Мястото беше бар „Заешка дупка“ (bar Rabbit Hole). А аз бях там, за да погледам българска стендъп комедия.  Пред бара имаше няколко стола и ентусиазирани хора пиеха по бира и разговаряха за изминалия ден и може би за очертаващата се вечер. Помещението не беше голямо, но беше уютно, създаваше комфорт. По стените бяха окачени небрежно музикални плочи и оригами в рамки. Колоната над  барплота беше покрита от аудио-касетки. Рисунката на човек с китара на рамо зад малкия подиум те кара да се замислиш на колко отличаващо се място си попаднал.

Стендъп комедията е вид представление, в което артистът застава пред публиката и разказва истории, впечатления, емоции по забавен и завладяващ начин. В България тези представления тепърва грабват своите почитатели, защото проходиха у нас едва преди няколко години. С всяко следващо шоу обаче българската стендъп комедия става все по-атрактивна. Хората имат нужда от стендъп комедията, защото тя ги разсмива, кара ги да забравят за проблемите в офиса или за двойките на сина си. Стендъп комедията не само разсейва от ежедневните грижи, но и предразполага толкова умело публиката си, че зрителите се чувстват като у дома си, възприемат комедиантите като свои приятели и тази небрежна атмосфера ги подтиква да се насладят на смеха, на забавлението и на спокойствието.

„Чувам ли се, чувам ли се?“ – каза някой от импровизираната сцена и потупа с пръсти микрофона. След това започна да нарежда въведителни думи и вметна, че го наричат Флаш. Подаде щафетата на първото действащо лицe. Бойко беше нисък, с къдрава и рошава руса коса, а хуморът му беше твърде ироничен, на ръба на обидното. Засягаше различията между силния и нежния пол, говореше за властта на жените и тяхната самооценка. Попита една от дамите дали не е паднала от небето, приличала на ангел, но в гласа му имаше толкова ирония, а лицето му се изкриви в смешна гримаса. Някой от затънтените маси с насмешка го предупреди, че скоро ще остане без зрители.

Публиката не беше огромна. В бара имаше около 20-тина човека и това правеше комиците по-освободени, а ние ги чувствахме по-близки. Не се държаха високомерно, а все едно сме се събрали на по питие просто, за да си разменим по няколко приказки. И точно затова сякаш беше дошъл Дими – следващата ни звезда. Пристигнал едва, едва от Ню Йорк, той не спираше да го изтъква, емоционално, с махащи ръце и с изражение „Аз съм голямата работа!“ Този негов образ донесе и смях, и усмивки. Всички Нюйоркчани щом узнаели, че е от България очите им се изпълвали със съжалителен поглед, все едно се жалват на недохранено кутре. Физиономиите, които менеше на всеки две секунди ни разсмиваха, но знаехме, че тази история не ни е много забавна, донесе ни храна за размисъл.

Третият герой беше Кубрат. Не му казваха „Кобрата“ и едва ли беше боксьор, защото тежеше навярно 50 кила с мокро яке. Носеше тениска на „Металика“. Беше нисичък, с дълга кестенява коса и страхотна небрежна усмивка. Изстрелваше думите толкова бързо и ръкомахаше толкова енергично, сякаш се подготвяше за излитане. Самоиронията беше неговото оръжие. Излъчваше такава искреност, че историите му ни накараха да се разплачем от смях. Не го бивало с момичетата. Всеки път изръсвал някоя глупост пред тях, а за флирт не можел и да си мечтае. Макар обаче да не можеше да сваля момичета, той имаше някои теории за любовта и неловките ситуации между половинките. По това време вече питиетата ни бяха презполовени, а от всяко ъгълче на „Заешката дупка“ се чуваха най-различни смехове.  Първо се смеехме на шегите му, на това, че и ние си бяхме царе на неловките моменти като него, а после се смеехме на заразния смях  на някой зрител. На където и да се обърнеш срещаш усмихнато до уши лице, бели зъби и весели очи. Именно това ни липсва на всички, нали? Безгрижието. Това да знаеш, че сега, точно в този момент единственото ти задължение е да се забавляваш, да се смееш и да си част от тази малка смесица оптимизъм, нови запознанства и думи, които те вълнуват.

Кубрат за миг не се притесни да разиграе историите си така, че да станем и ние част от тях, за разлика от Крис, който изглеждаше най-скован, заради втренчените в него погледи. Атмосферата се беше наситила с въздишки след смях и когато заговори за случките с баба си той бързо се почувства като у дома си. Беше много висок, с къдрава коса, която падаше върху очите му. През минута-две я отмяташе назад и се самоиронизираше заради това. Историите му напомняха за игрите на ластик на улицата и нашарените с тебешир тротоари.

Прелетя Флаш. Е, не беше бърз като светкавица, но и той си имаше своята свръхсила. Небрежното му поведение разливаше топлина. Жалваше се как цял живот учил стъпки и стойки, а хората по клубовете просто си се мятат насам-натам, но и те се различавали. Подскачаше и издаваше странни звуци на сцената, които накараха голяма част от нас да се превиват от смях. Защото всичко беше естествено, макар някои от тях да надничаха в листчетата си от време на време, макар да бяха измисляли смешките си с дни, точно в този момент всички виждахме една искрена и истинска част от тях. Бяха непринудени, неконтролирани, не знаеха дали са толкова забавни, но се радваха, че е дошъл някой да ги послуша, ей така между другото, между драмата. Разбрахте ли всъщност каква е свръхсилата на Флаш и приятелите му?  Те се появиха за един час и с всичко, което сториха все едно ни казаха „Не е нужно да познаваш някой от двайсет години, за да се посмееш с него, за да се чувстваш страхотно. Можеш да бъдеш приятел с някого, дори да го познаваш от десет минути.“

Всеки един от тях беше колоритен, отличаващ се, различен. Всеки един от тях имаше харизмата, която те кара да ги слушаш, да им обърнеш внимание и да оставиш всичко, което те е занимавало през деня някъде извън „Заешката дупка“.  Накараха публиката си да се почувства близка до тях. Създадоха храна за многобройни разговори много след този един час. Имах чувството, че съм се срещнала със стари приятели и си спомних чувството да изпитвам болка в корема от смях. Барът беше малка територия, на която двайсетина човека си говореха, смяха се и пиха по нещо, но всеки един от тях си е мислил по малко за всяка шега, запомнил е една или  две мимики, пет различни физиономии  и звука на силен, гръмък смях. Това е то. Това остава след Българската стендъп комедия- спомен за вълнуваща вечер, усмихнато лице и мислите „трябва да отида отново“.

Автор: Илияна Павлова