Вълшебната мелодия на царския дворец „Врана“

20.07.2018

Във Врана…дворецът се къпе в зеленина. Меката вечер е обгърнала в прелестта си пътеките, по които гостите вървят, в копнежа си да се докоснат до нещо. Нещо, което вече не е тук, но илюзорната форма, която всеки му придава, все още съществува. Сенчестите пейки сякаш гонят слънцето в стремежа си да блеснат пред новите посетители. То обаче се слива с аления звук на музиката, идващ отдалеч. Концертът е започнал. Паркът отдавна се е примирил с тихата си самотност, която се опитва да забрави днес.

Всяко едно дърво говори за себе си с необичайна скромност- табелата, зад която се крие, напомня, че ботаници са управлявали царството. Природата обаче подарява повече от тези думи, изпъкващи със сухотата си в такъв чувствен момент. Дървената къщичка, под която се въргалят пясъчна пръст и малки камъчета, напомня, че всъщност всичко наоколо е приказка. Бучене на насекоми. Или струните на китара, прииждащи с бавни стъпки?

Парк „Врана“

“Закъснявате”… Тънката пътека, придружена от зеления цвят, изведнъж свършва, за да прерасне в кръгъл площад с безброй столчета, подредени покрай фонтана. Пред двореца се намира сцената, която се е скрила зад гърба на диригента, извисил се над нотите с тежест. Местата, на които седим, са пълни със спомени – красиви, чужди, изискани. Иска ни се да бъдат наши. Музиката е прегърнала мислите ни. Върхът на дърветата около нас още жълтее от топлина. Шапката ми пропуска лъчите, които галят бузите ми с мекия тон на музиката.

Гостът Крис МакКракен ни въвежда в своя музикален свят. Вълшебните ноти на германския китарист Кристиян Райхер започват да рисуват синьото небе, а плавният ритъм отразява в него морските вълни, поели формата на облаци. С леки движения на ръцете си  диригентът разказва за приказен дворец, някога пълен с живот. В гостната красиви девойки чертаят воали в своя танц. Музиката описва дворцовата стълба, по която всяка една стъпка звучи в нежен тон. Някои са забързани, други с бавни темпове се вливат в драматичността на приказката.

Лицата на музикантите са огрени от променящите се цветове- червено, жълто, синьо и техните комбинации, играещи си по фасадата на сградата.  Лъскавите инструменти, засрамени от фокуса на прожекторите, празнично навяват горчивия вкус на миналото. Малко над тях, покрита в тъмнина, се показва малка тераса, централно разположена. Сега е поласкана от спомена за нея, но никога не би издала как веднъж някой е споделил най-съкровените си чувства точно там, на нея, близо до небето.

Дворецът „Врана“

Ето, че музиката ни въвежда в една огромна зала, където ще се състои празнична вечеря. Важни особи са се събрали близо до дървената маса с бяла покривка, за да обсъдят весело последните новини, като изпушват облачета дим към празничния полилей. От кухнята се носи мирис на порцелан.

Вечерята започва с тържествения звън на медни чаши и високия глас на някоя по-изявена личност. Дворецът обаче пази своите тайни – някъде из коридорите му се дочува шум от бързащи рокли, които копнеят за тишина и спокойствие. Фонтанът издава безпокойството на някоя влюбена двойка.

Стените крият безброй мечти. Сега, изрисувани целите в светлина, пеят за вълшебния си живот. За любовта. За забравената изисканост. За безкрайната им самота. Пеят…Докато ние все повече се влюбваме в магията, която нашите гости разказват.

Мелодията унило подсказва за своя край. Ставаме на крака за аплодисменти, а после напускаме чудния площад, надявайки се, че тези столчета са ни запомнили… Копнеем да запазим тази вечер възможно най-дълго в мислите си. Необяснимо – сякаш нещо сме забравили преди много време, а самото място иска да ни го припомни. Рейсът тръгва, не чака.

Луната отдавна е боядисала двореца в бяла светлина, но само дърветата остават верни на красотата му. Вратата на двора се затваря плавно, а назад приказната сграда отново се скрива зад природния пейзаж. И ще чака там до следващия път, когато някой поиска да го открие, макар и само заради себе си.


Автор: Анина Сантова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Вяра Желязкова9 въпроса с Брайън Адамс за "Под Моста"01.11.2018
Боян СимеоновОт Боро до Бороугоден27.08.2015
Под МостаЕстетика на джаза08.11.2017

Още от Под Моста

Цветелинка ЦветановаQA върху общите заблуди и притеснения за дигиталното образованиеОбразование