Като хора има неща, които е редно изпитаме през живота си. Като мъже, редно е да бъдем бойци, да имаме военна служба. Но аз, както предполагам и ти, читателю, сме представители на поколението, което е пропуснало славното време в казармите, през което няма понятие наречено „лично пространство“ и се става всяка сутрин за физ. зарядка в 5:30.

Благодарение на чудото на видео игрите можем да разширим представите си за армията/армейската служба отвъд разказите на живите ни предци. Spec Ops е военна поредица, претендираща за реалистични тактически военни действия, създадена от Zombie Games в далечната 1998 г. Първоначалният успех на поредицата претърпява крах, когато започват да се издават твърде често продължения с минимални разлики помежду си. След което франчайзът минава през няколко компании, включително и Рокстар Ванкувър, които така и не довършват разработката.

В лятото на 2012 г., след неколкократни отлагания, немската компания Yager Development разработва Spec Ops: The Line. Това е игра, която подобно на скромния ни сайт, плюе в лицето на установените конвенции, що се отнася до сценария и издълбава мястото си в модерната гейминг история с кървави шепи.

Действието се развива в близкото бъдеще. Дубай е опустошен от природни катаклизми, в резултат на което е изпратена американската армия, за да участва в евакуацията на цивилните. Събитията на играта започват 6 месеца след като последния останал американски взвод губи радиовръзка. Мистериозно се появява повтарящо се съобщение в ефира около територията на Дубай, в което главнокомандващият на операцията, полк. Джон Конрад, съобщава, че всичките им усилия са се провалили. Обнадеждени, че все още има живот, армията изпраща трима елитни войници от Делта форс частите да разузнаят обстановката отвъд стената на бурята и да повикат подкрепление, ако има оцелели.

Абсолютно всичко, включително история, диалог, герои оставят играча с лош вкус в устата през първите 15 минути. Създава се усещане за поредното 6 до 8-часово клише ала “Call of Duty”. Всъщност Spec Ops: The Line e критика на модерния военен шутър. Играта е вдъхновена от новелата на Джоузеф Конрад „Сърце на мрака“, както и филми като „Апокалипсис Сега“, „Добро утро, Виетнам“. Действието се развива през погледа на кап. Мартин Уокър, който ръководи малкия тричленен отряд, натоварен със задачата да търси оцелели в руините на Дубай.

 Скоро след пристигането на протагонистите, те биват жестоко нападнати без видима причина, но вместо да се върнат назад за подкрепление, продължават напред. В този смисъл пътуването им е и символично „нагоре по реката“ – към източника на злото обгърнало Дубай. Даже ако избирате ниво, от което да започнете, схематичната пътека на картата изпълнена с дюни наподобява течението на река. До известна степен може да се гледа на това като на закономерен и естествен процес – Дубай, град, който е изкуствено създаден благодарение на невероятно богатство концентрирано в район негоден за живеене, повторно бива завзет от природата, срещу която човешкия инат не може да се противопостави.

 В това унищожение, в това завръщане към природата, героите попадат в ситуации, които лека полека премахват условностите, обременяващи ги от модерното общество. Развитието на героите е постоянно и повсеместно. Ще се наложи играчът да прави избор неведнъж, но тези избори са представени по органичен и оригинален начин. Действието на играта не се прекъсва и липсата на действие е равносилно на избор от страна на човека зад контролите. Каквото и да бъде избрано – няма добро и зло. Няма по-малко зло. Има един вид зло и друг вид зло, всяко породено от парадоксът, който е в същото време естествения ред на нещата наречен „война“. Ще умират цивилни, невъоръжени деца, жени и прочие. Но по-страшният мотив, който играта разглежда, е противопоставянето „свой – свой”.

В момент, когато трябва да бъде направен избор, единственият морален компас наличен е този на самия играч. И един от аспектите на играта, които я правят прекрасна е, че няма верен отговор, както в истинския военен конфликт. Друг силен момент е, че героите убиват други американци. Малко ААА игри са поставяли героя в ситуация, в която прякото му оцеляване зависи от смъртта на сънародниците му. И това е контрапунктът на игри като Battlefield, Call of Duty и Medal of Honor. В Spec Ops няма голям военен конфликт, няма кафеви хора, които трябва да приемем сляпо, че са терористи. Има живот и има смърт в суровата пустиня.

С напредването на играта Уокър и спътниците му ще платят висока цена, за да останат живи. Физическото състояние на героя отговаря на психическото такова. Колкото „по-нагоре“ стига Уокър, толкова по-разкъсан и пребит става, което дава ясен знак за разбитото му съзнание.

За съжаление геймплеят не е толкова майсторски направен, колкото историята. Spec Ops е шутър от трето лице, който носи щампата „тактически“, както китайските анцузи на родния пазар са турски. Играчът има едно копче, с което насочва другите двама войници, Адамс и Луго, да нападат в зависимост от обстоятелствата. Ако противникът е далеч – Луго ще стреля по него със снайпер. Ако е близо – Адамс ще го взриви. През това време Уокър може да си почива зад прикритието и да се радва на регенериращото си здраве, което се превърна в същинско модерно клише на шутърите.

Друг модерен елемент, който Spec Ops ревностно следва е прикритието. Ситуацията „натисни бутон, за да се срастнеш със стената“ е налице тук. За съжаление, разработчиците не са измислили този аспект на играта много добре. Бутонът за прикритие се припокрива с този за спринтиране, а този за прескачане на повърхност – с мелето. Можете да си представите колко е забавно насред напрегната престрелка кап. Уокър вместо да прескочи стената, да я удари с приклада на автомата си. Не че стената не я боли, но тя не е най-належащия проблем.

Оръжията като цяло са сносни. Усеща се тежестта им като се стреля с тях. Различните способи са полезни за различни ситуации. Като добре обучени убийци, бойците от Делта форс си служат както с малокалибрени, така и с едрокалибрени оръжия, започващи от пистолети и стигащи до монтирани тежки картечници, и РПГ-та. Това внася приятно разнообразие в играта. В един момент Уокър стреля сляпо с автомат, докато са го заковали на място от едната страна, а от другата някой се промъква откъм фланга му. А в другия момент му се налага да прикрива Адамс и Луго с тежък снайпер.

Много хора няма да харесат начина на игра на Spec Ops, но това е нормално. В игрово отношение, творението на Yager не слага нищо ново на масата. Всичко, което се прави тук е правено и  преди това от Gears of War, Max Payne и т.н. Ако подходите към играта с определена нагласа, ще се влюбите в нея. Стига да приемете геймплея като возилото за предаване на феноменално добрата история.

Впрочем, не всичко се развива пред очите на героите. Не много голяма, но все пак значителна част от събитията, се предават във вид на звукови записи на вътрешните мисли на Уокър, когато намери определен предмет или запис. Съмненията, които не споделя с екипа си спомагат за разгръщането на образа като достоверна личност в рамките на този свят. А това, което не се вижда, често се чува. Един от силните персонажи, Radioman, вдъхновен до голяма степен от образа на Робин Уилиямс във филма „Добро утро, Виетнам“, често пищи истерично в hands free слушалките окачени на героите. Този цветист образ ще създава смут, паника и терор до колкото му е възможно. Като цяло ще прави живота на тези, които счита „срещу него“ по-тежък.

Kогато не заплашва и не се гаври с героите ще пуска музика, която се вписва невероятно добре в обстановката. Ако сте фенове на музика от ерата Виетнам или изобщо обичате рок няма да останете разочаровани. Deep Purple ще ви бъдат музикален фон, когато се борите със зъби и нокти за живота си. Освен тях, също звучат и Jimi Hendrix, Mogwai, The Black Angels и още подобни групи. Нолан Норт е страхотен в ролята си на кап. Уокър. Изпълнението му надвишава всичко, което е правил досега, което личи от прогресията на първоначалните професионални и заучени фрази “Target is down” и се стигне до отчаяни викове от сорта на “FUCK YOU!!”, когато Уокър вече е загърбил военния протокол.

В графично отношение Spec Ops също не блести. Играта използва вече морално остарелия Unreal Engine 3, което е обяснимо, тъй като премиерата й закъсня с 2 години. Оправданието на разработчиците е, че са искали да направят пясъка реалистичен. До известна степен са успели. В определени ситуации пясъкът ще се разхвърчи на посоки, може да зарине враговете ви живи или да открие яма под Уокър. Но това не е реализирано в пълния си потенциал и по-скоро изглежда закърпено в последния момент само, за да го има като атрибут, който ще спомогне продажбите. В стилистично отношение играта е красива. Макар и стара, технологията предлага обширни гледки над дюни затрупали огромни небостъргачи, пламъци, които поглъщат земята и дори воден колизеум.

Огънят изглежда реалистично, макар че сравнен с този от Far Cry 3, е  като продукт на предишно поколение машини. Също така второстепенните герои не изглеждат особено добре анимирани и въпреки това са по-красиви от тези на Tom Clancy’s Ghost Recon: Future Soldier, която също излезе през лятото на 2012, и също бе жертва на забавяния. Това се обяснява с намалелия бюджет в резултат на непредвидено работно време, но не се отразява твърде негативно на крайния продукт.

Spec Ops: The Line не е игра за всеки. Тя предлага по-зрял и мрачен поглед над войната като цяло. Също така е психологически анализ на модерния човек, който се е притъпил към насилието, благодарение на редица фактори като влиянието на популярните медии, липсата на боеве на детските площадки и отстранената армейска служба. Не всеки ще стигне до отправната точка на реката, както може би е и редно. Но ако издържите до края ще е пътуване, което ще помните дълго време и ще се връщате към него през различните етапи на живота си, кога за да го преосмислите, кога заради носталгия.