Нова книга от Янислава Вълкова

25.06.2018

Авторката на „Преди изгрев слънце” Янислава Вълкова подготвя нова интригуваща творба за родната публика. „Светилището” е приключенски роман, който ще зарадва всички почитатели на историите за живота на смели мъже и жени.

Сюжетът на книгата се завърта около убийството на иманяр, който попада на вълнуващи следи, отвеждащи към тайно светилище, криещо древни загадки и познание. Жанрово творбата може да се определи като трилър, като читателите ще имат възможността да поемат по необикновено приключение по пътя на златото. Път, който разказва много за миналото и закодира реални заплахи в съвремието. Любопитен факт е, че част от героите от първото литературно творение на авторката, ще се появят и тук за радост на почитателите ѝ. Въпреки това „Светилището” може да се чете като самостоятелен роман и има потенциала да ви допадне, най-вече заради лекия и авантюристичен стил, с който е написан.

Корицата е дело на художника Никола Вълков, а съвсем скоро ще бъде проведено и представяне на книгата, където авторката обещава множество изненади. Повече информация може да бъде намерена във фейсбук страницата на писателката.

Кога хищникът се превръща в жертва? И на какво е готова една жена, за да спаси любимия си? И как ще се сработят шеф на отдел убийства, колегата му и доцентка по археология в разгадаването на една дълбока мистерия? Това са част от темите, които ще ви занимават в творбата. Много скоро тя ще може да бъде намерена в книжарниците.

Ето и откъс:

„…Музиката беше толкова силна, че сърцата им получаваха аритмия и туптяха в нейния такт. Обстановката в бара изглеждаше луксозна и бляскава, типична за повечето модерни, скъпарски заведения в центъра на София. Светлините се въртяха и премигваха по всички стени, ту на кръгове, ту на елипси или конуси, после през определен времеви интервал се изсипваха, като ръмящ дъжд от цветове и се стичаха по дрехите на младежите. Белите материи придобиваха необичаен полупрозрачен, фосфоресциращ вид. Определено собствениците бяха постигнали търсения, лъскав ефект и затова заведението се препълваше от хора до краен предел. Без резервация трудно допускаха вътре, а цените удряха тавана. Мелодията заглушаваше думите и мислите на посетителите, чиито танци преобладаващо представляваха движение на брадичката нагоре, надолу в ритъм. Целта на това упражнение, беше да не поклащат прекалено тялото си, за да изглеждат важни, докато държат чашите си с уиски. Клиентелата се състоеше предимно от свободни млади жени, облечени в маркови дрехи и  стилни мъже на възраст около тридесет и няколко години. Широки усмивки циркулираха в пространството с послание за флирт и още нещо. Милен се наведе към ухото на Надежда:

– Наздраве, да полеем нашата покупка. Надявам се, че ще бъдем много щастливи в новия апартамент.

 – Наздраве мило, толкова те обичам. Дано успеем до месец да се преместим в него, нямам търпение вече.

 – Всичко съм изчислил. Със сигурност ще се справим. Разчитай на мен, някога да съм те подвеждал? Важното е, че направихме голямата крачка. От тук насетне идва лесното и хубавото.

Двамата бяха намерили само един висок свободен стол в самия край на бара. Дебела колона им препречваше гледката към централната част и дансинга, но пък и те не се вълнуваха от случващото се там. Наложи се Милен да стои прав, ала и без това държеше винаги да е галантен, да се грижи за своето момиче. Той прегърна приятелката си и двамата останаха така няколко минути. Последните месеци бяха напрегнати, посветени на огледи на жилища, безброй срещи с брокери на недвижими имоти, но в крайна сметка успяха да финализират сделката днес. Предстоеше им лек козметичен ремонт, който не ги плашеше. И макар жилището да беше около 60 кв.м., на този етап им стигаше.

Милен вдигна ръка, за да повика момичето зад бара, което обаче имаше множество поръчки и го забеляза едва на третия му опит да привлече вниманието ѝ.

 – Две големи уискита – наложи се да се провикне, за да го чуе.

– Аз не искам повече – обади се Надежда – ще взема да се напия и утре ще ме боли главата.

 – Не приемам отказ, сега празнуваме. И без това рядко ходим по заведения, поне да се представим подобаващо! Нали този ден ще го помним цял живот? Барманката се отдалечи за да изпълни поръчката. Облечена в къса, впита пола и тясна тениска под която се виждаше пъпът ѝ, приличаше на модел от летен брой на списание, но Милен не ѝ обърна никакво внимание, а отново гушна своята любима.

– Мисля, че е излишно да пръскаме грешни пари в това заведение, пък и знаеш, че не съм по алкохола. – Спри да се притесняваш. И двамата имаме добри заплати, кредитът няма да е проблем за нас, повярвай ми. Много се спичаш. Дай го малко по-ведро.

 – Добре, сигурно си прав. Девойката донесе чаши, заедно с купичка, пълна с ледени кубчета, които дръннаха, когато ги сложи пред тях. Той извади банкноти и остави щедър бакшиш. Най-накрая момичето го дари с усмивка, после се отдалечи, поклащайки предиз викателно бедрата си. Милен се стараеше да изглежда като млад успял мъж и му се получаваше. Всъщност не му беше необходимо въображение, просто спазваше етикета. Тази година навърши тридесет години и макар да беше по-скоро слаб и с дълги крайници, той имаше хубава външност. Висок, очите му топло кафяви, а чувствените устни му придаваха миловидно изражение. Носеше задължителното облекло във фирмата, а именно костюм, риза, ходеше винаги прилично избръснат и с къса, добре оформена прическа. Радваше се на двете си бижута – скъп часовник и още по-скъп телефон, които демонстрираше при всяка удобна възможност. Надежда смяташе, че е по-суетен от самата нея, особено когато отскубваше с пинсетата ѝ по някой косъм от веждите си и използваше специална козметика за кожата на лицето си.

 – Смятам утре да говоря с шефа и да поискам увеличение на заплатата. Права си, че ще ни трябват повече средства, а аз съм ценен кадър и имам нужния опит. Предполагам, че няма да ми откаже. От три години не са ме повишавали, все ме хвали и ме дава за пример на останалите. Вече провеждам обучение на новите колеги. Той е голям пич, ще се разберем.

 – Колко хубаво би било. Имай в предвид обаче, че на приказки някои хора са много големи, а ако поискаш услуга се преобразяват и не можеш да ги познаеш. Така че имай едно на ум. Време ни е вече за бебе, а ще ни е много трудно, особено както нямаме помощ от родителите си. Затова избери подходящ момент за разговора с него, изтъкни качествата си, може да му споделиш за положението ни.

 – Милата ми тя. Ще се справя, все ме поучаваш, остави ме и аз да взимам понякога инициативата. Започна да ти проличава професионалната деформация.

 – Оо, заяждаме ли се. – Не, но аз съм голямо момче и не уча в в твоето училище, а ти не си ми класна – усмихна се той.

– Най-добрите бракове са тези, в които мъжът слуша жена си.

 – Тогава забрави, ще си остана ерген за вечни времена.

 – Добре, до сватбата ще ти позволя да си мислиш, че си голямата работа…”

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаИзложба и дискусия - „Поколението Милениум – илюстратори. Трудната среща с българския издател"12.12.2017

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър