”Двеста линейки на час“ в една изцапана цивилизация

23.08.2018

Йордан Д. Радичков – наблюдателят на хора и съдби

„Винаги съм си мислел, че съществуваме върху дъска, поставена върху варел. И докато вървим по пътищата си, които неизменно водеха до едно и също място, се опитваме да запазим баланс върху дъската.”  –  с тази мисъл още първият разказ в сборника „Двеста линейки в час“ (изд. „Жанет 45”) ти проправя път към тревогите в двата свята на Йордан Д. Радичков.  Изкушение е да ги разграничим като вътрешен и външен,  близък и враждебен. Иска ни се да прокараме невидима граница помежду им, да ги опазим един от друг, наситено чисти и хомогенни. А в заключение?  Светът ни е еднакъв и в нас, и отвън. В него се раждаме жонгльори и подхвърляме действителности. Понякога пък си разменяме ролите.

В светогледа на автора колоните, крепящи днешния облик на цивилизацията, са корозирали и прогнили, миришат на мухъл и самота. Сами сме един срещу друг, срещу човешкото. Един оголен куфраж, който се държи единствено от миналото, от едни борещи се, но вече костеливи и болящи ръце.

„И пак ме целуна тая жена, и аз дълго я гледах, и си мислех колко ли още такива майки и дъщери сме оставили сами да водят говедата, и да цепят дърва за малките си печки, за да топлят отрудените си ръце. И се питах защо сме обърнали гръб на тия хора, които ни приемат в домовете си с цялото си сърце.“

Разказите на Радичков  внук се запечатват в съзнанието като черно-бяла снимка. Опитваш се да отгатнеш истинските цветове, да откроиш по-ясно детайлите и все пак светът в нея си остава съревнование между светлината и сянката.  Тази условност превръща  работното заглавие на ръкописа „Чернова на битието“ в ехо на гласа, разказващ историите ни. За добро, или не, заглавието на сборника „Двеста линейки на час“ извиква други асоциации във възприятието ни, които също не можем да подценим.

„А пък днес толкова хубаво с чува песента на врабците! Едно такова бяло е. Сутринта слънцето изгря и озари побелялата земя – хубавата, побеляла, снежна земя, която като е натрупал сняг, скрива от погледите ни отвратителната сивота на града. Макар че сивотата никога не си отива – тя пак си е под обувките ни, под камъчетата в обувките ни“.

Докато преминавах по страниците от история в история, приятели ме питаха за какво става въпрос, как го виждам, харесва ли ми.  И ето ме, изправена пред осъдителното сияние на екрана. Време за пълни самопризнания.

В разказите, побрани в „Двеста линейки на час“ има жадни за зрелища тълпи, бързо изгряващи и още по-бързо залязващи герои, ниски пенсии, загубени пенсии, мнима старост. Звучи като извадка от вечерна емисия новини, но докато новините остаряват още при появата си, проблемите продължават жизненото си съществуване по-силни с всеки миг. В сборника има още просещи, нехаещи и възползващи се от другите. Една диаграма, представяща  зависимостите между  напредъка в цивилизационен аспект и всеобхватно оскотяване, което го съпътства.

Всяка случка носи интересна и богата образност, вкусва се леката есенцията на философското съзерцание и размишление. Понякога обаче натрупването на обши мотиви, повтарящи се във всеки разказ натежава повече от необходимото. Започва вътрешният ни монолог, в който се питаме: „Това ли е всичко? Целият ни свят ли е разпадащ се продукт?” Дали ми харесва? Не ми харесва този описан свят, който се стреми да отрази едностранчиво полярностите на реалността. Не ми харесва, че дистопично къса парчета надежда от четящи сборника очи. Сякаш предусетил мислите ми, сред абзаците открих нещо за себе си.

„Страхувах се, че щяха да стъпчат моята приказка с лъскавите си ботуши и безкрайно сериозните си надчовешки размишления, обръщайки гръб на човека в мен, обръщайки гръб на човека в тях самите, обръщайки гръб на човека завинаги“.

И все пак „Двеста линейки на час“ е  предизвикателство. Среща те с абстрактни, приличащи на сън случки, действието прескача необяснимо, предлагайки ярки сравнения. Най-голямото преимущество на разказите обаче се крие във въпросите, които задава, без стремеж да отговаря.

 „Защо страдаме, приятелю, защо се надяваме и се разочароваме, защо допускаме едното, но срещу другото се противим, имаме ли някаква реална възможност да преобърнем заобикалящата ни материя, или отговорът е само в разбулването на тайните на тъмната черепна кутия и още по-непознатите селения и форми на душата?“

Понякога със зеници търсим само тъмното, а може би то ни улавя. Една малка черна дупка със собствено притегляне. Какво има от другата страна? Всеки лети върху своята истина, която пътува с „Двеста линейки на час“ .

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Габриела КанджеваКраят на лятото идва с „Висока облачност”13.09.2017

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика