„Керван за гарвани“ е дебютната книга на Емине Садкъ и ако това заглавие ви се струва шантаво, почакайте да се запознаете и с неговата авторка.

Емине е родена през 1996 г. в Дулово и израства в Лудогорието, което и до днес й лежи на сърце. Любовта й към думите я отвежда във Велико Търново, където учи в паралелката „Журналистика и право“ в Хуманитарна гимназия “Св. св. Кирил и Методий“. В същия град завършва и Бакалавърска степен по специалността „Връзки с обществеността“. След следването си започва да се занимава с доброволческа дейност и организирането на фестивали из Европа, купува си къща в силистренското село Гарван и написва книга, в чиито 187 страници успява да скрие цяла вселена. В момента собственият ѝ животът е като „керван“, който постоянно се движи между Амстердам, София и село Гарван.

Срещам я в Берлин след първото представяне на романа й в чужбина по покана на читателско дружество „Между редовете“. Есенният ден е почти толкова слънчев и топъл, колкото е и Емине на живо. И понеже не мога да я представя само в няколко скучни реда, пък и човек никога не знае кога „керванът“ й ще потегли неочаквано напът, оставям думите й сами да говорят за нея.

Карина Николова: Добре дошла в „Под моста“ и в Берлин! За първи път представяш дебютната си книга в чужбина. Как се чувстваш?

Емине Садкъ: Берлин е прекрасна дестинация. Такава беше и нашата среща с читателите днес.

Книгата ти доведе ли и до други срещи с читатели?

Покрай „Керван за гарвани“ завързах много интересни приятелства с хора, които едва ли бих срещнала, ако не бях написала книгата. Тоест след като пуснах „кервана“, той сам ме отвежда на неподозирани места. Вълнуващо е да си измислил една история и тя да те води при други истории, при вас в Берлин, че накрая и да паркираме „Под моста“. /смее се/

Звучи добре! Думата „керван“ винаги ми напомня за историите от „Хиляда и една нощ“. Как всъщност тръгна твоят керван?

„Керван за гарвани“ изгражда рамка със стихотворение от последната глава на книгата.:

“Проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.”

„Керванът на лудите“ не звучи примамливо като заглавие, но „Керван за гарвани“ – да, защото символът на кервана представлява една постоянно пътуваща единица, събираща, но и оставяща култура. Именно това са правели керваните по Пътя на коприната – непрестанно са обменяли култури буквално и метафорично. Докато гарваните от своя страна са моногамни птици, които са териториални.

Следователно в заглавието се получава парадокс. По хоризонтала имаме един керван, който пътува напред, а по вертикала се движат гарваните – ту нагоре, ту надолу. Така се получава един кръст, който ако започнем да пречупваме, може да превърнем в осмица или в символа на безкрайността. Продължен, кръстът от екватор и меридиан може да състави една нова безкрайност, една нова планета.

В този „керван“ събираш различни гарвани, които са метафора за твоите герои. Те представляват една пъстра група от образи и характери, типични за нашата съвременна действителност в България. Въпреки че те са от различни етноси и обществени прослойки, всички намират място в твоя „керван“. Какво те вдъхнови за създаването на тези герои?

Самите герои ме вдъхновяват. Те имат много за разказване, защото до голяма степен са аутсайдери, като казвайки това, нито ги унижавам, нито ги лаская. Те са хора, които често остават тихи в нашето общество, но ме вълнуват, защото са активни наблюдатели. Техният разказ е важен, а сблъсъкът на различните им разкази – още повече.

Откъде тръгва твоят личен „керван“ и накъде се движи в момента?

Моят „керван“ тръгна от първото „Хард рок кафе“ в България, което е в град Исперих. Там бях отгледана от интересни „гарвани“, докато не станах на 13 и моят „керван“ не продължи към Велико Търново. В годините след това скитах много. Организирах фестивали, живях в Полша, в Чехия. Когато през 2020 г. се завърнах в Исперих, открих онези същите „гарвани“ на същото място в един град, в който времето не течеше. При мен то вървеше напред, а техните часовници като че ли бяха спрели. Часовникът на целия град беше спрял.

Затова исках да кача всички тези хора на „кервана“ и да активирам отново времето на града. Не само на града, на цялото Лудогорие, защото то е на стоп кадър в момента. Аз обаче вярвам, че Североизтокът ще бъде събуден. Той вече започва да се прозява. Може, когато си отвори очите, реалността да не му хареса както и на нас не ни е приятно понякога, когато се събудим от сън. Но светът го очаква, защото все повече млади хора от Западна Европа имат интерес да чуят разказа на България.

Така моят „керван“ паркира в Исперих, за да напиша „Керван за гарвани“, но и в село Гарван, което се намира на брега на Дунава. Там приключва и историята в книгата.

В момента моят „керван“ бръмчи из цяла Западна Европа. Живея между Амстердам, село Гарван и София и навсякъде имам книги. Иначе вечно нося една раница, пълна с дрехи според сезона, която никога не е разопакована. Само се перат дрехи и се връщат чисти, за да продължи пътуването.

От разказа ти усещам, че за теб думата „дом“ не е задължително равна на България, а по-скоро на Европа. Като човек, живеещ в чужбина, съм чувала често призиви да се върна в България, където е „у дома“. Може ли Европа да ни е дом без чувство за носталгия? Как съчетаваш пребиваването на различни места?

Моят баща е гастарбайтер и аз съм отгледана с европейски пари. Той се занимаваше със строителство в чужбина, за да праща средства на нашето семейство, защото да си турчин в България, е много сложно. Ако искаш да дадеш образование и добър живот на децата си, трябва да направиш някаква жертва.

Та по този начин моето семейство е дало жертва на Европа, но Европа се отблагодари, като ми позволи да уча и да бъда един по-различен човек. Тя подкрепи моята уникалност, защото всички ние сме уникални, но често средата ни спира да бъдем такива. В България тези белези са налице. Ситуацията се променя, но много по-бавно отколкото на Запад, но там и времето тече по различен начин. То подхожда на моя часовник. И ако баща ми е бил гастарбайтер и гост на Германия много дълги години, то аз не се чувствам гост нито на Германия, нито на Европа.

Коя е Европа и кои сме ние в Европа е голям и актуален въпрос в България. Аз съм Европа и аз обичам Европа, защото тя представлява една голяма социална утопия, която никъде другаде не можем да си позволим. Шенген например. Това да паднат границите между държави, особено като имаме предвид, че по времето на Втората световна война повечето от тях са били враждуващи, е невероятно. Така се изграждат добрите взаимоотношения.

Пожелавам на Европа да достигне диалогичността, която й е нужна, защото особено ние на Балканите трябва да започнем да влизаме в по-дълбок разговор с другите европейски страни и да ги научим на нас. В момента те познават едно друго „аз“, което не ни представя в добра светлина. Можем да променим този разказ, защото той вече не е релевантен.

Ако Европа ни се сърди за него, искам да й се извиня и да я уверя, че европейските пари, с които съм се изучила, са били достатъчни, за да развия самостоятелност и да мога да се реализирам във всяка една европейска държава. Това правят и много други млади българи. Иска ми се да възприемем това като един нов разказ за България.

Да разбирам ли, че се чувстваш у дома си навсякъде в Европа – в Амстердам точно толкова, колкото и в село Гарван?

Да, до голяма степен. Когато си отворя лаптопа, виждам нещата, по които работя. Дали това е в Амстердам, или в село Гарван, няма значение.

Аз съм там, където съм. Птичките пеят по един и същи начин. Есента е същата. Хората се смеят или тъжат навсякъде. Картината в по големите й детайли се различава, но за мен дом е там, където можеш да имаш книги.

Радвам се, че в сдружение „Между редовете“ вие също намирате дом в книгите и отвеждате българската литература на едно по-интересно ниво. Разговорът, който имах днес в Берлин, беше по-различен от разговорите за книгата, които водя в България. Там дискусиите често се повтарят, докато тук читателите бяха обърнали внимание на герои, които обикновено са пренебрегвани. Видно е, че се променяме като нация. Това ни дава шанс да променим и наратива за българите в Европа и по този начин да се интегрираме успешно.

Спомена, че в романа си се вглеждаш в маргинални герои. Имало ли е моменти, в които сама си се чувствала като маргинал в България? Действала ли ти е страната клаустрофобично?

България може да бъде тясна във всички посоки, най-вече заради малките детайли на нашия манталитет, върху които трябва да работим. Аз имам силна непоносимост към агресията. Когато се сблъскам с подобно отношение, особено в институции, имам три варианта: да се стресна, което не е моят избор; да се държа доминиращо, което съм пробвала и работи; или да са държа като шут и да демонстрирам подчинение, все едно че тези хора знаят и могат повече от мен, т. е. да унижа себе си.

От време на време се налага да играя в такъв театър, защото е най-безболезнен за всички ни, но това ме тревожи. Не трябва да е необходимо да играя каквито и да е роли, за да може някой да свърши работа, за която му плащам, защото на хората в администрацията се плаща с нашите данъци.

Агресията по пътищата, както и прогресивното алкохолизиране и наркоманизиране в нашата страна също ми тежат. Понякога се чувствам много чужда. Стигала съм дори и до чувство на безпомощност, но като цяло обичам България. Обичам и героите, за които пиша, както и българите, които срещам в чужбина. И не от чувство за патриотизъм, а заради идеята за пренасянето на езика и споделянето на емоции чрез него.

От други твои интервюта личи, че имаш голям интерес към езика, играта с него и магията, която той може да сътвори. Чувствала ли си, че българският език и начинът, по който можеш да се изразяваш на него, ти липсват в чужбина?

Много ти благодаря за този въпрос! Липсват ми, да.

Първият път, когато дойдох в Амстердам, беше по време на коронавируса и прекарах четири месеца общувайки само на английски. По едно време споделих на съпруга ми, че искам да говоря на български. Той много се учуди, защото аз непрекъснато четях и пишех на български.

Докато четеш или пишеш обаче, си затворен само във визуалната част на езика, но не ти се налага да го изговаряш. А истина ли е този език, ако не го изричаш?!

Това ми липсваше – от време на време да си кажем с някого една закачлива реплика. Именно затова читателски клубове на хора, които се свързват чрез словото, са толкова важни в чужбина. Трябва да поливаме езика си, за да може той да расте и придобива метафизично измерение, където човек може да се скрие и да се чувства добре.

Да намери убежище в думите. Езикът може да бъде и ритуал, нещо съкровено, защото невинаги е достъпен за онези, които не го разбират. Изразът „изгубени в превода“ може да се използва и за моменти, в които преводачът е налице, но преводът не е възможен, защото някои думи и изрази нямат еквивалент на чужд език.

Именно!

Искам за момент да се върна на темата за България, тъй като зад гърба си имаш няколко доброволчески проекта, свързани с култура. Би ли споделила свои идеи за подобряване на културната сфера в родината?

Това, което искам да подобря, е достъпът до образование и култура на всички нива в страната. Обикновено той е наличен в големите градове и то не във всички. Провинцията е останала да тъне в безвремието на Исперих. Там например има билингвистични хора, които не познават двата си езика и са неми да изразят болката си на тях. Не може да очакваме тази държава да проработи по демократичен начин, ако не й даваме еднаква възможност за развитие. Това е един от факторите, в които се корени цялото безразличие, царящо в България.

Ти също си израснала с два езика и между два етноса – български и турски. В България темата за етносите редовно се използва като средство за пропаганда. Какъв е твоят поглед по темата? Чувствала ли си се различна?

Понеже аз владея българския език много добре и съм лъчезарен човек, рядко съм срещала отхвърляне. Дори от скинари! Ако по някакъв повод е имало агресия срещу мен, че съм етническа туркиня, е било зад гърба ми. Преди години обаче не влизах в часовете по история, защото ме беше срам, че съм причинила ужасно зло на етническите българите по тези земи и съм клала хора. Изучаването на „Под игото“ също ме караше да се срамувам. Там турците са представени като хора, създадени само да убиват. Представям си, че някои се озлобяват силно от подобни представи особено ако нямат механизми за преработка на тази травма.

По-скоро съм усещала агресия от страна на турци, защото не умея да говоря турски толкова добре и не съм особено интегрирана в турското общество в България. Турците в България живеят капсулирано, защото още от социалистическо време има политика за асимилиране на етносите. Един пример за това е „възродителният процес“. Тази рана е добре усвоена политически и продължава да се чопли от етнически партии с цел създаване на напрежение. Заради това хората се капсулират в общности и всяко едно отдръпване от общността се счита за предателство.

На Балканите от столетия заедно живеят различни етноси, които имат толкова прилики – сходна кухня, навици, манталитет… Толкова сме близки…

Направо сме едни! Едни с различни религиозни белези и с някои различни традиции, което е нормално. В едно село хората живеят различно от друго. В един дом не е същото както в съседния. Нормално е.

Искам да добавя един коментар по темата. Аз съм от България и съм от турски произход. Това е една от най-сложните стереотипни комбинации в Западна Европа. И за турците, и за българите мнението е по-скоро негативно, а аз съм и двете, т. е. най-странният и по-скоро нежелан…

…покемон в Европа.

/смее се/ Да, най-странният и нежелан покемон в Европа и все пак аз намирам дом тук! Възможно е!

Хората като че ли все си намират причина да се делят и да строят стени един между друг. Тъжно е, че говорим за стени в град като Берлин, който още носи белезите на една стена…

Да изграждаш стени понякога е инстинкт за самосъхранение, особено ако идваш от едно малко сплотено, махленско общество. Махалата като социална единица възниква в Османската империя и има корективен характер. Аз и ти отиваме на дадено място и основаваме първата улица. За да се присъедини някой към нас, трябва първо да поклюкарим за него, за да преценим дали е надежден за нас.

В балканските страни живеем в неанонимни общества, затова като личност ти също си и „дъщерята и внучката на еди-кого-си“. Ти съществуваш, защото хората разчитат на теб и следят развитието ти, за да знаят дали си полезен за общността. Но когато подобен вид общества дойдат в едни анонимни пространства като Берлин, Амстердам, Виена и т. н., за тях е много важно да принадлежат и да продължават да бъдат единица от нещо, защото на новото място те се превръщат в една нула.

Обезличаването и анонимността са убийствени за нашите общества, затова ни е нужен механизъм за обожествяване. Преувеличаването на типични белези като например ракия и баница е доказателство, че съществуваш. Разделението, арогантното поведение и дори омразата идват именно от липсата на самочувствие, че съществуваш.

От страха, че не съществуваш.

Именно, но когато имаме един здравословен диалог в една здравословна среда за това, как всъщност любовта те прави видим, а не злобата, нещата започват да се променят.

Била съм в Исландия и макар че времето там е много мрачно, хората са щастливи, защото уважават съществуването на околните. Те не са депресирани, защото заникъде не бързат. Например имат ден за възпитаване на здравно съзнание у децата. Тогава малките водят мечетата си на лекар при студенти. Така едните се учат да работят с деца, а децата превъзмогват страха си да ходят на лекар и да обясняват къде ги боли, защото малките често използват играчките си като проекция на себе си.

Този ден е тема номер едно в главните емисии на новините, т. e. създават се любов и връзки на много нива – от лекарския кабинет до медиите. И новината не е с цел подигравка, а се приема сериозно. Представяш ли си да я покажем на хората в някое гето? Те сигурно ще кажат, че исландците са разглезени. Но всъщност любовта не глези. Тя създава едно много по-сплотено общество, изградено от свободата да си.

Често свързваме наивността с глупост, но тя е много по-велика добродетел от агресията, която бъркаме с мъжество или смелост.

Предполагам, че някои читатели биха казали, че подобни думи звучат хубаво на хартия, но са неприложими в реалността. Не само в България, но и световно сме залети от лоши новини за агресия, война и смърт, затова и много хора са загубили вяра във всичко – от религия до политика. Все по-трудно е да намираме ценности, които да бъдат скелет на нашето съществуване. Ако някой дойде при теб с мечето си днес, каква ще бъде твоята конкретна идея за делник, изпълнен с повече надежда и смисъл?

Трябва да държим мечетата си близо до нас и да не забравяме съществата, които сме били. Трудно е, защото средата, в която израстваме, е пълна с негативи и агресия. Медиите също са твърде истерични. Понякога ме разболяват на психическо ниво, затова често правя детоксикация от тях. През това време се опитвам да вникна в реалния живот чрез разходка и съзерцаване на хората около мен.

Човешкият живот е съставен от дребните моменти. Голямата история се пише от големите събития, но те не са нашият живот. Те са само картината, в която живеем.

Когато изгубя надежда, пълня дните си с подобен вид занимания и живея напук. Не можем да живеем под покрива на Бог постоянно. Той понякога си тръгва, защото трябва да си почива от нас. Не можем да живеем постоянно и под покрива на демокрацията, защото тя е много крехка. Въпреки всичко трябва да останем и да помогнем и на Бог, и на демокрацията, защото така помагаме на себе си. Една подадена ръка може да осмисли моя живот и моя ден. Следващият ден ще се появи наново и той ще бъде точно толкова безмилостен като предишния, но тогава можем да потърсим помощ от околните. Трябва да се доверяваме на хората, че могат да разберат нашата болка. Да се довериш, е красиво.

Значи когато се появи проблем, просто му казваш „Еми, не“! /игра с името на авторката: „Емине“ – „Еми, не“/

/смее се/ Да! Някои житейски ситуации може да са смазващи, но този живот трябва да бъде издържан, да бъде живян и да се чувстваме добре в него.