Ей така между пропуснатите моменти, между изтичалите между пръстите ми мигове, за които се залъгвам, че не са изпуснати, нося книгата на Йорданка Белева  „Пропуснатият момент“ (изд. „Жанет 45“, 2017) в продължение на седмици в чантата си. Тръгвам ли нанякъде я взимам със себе си, а щом се прибера отново я изваждам на нощното шкафче. Чета бавно, отбелязвам си думи, попивам моменти.

Да кажеш с толкова малко толкова много. Да изпъкнеш на рафта с книги със светлина. В една бяла книга на едни бели страници да побереш бележка от хазяина, 1986г. , морзовата азбука, трофеи от детството и още докато „тишината стане взаимно място“. Йорданка Белева несъмнено успява да направи всичко това. И е страхотно, че стилът ѝ е така разпознаваем, че в думите ѝ няма претенция, но дълбочината е поразима, задъхваща и нужна. Поне на мен днес.

„често сънувам баба ми седнала

сънят ми е пейка за припек

под слънце от двата свята

понякога сядам с гласа си до нейния

но това не са разговори

нещо като аз да ѝ казвам

бабо колко е хубаво че не си умряла

докато тя ми казва

данче и аз те сънувам жива

после пейката се разпада“

И да, наистина – както пише Мария Калинова за книгата: „Бързащият човек е белязан от неизречено слово, ранен от безвъзвратно загубено общуване с любим човек.“. Бързаме, тичаме, все на въртележката. И така и четем – защото трябва бързо да кажем думите си. Но тук, в тази книга можем да останем дълго. Да се сприятелим с редовете без страх. Да си позволим няколко минути за себе си без да пропуснем нещо отново. Веднъж на ден, веднъж в седмицата, веднъж… Или поне за миг да повярваме, че сме уловили някой момент.

„ Оплаквания от съседите:

ако може занапред

сърцето да е по-тихо.

Подсещане за наема.“

„Пропуснатият момент“ е приятел. Затова ако искаш да зарадваш някого с поезия, то подари му „Пропуснатият момент“. Зарадвай го с леки като перца думи, които обаче ще дълбаят дълбоко в душата. Защото в тази книга има душа и няма страшно в това. А между сивотата на делника има място за добрата поезия. Дори понякога да го забравяме.

„непрежалимо е пространството

в което се намърдва спомен“

Редактор на книгата е Иван Цанев, оформление – Иво Рафаилов, издава „Жанет 45“.

Йорданка Белева е автор на стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2001), „Ѝ“ (2012), „Пропуснатият момент“ (2017) и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011) и „Ключове“ (2015). Завършва българска филология, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат за библиотечните системи и информационните възможности на парламентите от Европейския съюз. Носител е на първи награди за поезия и проза. Нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици.