Рок и метъл разтърсиха Summer Chaos Festival

21.06.2015

10422174_1659766740929313_3090173572623891189_n

Часът е почти 15:00, а мрачното време през деня се е сменило до жарко слънце и вече умираме от жега. Разхождаме се в морската градина на Бургас, слушаме саунд чек-а на тазгодишния Summer Chaos Festival, който се чува дори и от това разстояние, и чакаме. Хлапетата в нас ликуват, че ще видят една от любимите си групи след толкова години чакане, а времето се движи болезнено бавно. Официално концертът започва в 3 следобед, възнамеряваме да изтървем първите две банди обаче (Biohazard и Amorphis) и да отидем чак за началото на Papa Roach. Морската градина е твърде приятна, а и тези двете не ни допадат особено, така че не отчитаме късното ходене като загуба.

Няколко часа по-късно и една разходка по плажната алея в повече вече сме се наредили пред опашката на входа и чакаме да ни проверят билетите. Цялата процедура свършва за не повече от 2 минути, като за това време установяваме, че 1) няма как да проверят електронния билет на една от девойките от компанията ни на този вход и 2) проверката е такава, че човек почти спокойно би могъл да влезе с фалшив билет.  След  чекирането на електронния билет слизаме към терена, където нещата не са кой знае колко по-ясни, тъй като разграниченията между Терен 1, Терен 2 и Front stage са доста трудни за разпознаване, но все пак се ориентираме и се паркираме в нашия сектор (Терен 1), тръпнещи в очакване. Като активния фен на Papa Rоach в компанията ни, аз съм човекът, който подскача и отброява минутите, преминавайки от „ ей сега трябва да излязат“, през „още две минути“ и стигайки до ентусиазиран вик, когато бандата се появява на сцената.

11295754_1659767830929204_5072033106891623968_n

Papa Roach откриват концерта с ‘Face Everything and Rise’ и взривяват публиката. Jacoby играе умело с камерата и публиката, поздравява ни и си личи удоволствието, което изпитва и сякаш ентусиазираната тълпа го зарежда още повече. Бандата продължава с  неща като  ‘Between Angels and Insects’, ‘Broken as Me’, ‘Forever’ и безумното добрата ‘Gravity’,  а Jacoby не престава да повтаря колко сме яки и колко му е готино, че е тук. Видеостените са на ниво и дори хората, които са по-назад и по-ниски (в това число и аз), успяват да видят всичко и да се изкефят максимално.  Jacoby приканва всички да вдигнат юмрук във въздуха и запява ‘Warriors’, а публиката му приглася, като дори тези, които не са големи фенове, започват да си тананикат ‘We are the warriors, we are the warriors’ на припева.  Разбира се, чуваме и класиките  ‘Last Resort’ , ‘Getting Away with Murder’ ,  ‘Scars’ и ‘To Be Loved’, на които почти няма човек в публиката, който да не пее.  Аз пък се връщам години назад, когато кечът и фен-клипчетата ми бяха страст и се надъхвам още повече, преживявайки всяка думичка, изпята от Jacoby. Именно с  ‘… To Be Loved’ Papa Roach закриват тяхната част от концерта и слизат от сцената, изказвайки ни отново благодарности. Някъде тук умират и надеждите ми за бис, тъй като хората явно вече нямат търпение за Godsmack и не викат бандата обратно.

11137168_1659768264262494_1001337927609727077_n

Следва още половин час чакане, който обаче организаторите запълват с готини песни, така че не се усеща много. Аз лично долових ‘Painkiller’ на Three Days Grace, както и малко Disturbed, които успяха да ме заредят още повече и направиха чакането по-приятно. Междувременно успяваме да разменим по няколко думи и с радост разбирам, че дори и хората, които не са дошли за Papa Roach, са си прекарали добре и са съгласни, че Jacoby определено знае как да направи шоу.

11231805_1660042787568375_7508675165999639434_n

Часът вече е 21:30 и Godsmack всеки момент трябва да излязат на сцената. Времето се ниже бавно, а като музикален фон ни служи ‘For Those About to Rock (We Salute You)’ на AC/DC и тълпата около нас пее с пълно гърло, карайки ме да си мисля колко готина всъщност е българската публиката. Песента свършва и на сцената излизат Godsmack, които започват  летящо с ‘1000hp’. Около мен вече наистина няма нито един, който да не пее и да не скача, и всички са в див възторг, че най-накрая виждат бандата. Съли Ерна и компания продължават с  ‘Cryin` Like a Bitch’, ‘What’s Next’,  ‘Awake’. Стигаме и до ‘Something Different’, Съли Ерна пита как сме, а след това казва, че знае, че песента е достигнала първо място в българските чартове. Вокалистът ни радва още повече, казвайки, че ще запее интрото, а след това иска всички да се раздадат максимално и посочва момичето до себе си – Парис – която записва всичките им концерти. Нещата обаче далеч не свършват дотук. Ерна заявява, че ако сме достатъчно яки (а ние винаги сме, ВИНАГИ!), ще сложи записа от България на тази песен в документалката към албума. Гласът на Ерна се извисява над тълпата, всички ръце са високо във въздуха, а на припева видеостените показват как публиката подскача надолу-нагоре, точно както се искаше. Някъде тук мнението ми, че сме една от най-яките публиките, се затвърждава, а Ерна споделя, че концертът в България е бил един от най-чаканите от него, което ме израдва безумно, макар че някъде в мен се таи съмнението, че навярно навсякъде казва така.

10733960_1660042397568414_3574520459336308631_nЧуваме и ‘Love-Hate-Sex-Pain’, ‘Voodoo’ и ‘Moon Baby’, след което бандата слиза от сцената, но този път бис има – публиката ги вика обратно и ставаме свидетели на ‘Batalla de los Tambores’, което, колкото и епично и яко да изглежда отстрани, лично според мен малко или много сваля скоростта на концерта. Впоследствие чуваме и ‘Whatever’, а накрая – понеже сме били изключително готини – Godsmack ни „подаравят“ още една песен и засвирват ‘I Stand Alone’. Публиката избухва за един последен път и предишното моментно забавяне изчезва – всички отново са във въздуха и пеят. Енергията и ентусиазмът почти могат да се усетят във въздуха и зареждат още повече, а последните минути на концерта остават незабравими и изпълнени с много удоволствие и мъничко тъга от раздялата с Godsmack. Надяваме се, не окончателно обаче.

Тръгваме си от стадиона доволни, изморени и стабилно прегракнали. Малките неуредици са забравени, а преживяването определено е едно от най-запомнящите се и интересни до момента. Равносметката показва, че сме чули много от любимите песни (макар че все още страдам по ‘Serenity’, която Godsmack така и не изпяха), много положителна енергия и един брой мускулна треска в повече, но пък всичко си е заслужаваше. Субективната ми оценка открива само една мъничка дупчица на цялото преживяване – усещането, че Съли Ерна малко повече се опитваше да насили хората да си прекарат добре (побутване, което не беше особено нужно) , докато при Jacoby нещата ставаха малко по-плавно и естествено. Въпреки това обаче и двете банди определено се справиха на ниво и нямам търпение да ги видим отново на родна земя (и ‘Serenity’, моля!).

Снимки: Орлин Николов (Orleff Photography)

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян Симеонов5 албума от януари, които трябва да слушате12.02.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър