„Имаго”- Радостина Ангелова- „Всяка прашинка е началото на планина.”

24.03.2014

ImagoCoverКогато чуя думата „Имаго” си представям какавида, точно преди мига, в който се превръща в пеперуда.

Отварям Уикипедия и тя кратко и ясно описва думата като- последната фаза в развитието на насекоми. Обикновено в тази фаза те вече са способни да се размножават и са достигнали размерите и формата на възрастните индивиди.

Мисля си какво ли трябва да се случи на човек,  за да му поникнат крила, за да достигне своята цялост, има ли край нашето развитие и именно това ли крие заглавието?

„Имаго” е роман в разкази и това, което ще срещнете в  тази книга са историите на различни хора, свързани по определен начин. Героите са много, но връзките и отношенията им са запомнящи се и няма начин да се объркате. Хавиер, Тобиас, Симон, Сава, Олга, Николай, Микел, Мелани са само част от георите, които разказват. Те са толкова различни, колкото хората в един трамвай, както казва Далчев за разликата между писателите. Различават се по пол, възрост, народност, интереси, възприемане и отношение към света, но Радостина Ангелова се превъплъщава еднакво добре и в образа на бедното българско момиче, и в този на богатия испанец.  И героите, като писателите, пишат своите истории, на които ставаме съпричастни, потъвайки в искреността им.  Стилът на авторката е лек, изчистен, ненатоварващ.  Тя  е автор- демиург и знае как се чувства всеки един от героите й.

Аз  се чувствам като в стая с огледала, а във всяко огледало виждам различен човек.  Гледните точки са толкова много и толкова различни, че в рамките на няколко страници виждаме колко са сложни всъщност човешките взаимоотношения. И в същото време толкова простички. И именно зад най-простото е скрита мъдростта, която ни улавя в ръцете си като малки деца, люлее ни, пее ни песни и ни показва живота, така че след това да си кажем- да, така е, вярно е, истина е.

“Идваха такива моменти в живота – уж човек се събужда, но не съзнава, че е отворено единствено лявото око, а дясно- то спи. И така не вижда опасността, не може да повдигне десница, за да предпази лицето си, да залегне, за да предпази сърцето си или да изкрещи, за да предпази душата си. Бурята го връхлита, но е жестока, защото ако и двете очи са затворени, човекът проклина боговете или късмета си, скъсал се още с пъпната връв. И толкова. А когато лявото око е отворено, усещането за безпомощност е пълно и цялостно като ледена вода в пресъхналата уста. Ледена вода, която не утолява жаждата, а убива.”

И все пак „Имаго” е книга, която няма да ви натовари с мисли, които няма да разберете- дори философското е така поднесено, че веднага се отпечатва в съзнанието, няма да ви ограби откъм време, енергия, смисъл, а напротив- ще ви обогати с още такива и ще ви остави с приятното усещане от живота-крехък като пеперудени криле и точно толкова красив.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия Илиева„Как спрях да крада“ от Мария Донева - първи мисли в проза20.12.2017

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър