Андре Рийо – музика, музика, музика

Чувате ли вече цигулките? Чувате ли челото и контрабаса? Симфонията на безброй струни, лъкове, духовата секция, онези медени, първи части на „Хубавия син Дунав“? Безкрайния валс, хармонията и грацията на отминала епоха, сега възродена в цялата си старинна прелест в изцяло нов мащаб? Ако чувате всичко това е много вероятно на 16-ти юни да се срещнем в зала „Арена Армеец“, където ще се състои нещо наистина специално. Холандският феномен на валса Андре Рийо и неговият оркестър „Йохан Щраус“ ще изнесат първия си концерт пред българска публика. А на следващия ден и втория.

Снимки: Facebook

Кой е Андре Рийо не е толкова важно, но за да спазя някаква бегла структура, ще ви кажа някои неща за него. Андре Рийо е с френско име, но идва от Холандия. Той е цигулар и за пръв път докосва цигулка на петгодишна възраст. Баща му е бил диригент на симфоничния оркестър на Маастрихт, което за пореден път доказва, че в повечето случаи музиката е магия, която тече в кръвта, и нишка, вплетена в самото ДНК на музиканта. Рийо минава през Музикалната академия и Кралската консерватория на Брюксел, където се дипломира с отличие. През далечната 1987 г. основава своя оркестър „Йохан Щраус“ в състав от 12 души. Днес са повече от 60. Край на скучните факти.

Защо наричат Андре Рийо ексцентрик?

Защото живее в замък, строен през XVI век. Защото има огромна колекция от живи пеперуди в метална клетка, чийто дизайн създава сам. Казва, че далеч предпочита пеперудите пред всяко Ферари и дълго е мечтаел за тях. Защото от него струи неподправен оптимизъм, който се прокрадва измежду седалките при всеки един концерт. Защото е бил на ръба на фалита, когато превръща двореца Шьонбрун в сцена, с която обикаля света, защото шампанското по концертите е истинско, а роклите не са реквизит. В едно интервю казва, че ако нещо от това се промени, всичко ще се превърне в просто шоу, в неистина.

Цигулката, на която свири, и това никога няма да спре да впечатлява, днес е на 351 години – един от 650-те запазени инструмента на легендарния лютиер Антонио Страдивари. Около Андре Рийо витае някаква различна атмосфера. Не е загадъчност, по-скоро нещо, което те кара да го харесаш почти веднага. Прероденият Щраус, както често го наричат, използва музиката като средство за промяна и мир, постигнати чрез красота и хармония. Звучи ли твърде утопично, непостижимо? Рийо казва, че мечтае да види израелци и палестинци да танцуват валс заедно на негов концерт. Кой знае, може би някога.

Самият той споделя, че валсът го пленява още като дете.

Когато на концертите на баща му Бах и Бетовен преминавали в Щраус и Чайковски, публиката рязко се променяла и започвала неусетно да се носи плавно в ефирните стъпки на валса. Тези композиции го печелят с красотата си, с грациозното си разгръщане, досущ като река, и това е било достатъчно. Животът на Рийо се превръща в музика, но в изпълнението на валсови и класически композиции той забелязва ригидност, сериозност и дори понякога скука.

Именно в това маестрото и неговият оркестър са иноватори. Те променят цялостно нагласата на публиката към, казано грубо, класическата музика. Несъмнено не само изборът на песни е изиграл ключова роля за успеха, но и подходът към нея. В записи от концерти виждаме закачки с публиката, заигравки, често се чува смях, а понякога дори и подвиквания. Всичко това създава атмосфера на разчупеност, на близост към иначе елитарни композиции, изпълнявани в тежки концертни зали със стриктен дрескод и дирижирано поведение. Концертите на „Йохан Шраус“ са ефирни и лежерни. Музиката е достъпна и близка до публиката. Музикантите на Андре Рийо са също толкова диви, колкото и самият той, и на сцената изглежда няма табута. Има талантливи музиканти и майсторство, което не подлежи на промяна.

Този подход, разбира се, търпи и немалко критики.

Андре Рийо е наричан „маестро на масите“ и често е отхвърлян и порицаван, не само от гилдията класически музиканти, но и от същите тези маси. Наричат го шоумен, кичозен егоманиак, представленията му са определяни като безвкусица и обида към класическата музика. Част от професионалната критика е насочена към репертоара, който включва твърде прости аранжименти и избягва виртуозни изпълнения, изискващи истинско умение. Рийо бяга от елитаризма и в същото време бива критикуван от неговите поддръжници. Дебатът тук опира до извечната дилема за светинята: опорочава ли масовизацията сакралната природа или за да бъде запазено нещо чисто, то трябва да остане тайнство? Със сигурност не е толкова просто, но и тук не е мястото да се задълбава.

По свой начин Андре Рийо е възродител. Той приема за своя мисия да превърне класиката в модерност. Голяма част от репертоара на оркестъра включва кавъри на всеизвестни, понякога втръснали до болка песни. Това е обяснимо и до голяма степен логично – във време на ширещо се музикално бездушие, кавърите изпълняват чудесно задачата си да привлекат нови слушатели. И макар в дискографията на оркестъра да присъстват имена като “Can’t Help Falling In Love” на Елвис Пресли, “My Way” на Синатра и “Somewhere Over the Rainbow” от „Магьосникът от Оз“, валсът си остава централен и определящ за спектакъла и неговия диригент. Валсът и любовта.

Тези две взаимнодопълващи се теми запълват дискографията на Андре Рийо. С имена като “Amore”, “Falling in Love”, “Magic of the Waltz”, “The 50 Greatest Love Themes” и “Love in Venice”, някак разбираме, че от подобен концерт можем да излезем само окрилени и по никакъв друг начин. Любовта е централна тема и, макар идеалистично и романтично, посланието опира до нея – тя ще спаси света, скрита в стъпките на танца, носена от крилете на музиката.

Музика, която е чиста и лична.

Концертите на маестрото празнуват и почитат гения и красотата. В тях няма преструвки и фалш, няма излишно театралничене, изключвайки може би роклите и сцената. Както сами може да видите от записи, всяка изява на оркестъра, без значение къде, носи със себе си еуфория, неподправено щастие и дълбока тъга, мисли за големи въпроси, погледи към небето, погледи навътре. „Хубавият син Дунав” носи по вълните си красотата, “My Way” носи равносметката, народната песен „Хава Нагила” носи лудост и еуфория, а “The Lonely Shepherd”, с непосилно лекия тон на панфлейтата, навява мисли за света след нашия.

Затова отидете на този концерт. Извадете фрака и вечерните рокли. Или пък не. Дрехите нямат никакво значение, не защото ние сме масите, а Андре Рийо е нашият маестро, а защото всичко е заради музиката. Музика, музика, музика.


Автор: Димитър Рахталиев

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to