Какво е общото между застаряващ музикален критик, жена-модел и начална учителка, озовали се на съседни места в един самолет? Между богато семейство, чийто син прегазва бременна жена, шофирайки пиян, и нахакан бизнесмен, спукал гума насред нищото? Между булка, чукаща готвача на покрива на ресторанта, в който се празнува сватбата ѝ и инженер, чието семейство е пред разпад заради несправедливо вдигнатата му от паяк кола? Какво търси сред тях и сервитьорка, в чийто пропаднал ресторант една дъждовна вечер влиза човекът, разбил семейството ѝ?

„Диви истории“ е испанско-аржентински филм антология, който обединява шест истории за различни по възраст, социален статус, професия и убеждения хора, свързани от нещо базово и първично, неизменна част от човешката природа – гневът и отмъщението. Понякога праведни, понякога – не съвсем, яростта пред очевидната несправедливост и желанието да причиниш болка на виновника заемат централно място в това двучасово удоволствие.

Филмът, разбира се, няма нищо общо с традиционния за американското кино жанр на revenge филмите. Тук няма напомпани здравеняци със съмнителни актьорски способности, които губят семейството си в първите 10 минути, докато зрителят губи самообладание в оставащите час и нещо, докато героят стреля, коли, беси и чупи всичко пред погледа си с мрачно изражение. „Диви истории“ е много по-човечен, естествен и дори често абсурден, показвайки с обилна доза сатира точно колко лесно се разгневяваме понякога и колко пагубни могат да са последиците от гнева ни. Филмът непрестанно се клатушка между трагедията и черния хумор, оставяйки зрителя в напрежение до самия край.

Липсата на традиционната в мейнстрийм киното псевдоепичност и реторика за това дали, аджеба, отмъщението е нужно, морално обаче в никакъв случай не означава, че филмът няма да ангажира емоционално или интелектуално. Нито една от шестте истории не е черно-бяла, а героите са толкова дефектни, че да не им симпатизираш е на практика невъзможно, дори когато ти се струва, че грешат. Най-честият въпрос, който минаваше през главата ми, докато гледах филма, не беше дали да отмъщаваш е правилно, а единствено дали отмъщението е заслужено и достатъчно.

Ансамбълът от европейски актьори разказва историите с типичния южняшки темперамент, точно толкова взривоопасен, колкото и някои от ситуациите във филма.

С абсурдното поведение на героите си, с честия хаос и паника, които завладяват екрана, „Диви истории“ предлага един по-различен тип забавление, който е може би мъничко табу – удоволствието от някаква първична справедливост, от реализацията на принципа „Око за око“ без всичките традиционно съпътстващи го угризения и морални дилеми, от насилието, което е дотолкова реалистично и контрастиращо със стилизираното, типично за бокс офис хитовете, че понякога изглежда по-скоро комично, от края на всяка история, който противно на всякаква вселенска логика май е по-скоро щастлив.