значително по-лесно да усетиш кога се появява дуендето.

ДР: Кажи ни малко за творческия си процес. Вдъхновението рядко работи така, както искаме, и понякога трябва да го предизвикаме. Чакаш ли го да удари неочаквано или го търсиш, дори когато не е там?

АР: Всичко е относително, разбира се. Никога не контролираш вдъхновението, понякога го имаш и композираш, други пъти се налага да го правиш, но нямаш никакъв заряд, никаква енергия. Аз изпълнявам собствените си композиции и затовя нямам тази нужда да композирам постоянно, правя го само когато го почувствам. Понякога се налага да пиша музика, защото някой иска това от мен, и тогава се опитвам да се изолирам, да се вдъхновя и да го правя. Но по-често чакам да се появи и тогава просто сядам и композирам.

ДР: Завръщането може да бъде много силно усещане. Живял си в Бейрут, Лондон и Мадрид – би ли казал, че цигулката те връща на тези места с характерния си тон? Напомня ли ти за миналото?

АР: Всъщност съм човек, който не мисли много за миналото. Живея сега и мисля по-малко за бъдещето. Живял съм в много страни – в Ливан, в Германия, в Англия, а сега и в Испания, и всички тези места бяха невероятно вдъхновение за мен, научих много. Но няма носталгия. Не мисля за миналото. Сега съм в Мадрид, а на 1-ви ноември ще бъда в София и това ме движи. Живея и мисля за настоящето.

Остава малко повече от седмица до концерта на Ара Маликян в София. Струните вече тихо пропукват и историята на цигулката започва да се разгръща.


Интервюто взе Димитър Рахталиев

С подкрепата на BG Sound Stage.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаТамино – глас от Сахара и лице на древногръцка статуя04.05.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Мисис Америка“ е наелектризиращ сблъсък на интереси в неустоима картина на 70-теКино