„Тая земя, оная земя“ – едно пътуване с Иванка Могилска

Да поемеш книга в ръцете си наподобява първа среща. Гориш! От любопитство, тревога и неукротими мисли. Дали е точният момент? Кой стои срещу теб? Какво чувстваш? Изобщо, струва ли си?

„Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска (изд. Жанет 45, 2017­) е именно рандеву. Кратки разкази, траещи само миг, но оставащи нежни набраздени пътища в съзнанието, към които се връщаш, за да ги извървиш отново. Истории, които може да прочетеш с първите глътки бързо сутрешно кафе, или в метрото на път за работа, дори в обедната почивка, или в дремещите неделни следобеди.

Всеобхватни, тихи и леки сюжетите изграждат мост между тази земя – пълнокръвна и реална до болка и онази, в която сънищата и фантазиите оживяват. В другия свят въображението ни е освободено и способно да придобие всякаква форма, за да разреши вътрешните ни терзания и конфликти.

„Напоследък, когато е сърдита, Ана-Мария се чувства като стар шкаф, оставен в средата на стаята – тежка и не на място. Шкафът спъва всеки, който мине покрай него. Хората се удрят в ръбовете му, дерат си лактите, закачат дрехите си. Никой обаче не спира, не му обръща внимание. От време на време някой извиква: „Аууу!“ и докато разтрива удареното място, се тросва: „Няма ли някой да премести тоя кютук!“

И така, докато някой не ни помогне да изхвърлим непотребните вехти горести, за да направим място и да подредим желанията, мислите и образите, които са ни скъпи.

Така след като успеем да изчистим съзнанието от прашни непотребни спомени, ни остава единствено възможността да натрупаме нови преживявания, които да си струва да бъдат съхранени. Отправени на път, мостът между реалната и илюзорната действителност ни води към тайни кътчета красота. В един момент сме в началото на август – в хотел, акустирал в небето над Ахтопол, в следващия – търсим любовта на безлюдна улица, пълна с паркирани коли в Сантандер, понякога сме „Събирачи на щастие“ или се превръщаме в баба, живееща в мобилния телефон на своя внук.

Четем страница след страница. Вдишваме хартия – издишваме печатарско мастило и танцуваме с мигли. Отваряме очи, за да поемем тая земя, затваряме ги – за да попаднем в другата. Но навсякъде успяваме да прогледнем!

Защото понякога, за да открием света, трябва да го усетим. Защото, за да го почувстваме, трябва да се научим да се вглеждаме. А той живее кротко и срамежливо и домът му е скрит. За да го откриеш, трябва само да надникнеш в себе си, в мислите си, но най-вече под крехките трепети на клепачите.

На http://taqzemq-onaqzemq.eu/, може да чуете аудиозаписи на някои от разказите в сборника „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to