„Да се превърнеш в Астрид“ (Unga Astrid) и да намериш своя спунк

Да се превърнеш в Астрид
  • "Да се превърнеш в Астрид"
  • Режисьор: Перниле Фишер Кристенсен
  • Сценарист: Ким Фупц Окесон, Перниле Фишер Кристенсен
  • Главни актьори: Алба Аугуст, Бьорн Густафсон, Трине Дирхолм, Магнус Крепер
  • Година: 2018
  • Оценка от IMDB: 7.4
07.11.2018

„Unga Astrid“ или „Да се превърнеш в Астрид“ е шведско-датски биографичен филм за любимата на всички деца и възрастни Астрид Линдгрен. Той беше излъчен в рамките на кино-литературния фестивал „CineLibri“ 2018. Във филма се разказва малко известната история за ранните години на Астрид (тогава Астрид Ериксон), работата й във вестник „Вимербю Тининг“, връзката й с главния му редактор г-н Бломберг, заминаването й за Стокхлм, работата като секретарка и раждането на нейния син Ларс (Ласе) в Дания.


Скъпа Астрид,

Боли ли да си нещотърсач? Изглежда ми доста страшно и отговорно призвание. Нещотърсачите действително нямат и минутка свободно време. Искам да стана нещотърсач, но не знам дали ще се справя. Май ми е по-важно да открия спунк. Знам, че има неща, които човек е просто длъжен да направи, защото инак не е човек. Длъжен ли е всеки да става голям? Доста ме е страх понякога от цялата отговорност на възрастните. Теб беше ли те страх? Как успя да се справиш с купищата неприятни работи, глупавите дрехи, мазолите и данъка общоход? Всъщност, знаеш ли, не ми казвай. Аз така или иначе няма да поресна и няма да ми е нужно да знам. Тайно вярвам, че ти също си взела чудните хапчета от скрина и си се отказала от тая работа със скучните възрастни.

Благодаря ти за рецептата за палачинки на Пипи и за всичките други рецепти за щастие!

С обич,

И.


Майсторският нов шведско-датски филм „Да се превърнеш в Астрид“ започва с писмата на хиляди деца от цял свят към писателката, която всички безкрайно обичаме. Аз най-много от всички. За това също започнах с писмо. Макар на двадесет и две години, още препрочитам Пипи и лягам с крака на възглавницата, когато нещо ме тормози. Май още съм дете.

А Астрид притежава много ценен и рядък талант – тя наистина разбира децата. Не възрастните. Възрастните едва ли някой ги разбира.

„Когато едно дете постоянно казва какво му харесва и какво не, го наричат разглезено. Но ако голям човек мрънка и дудне, тогава го наричат критик. Тоест критик е, ако не му плащат достатъчно. Ако работи в издателство, му викат редактор.“

Това са думи на Драгомир Симеонов в една майсторска статия в специалния брой на L’Europeo, посветен на CineLibri 2018. Статията се казва „Астрид, която не поресна“. Драгомир изглежда също обича Астрид.

Както и Перниле Фишер Кристенсен, режисьорът на филма. За да се пише за Астрид или да се прави филм за нея трябва точно това – да я обичаш. Именно това задължително условие ражда майсторството, емоцията, трогателността и искреността, които са присъщи и на филма, и на самата писателка.

Историята на малката Астрид Ериксон до скоро беше не-добре-позната за широката общественост. Е, знаеха се основните факти, но повече се показваше и говореше за живота й като Линдгрен. Сигурно някой стар, глупав професор е решил, че всички трябва да знаят историята за малката, болна Карин, която е измислила Пипи, но историята за извънбрачния Ласе не е прилична. Възрастните професори нищо не разбират. Който обича Астрид, ще я заобича още повече, знаейки цялата история. Старите професори си нямат друга работа, освен да измислят не-хубави думи и да казват кое е прилично и правилно.

„— Всъщност кой пръв е измислил какво ще означават думите? — попита Томи.

— Вероятно цял куп стари професори — предположи Пипи. — И тогава как да не кажеш, че хората са странни! Помислете само какви думи измислят! «Корито», «тапа», «връв» и такива едни, дето никой не може да проумее отде са се взели. А изобщо не им минава и през ума да измислят такава действително хубава дума като «спунк». Какво щастие, че ми хрумна!“

След един пореден прочит на Пипи започнах да си мисля, че щастието много прилича на спунк. Никъде не го продават и не го намират. Повечето хора в града дори не знаят какво значи. И на всичкото отгоре се опитват да го обяснят с глупави професорски думи. А спунк не болест, нито торта, нито гребло. То е онова малко бръмбарче, което намираш дори без да очакваш. Мисля си, че Астрид е от онези късметлии, които са намерили своя спунк след голямо лутане и обикаляне. Мисля си, че всеки може да намери своя спунк. И съм сигурна в едно – спунк не значи прахосмукачка.

„— Мой миличък, мъничък спунк — каза тя нежно. — Знаех си, че най-сетне ще те намеря. Не е ли странно? Обиколихме целия град да търсим спунк, а той през цялото време бил точно пред Вила Вилекула.“

Но нека се върнем малко назад и да разкажем за лутането. Астрид като малка живее в една червена къща, около която гледат цветя, плодове, зеленчуци и животни. Стопанството се намира в Нас, близо до Вимербю, провинция Смоланд и е собственост на църковния настоятел Самуел Аугуст и жена му Хана. Те имат общо четири деца – Стина, Ингегерд, Гунар и Астрид. Астрид върши много работа вкъщи, а в училище пише хубави съчинения.

Едно такова хубаво съчинение публикуват във вестника на Вимербю, а по-късно главният редактор на този вестник г-н Бломберг прави пишещата Астрид своя помощничка. Те имат любовна връзка и на скромните 17 години тя забременява от него. Той от своя страна води дело за развод със съпругата си Оливия, с която от години не живее и от която има вече седем деца.

Бломберг е съгласен да се ожени за Астрид и да признае детето, но историята в съда се заплита и Астрид трябва да напусне града, докато мине делото. Тя отива в Стокхолм на курс за секретарки. Там намира начин да роди сина си без да се налага да се знае кой е бащата. Малкият Ласе се ражда в Копенхаген и бива отглеждан няколко годинки от приемната майка Мари Стевенс.

Е, Астрид става майка, но не и провинциална съпруга. Противно на всички норми на 20-те години, тя взима Ласе при себе си в Стокхолм и започва да се грижи сама за него. За г-н Линдгрен и появата му няма да разказвам.

Исках да разкажа за смелостта на Астрид. За силата й. За намирането на начини да се справя. Животът й е пример, че трудностите могат да се превърнат в забавни поучителни истории. Дори когато майка ти е ангел, а баща ти негърски крал, можеш да бъдеш най-силното и весело момиченце в света. А високата температура действително се лекува най-добре със смешки.

„— Не искам да стана голям — заяви той твърдо.

— И аз — каза Аника.

— То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.

— Казва се данък общ доход — поправи я Аника.

— Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.

— Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!

— Кой е казал, че трябва — възрази Пипи.“

Астрид е от онези вълшебни, изключителни деца, които не порасват. Тя е от онази особена порода хора, които намират начини да направят онова, което искат, а не онова, което трябва. От онези различните, бунтарите, несъобразителните. От онези, за които приличното и неприличното са въпрос на усещане, а не на професорски или обществени определения. Тя е от онези деца в тела на възрастни, които умеят да се забавляват. И точно този неин детски позитивизъм и непокорството й я превръщат в една от най-обичаните писателки. Тя е Карлсон, Пипи, Роня и Емил в едно. И през целия си живот не се оставя на някакви възрастни или обстоятелства да я ръководят. „Сигурно ще се намерят хора, за които ще е странно, че живея на покрива. Но всеки е там, където иска да бъде.“

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Български филми на открито с Блок Кино18.07.2017

Още от Под Моста

Момчил Русев10 от най-великите песни в историята на видеоигритеМузика