Превод от френски: Владимир Сунгарски

В отличения с литературните награди наградена с Prix du Lundi и Prix du Livre Inter сборник с повести „7“, Тристан Гарсия разгръща истории за наркотици, които връщат хората назад във времето и им позволяват да променят миналото; за древни ръкописи, разкриващи тайната история на музиката; за изключително красива жена и модел, страдащ от мистериозно кожно заболяване, което я принуждава да се крие от обществеността; за Хелен, лекар и убедена комунистическа активистка, осъзнаваща краха на собствените си идеи; за Марлон, който вярва в извънземни, и брат му, който забелязва, че всички, които се противопоставят на идеите на Марлон, мистериозно изчезват (точно като техните родители); за свят, където хората са разделени в две полукълба и живеят под наблюдението и контрола на Директорите; и за мъж със седем живота, чийто следващ живот всеки път започва отначало, но винаги го среща с една и съща жена.

Историите в „7“ имат дълбока социална и философска ангажираност, представяйки напълно развития и богат талант на Тристан Гарсия като модерен философ и автор и носител на основните европейски ценности.

Тристан Гарсия (1981) е френски философ и писател. Преподава философия в университета Жан-Мулен-Лион-III. Неговата основна философска творба е „Форма и обект“ (2011), а романите му „Най-хубавата част от човек“ и „Фабер – разрушителят“ са наградени съответно с Prix de Flore и Prix Décembre, Flore и Femina.).

        Бях се прибрал в Париж с първия влак с надеждата да убедя някой от най-верните си клиенти да се пробват. Разбира се, като притежател на дар слово, твърдях, че съм намерил дрогата, която му трябва. Аз бях дилърът му, той пък ми е лекарят, така че познавах нуждите му.

    Седмица по-късно тръгнахме – Докторът, съпругата му и аз – за двореца в Сент-Ерм. От професионална дискретност няма да ви дам името му, но вие може би го познавате: той беше странен, леко старомоден персонаж. Любител на Америка, читател на Бодрияр, докторът притежаваше един стар додж чарджър от 1968 г. във формата на бутилка кока-кола, като от филма Булит, с решетка на радиатор с хромирани контури, която беше добавена към колата в началото на седемдесетте. Зад кормилото, този чешит дъвчеше една пурета и ми говореше за пътешествието им през Съединените щати, като слушали People Are Strange на Доорс и четели Ферлингети. Тогава те били на по трийсет години и в онези щастливи времена той бил обещаващ главен асистент в Сорбоната, а Барбара, лингвист по образование, публикувала първите си новаторски статии по повод основните аспекти, граматически, семантичен и лексикален, статии, които целели една структурна редефиниция на глаголните времена като знаци „с постоянна рекурентност“ (цитирам всичко това, без да разбирам нищо). Но най-вече тя искала да стане писател. Ех, младостта! Заминали за Станфордския университет. След като се запознали с една малка групичка, която била напуснала Лос Анджелис и Топанга, за да ги замени с долината Санта Клара южно от Сан Франсиско, те живели две години по хипарски и това били най-хубавите години от съвместния им живот; сега, на мястото на хасиендата насред „долината на сърдечните наслади“, която някога приютявала най-голямата овощна градина в Калифорния с плодни дървета докъдето поглед стига, там се намира Силициевата долина.

    Докторът се бе запознал с контракултурата, съжаляваше за доброто старо време. Някога Барбара била блестяща жена, но днес изглеждаше депресирана и уморена: тя се запъваше на всяко изречение в търсене на думите. Накрая се бе специалицирала в дескриптивната граматика на имперфекта в едно славянско наречие от долното течение на Вардар. След това не бе публикувала нищо. Той пък печелеше достатъчно добре като психоаналитик в Седми район; но вече от едни десет години не вярваше повече във Фройд, беше си захвърлил расото. Той бе видял как в университетските среди съюзът между когнитивистите и бихевиористите взима връх над всичко останало, като по този начин въпросният съюз написал смъртния акт на всичко, в което той бе вярвал; беше се пробвал да чете еволюционна психология и наука за мозъка, но беше твърде късно да навакса изгубеното време.

    Освен това Барбара бе започнала да губи паметта си; при първите признаци на Алцхаймер Докторът се бе паникьосал. С посредничеството на някои съмнителни познанства от времето на младежта си, той се бе свързал с мен, за да си купи качествен канабис (като в Калифорния). Търсеше начин да си успокои нервите. Понякога тя дори не го разпознаваше повече (тя не го казваше, но в очите ѝ се четеше страхът, че е загубила нещо и че не знае какво е то) и Докторът бе много нещастен от това. Към момента няма никакво лекарство срещу Алцхаймер.

    В моите очи и двамата бяха съвършените консуматори на хеликеин: бивши бунтари от шейсет и осма, тоест най-младите млади на века, но които бяха бая остарели оттогава.

    При пристигането ни в Сент-Ерм Милан, Лориан и Емилиен ни чакаха при преддверието в компанията на други свои другари; изглеждаха нетърпеливи да посрещнат този първи клиент. Може би за да скрие страховете си, Лориан се бе яко надрусала. На вид изглеждаше като на четиринайсет години. В очите на доктора навярно беше просто още една тъпачка. Той се отдаде на дълга и изпълнена с мнителност визита на мястото и отбеляза, че по негово време дори и комуните с наркомани били по-добре поддържани, а когато ги разпита за вкусовете им, се учуди от липсата на култура и от пасивността на тази тридесетгодишна жена, която просто беше на нивото на ученичка. Колкото до останалите, той ги намери за конформисти и за твърде кротки: „Днешната младеж не е толкова млада, колкото по наше време“.

    Докторът си падаше малко реакционер. Честно казано, докторът се страхуваше.

    – Мисля, че е време да минем към демонстрацията – обявих аз. – Вече се стъмни.

    Осветени от петролните ветроупорни фенери, разположени грижливо по етажите от приятелите им, Емилиен и Милан отвориха пътя до старото спално. Развеселена, Лориан хвана под ръка Барбара, за да ѝ помогне да се качи по неравните дървени стълби. С ръце, сключени зад гърба, Докторът недоволно ръмжеше:

    – Какъв майтап… – и вече съжаляваше, че е приел да дойде.

    Емилиен и Милан бяха разстлали върху паркета белите чаршафи, които миришеха на чисто, и бяха разположили възглавници за гостите, които може би имаха болки в кръста.

    – Колко години? – попита Емилиен, клекнал близо до кутията за бисквити.

    Докторът се показа нетърпелив и аз прошепнах на Емилиен да засили дозата до техни тридесет години, до момента на пътуването им до Санта Клара. Като обръщаше насам-натам прозрачната керемидка пред себе си, докторът заяви, че цялата работа приличала на аперитиви със скариди, сервирани в евтините азиатски ресторанти. После той пъхна една порция под езика си и подаде другата на Барбара.