„Остайница“ извън време, пространство и закони

„Остайница“ е заглавието на дебютния роман на Ирена Иванова, с която „Жанет 45“ ни запозна като Рене Карабаш от страниците на стихосбирката й „Хълбоци и пеперуди“. Нейният едновременно рязък и деликатен стил продължава и в прозата, а в подготовката си за нея авторката две години проучва старинни балкански традиции. На тях се основава сюжета на „Остайница“, който с общочовешки теми успява да построи мост между древност и съвремие.

С първите си страници романът поставя читателите в отдалечена албанска територия, превърната в бойно поле. Причината не е конкретна война, а жестоките правила на Кануна – законът на местната общност, който регламентира човешките отношения. По неговите предписания проблемите се разрешават с кръвни вражди, превърнали се в ежедневие за тамошните семейства. Канунът поставят честта на първо място за сметка на живота, а докато мъжете намаляват, едно от малкото права на жените е превръщането им в остайници. С даването на клетва за девственост до края на живота си, те придобиват ролята на мъж и глава на семейството, вършейки всичко, което им е било непозволено досега.

На подобна стъпка се решава главната героиня на романа, като от Бекиа става Матя. Книгата обаче не касае физическата смяна на пола и транссексуалната тематика, макар да излиза в сравнително подходящо време за това. Разгледаната промяна е изцяло в социален план, а темата засяга ролите на мъжа и жената, които обществото, начело с родителите, изисква да се изпълняват. По този повод романът вплита в първите си страници едно от стихотворенията на Карабаш, което идеално пасва на съдбата на Бекиа: „още в корема на майка ми/ чувах разни неща/ като баща ми да казва/ искам син”.

След родителското разочарование да не се окаже наследник, бъдещата остайница постепенно спечалва признанието „на татко момчето“. Баща й не може да каже същото за родения по-късно Сале, чиято липса на мъжественост обезценява дара да имаш мъжка рожба. Непривичните характери на брата и сестрата обаче не са това, което ги кара да страдат, а начинът, по който Канунът, стоящ над всичко, има властта да определя живота им и да го отнема, щом се наложи.

Когато да си жена по тези земи означава да струваш двайсет вола и поемеш куршум от избраника на родителите си, ако след сватбата разбере, че не си „чиста“, да станеш остайница изглежда като изход от смъртта и пък към свободата. Последната е както „нещо опасно“, така и „най-ценният метал в Албания“, а тези две страни Бекиа-Матя опознава по трудния начин, правейки необратими избори. Причините за тях научаваме по-нататък, когато разказът превежда читателя между настоящето и спомените, а миналото застрашава бъдещето, ако брат и сестра не го изяснят.

Междувременно се появяват мотиви за истината и прошката, вървящи ръка за ръка и без които душите не намират покой. Макар историята да рисува мрачни и реалистични картини, емоционалните състояния и поетичността в текста извисяват над битовото. Сексуалното също застава над плътското и носи белезите на духовното, независимо дали свързва мъж и жена или две жени, както наблюдаваме в случая. И героите не са подминати от дуалността, заради която трудно можем да ги определим като добри или лоши, изцяло мъжки или женски. Техните постъпки се определят от ценностите, които имат повече значение за тях и заради които се обричат на един или друг живот. Злодеят тук е по-скоро самият Канун, койте не дава право на избор, поставяйки общото благо над личното. Затова и „Остайница“ не е единствено историята на Бекиа, а на всички, стоящи в оковите на чужди правила, които правят щастието неосъществимо.

Снимка: Ванина Димова

Така „Остайница“ се превръща в роман извън време, пространство и закони, включително и пунктуационни. Започвайки книгата, не бях убедена, че ще я дочета с удоволствие докрай – липсата на точки и главни букви отначало ме извади от зоната на комфорт и усложни проследяването на речта на героите. Но веднъж понасяйки се по течението, случващото се в главата на главната героиня губи нуждата от конкретни рамки – за читателите е предназначено да усетят именно хаоса на кошмара и екстаза. С напредването в страниците си даваш сметка, че за тази история едва ли има по-подходящ стил, в който да бъде написана. Тя звучи на границата между сън и реалност, проклинание и молитва. Така нареченият стил „поток на съзнанието“ е сложен, но и може би подходящ за авторката преход от поезия към проза и тяхна своеобразна симбиоза. На това се дължи и голяма част от емоционалния ефект – точно когато мислиш, че разстрелът с думи приключва в рамките на абзаца, те довършва някой куршум след него.

„(…) така е по Кануна, преди да убиеш този, когото имаш да убиваш, трябва да му кажеш нещо, каквото и да е, нещо като добра среща, Мураш, много поздрави от брат ми или

татко, искам да стана остайница“

Романът може да се определи като експеримент, но бих предпочела думата бунт. Срещу оковите на формата, както литературна, така и физическа, който разтърсва и се помни. По облика на книгата обаче може да съдим за нея – червената корица, дело на Капка Кънева, предвещава да срещнем гамата емоции, с която свързваме цвета. Елементите от снимката може да тълкуваме различно, но призивът към хуманност отвъд пола, предаден в по-малко от 200 дръзки страници, е ясен. Както може би и най-важният извод – човечност и любов не се определят от закони, но законите могат да ги заличат. За да оцелеят обаче, е нужно в основата им да стои „неизмеримото, онова, което е вечно, което не може да бъде назовано“.

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to