Да представиш Георги Бърдаров в едно изречение, е трудно. Той е доктор по география на населението и селищата, преподавател по демография и етнорелигиозни конфликти и зам.-декан на Геолого-географския факултет на Софийския университет. Навярно поне веднъж сте гледали негови телевизионни интервюта по актуални теми. Ако не сте, тогава може би сте чели нещо негово – или разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“, който е най-четеният български разказ в Интернет, или първия му роман „Аз още броя дните“, който го утвърди като един от разказвачите на нашето време. 

През 2021 г. Георги Бърдаров издаде втория си роман „Absolvo te“ или „опрощавам твоите грехове“ /от лат./, който още същата година му донесе Европейската награда за литература. Едно от предимствата на отличието е възможността за превод на наградената книга на основните европейски езици. Оказва се, че първият си превод романът получава на немски език, а премиерата му се състоя на 22-ри март 2022 г. в Българския културен институт в Берлин. След събитието Георги Бърдаров даваше автографи и разговаряше с развълнуваната публика повече от час. Срещам писателя в една от притихналите зали на Българския културен институт и ясно личи, че той се чувства щастлив, но без онази суета, която в триумфа обхваща някои. В последвалия ни разговор го предизвиквам с въпроси не само за новия му роман, а и за смутните времена, в които живеем, а той, верен на себе си, ми разказва. 

Как стигнахте дотук (Берлин) и как стигнахме дотук – до една жестоко разразила се война?

Може би през целия си живот съм вървял, за да стигна до Берлин, тъй като всички стъпки, които съм направил дотук, са ме водили точно в тази посока, но как стигнах конкретно до днешната премиера в Берлин е от онези уж случайни на вид неща в живота. С госпожа Щайн, която издаде книгата, се запознахме съвсем случайно. На първата ни среща тя беше много скептична, но понеже аз силно вярвам в посланията на онова, което съм написал, някак успях да я убедя, че има смисъл да издадем книгата на немски. Това е конкретният път, но в живота няма случайни неща, така че наистина през целия си живот съм вървял, за да стигна дотук. 

А как ние стигнахме дотук като човечество… Преди пандемията в много мои лекции и презентации със студенти изразявах своето огромно притеснение, че тези седемдесет години мир в Европа, въпреки че той не беше абсолютен мир заради конфликта в бивша Югославия, са притъпили сетивата ни. Особено младите хора започнаха да приемат мира, свободата и демокрацията за даденост, а не за нещо, за което трябва да се борим всяка минута и всяка секунда. През цялата история на човечеството властта се е упражнявала посредством насилие и диктатура. Това, да имаш такъв дълъг период на мир и свобода, е изключителна привилегия, а ние я взехме за даденост, забравили призрака на войната. Подкрепям демокрацията, но като система тя в един момент притъпява сетивата и хората престанаха да бъдат сензитивни за това, което се надигаше като заплаха от изток. За пандемията Европа също се оказа неподготвена. 

Войната и конфликтите са тема и на първия, и на втория Ви роман. С какво Ви вълнува тя?

На пръв поглед изглежда случайно. Нито аз, нито някой от моите роднини са живели в някакво крайно насилие или война. Да, родът ни е бежански от Егейска Македония и е имал доста тежка съдба, но той не е ставал жертва на огромно насилие. Без да има някаква конкретна причина обаче, аз от дете развих много краен пацифизъм и хуманизъм, дори до утопизъм. Винаги ме е вълнувало как хората загърбват човешкия си образ във война и се превръщат в убийци, какво ги стимулира, как се чувстват, как после живеят с това съзнание. Постепенно, проучвайки истории и факти, гледайки документални филми, говорейки с хора, преживели войни, започнах да пиша. Влизам много надълбоко в тази тематика и имам чувството, че съм на самото място, където е войната, и чувствам случващото се като собствена болка. Нямам някакво реално обяснение за това.

Споделяте, че при написването и на двата си романа сте посетили местата, за които пишете, и сте се срещали с хора, които са преживели или преживяват ужаса на конфликта. Какво оставиха у Вас тези срещи?

Тези срещи бяха много силни, особено при написването на първата книга, защото при втората вече имах подготовката от първата. Докато пишех „Аз още броя дните“, отидох в Сараево с арогантното самочувствие, че знам всичко за този конфликт и война, но още първият разказ на една мюсюлманка ме втрещи… С нея първо се видяхме в музея на войната през деня, а вечерта отидохме на заведение и с мъжа ѝ. В един момент тя се отключи и започна да разказва истории, които бяха толкова потресаващи и страшни, че човек не би могъл да ги разкаже и пред най-близките си. Бях толкова втрещен, че вечерта се прибрах в хостела, взех една бутилка уиски и осъмнах на терасата. Беше ужасно. 

Сещам се и за още нещо, което е и в контекста на предходния въпрос. Когато излезе първият роман „Аз още броя дните“, един мой старозагорски приятел, Желязко Динев, беше публикувал на своя Фейсбук профил колко е възхитен от книгата и беше отбелязал един босненски хърватин, който живее в България – Ваня Джаферович. Той е бивш футболист, участвал е и в реалити шоута. Помня, че Ваня беше написал отдолу: „Сигурно е чудесен този писател, но аз никога няма да прочета тази книга, тъй като не може българин да пише за нашата война. Не се обиждай, нека и той да не се обижда, ако го прочете“. И аз не се обидих. Три-четири години по-късно моят асистент в университета Калоян Цветков се запозна с Ваня и го покани на лекция за Югославия. Ваня дойде. Оказа се много интересен човек, много интелигентен. Той разказа уникални истории на студентите и аз му подарих книгата. След около двадесет дни тичах към университета, закъснявайки за лекция. Валеше дъжд, бях запъхтян и изведнъж телефонът ми звънна. Гледам – Ваня. Вдигам и той ми каза: „Човек, чета, чета, рева и не мога да повярвам, че си го написал. А онова, което си написал накрая, „и аз още броя дните.“… И аз още броя дните!“. Тогава се разплака по телефона и ми каза, че отсега-нататък иска да бъдем приятели. Това беше най-силната оценка, която получих за романа. 

Всеки има своята история по време на война. Всяка е заредена с много болка и тъга. Такива истории оставят у мен рани, които просто не зарастват особено като се сетя за Сараево. Относно Втората световна война е малко по-различно, защото бях в Аушвиц, но не съм се срещал с живи хора, които са го преживели. Израело-палестинският конфликт пък е тема тресавище, в което колкото и да навлизаш, никога няма да разбереш истината. 

Вие сте майстор на словото и чрез словото построявате мостове към своите читатели, както и между читателите един към друг. В същото време обаче, както ни показва и актуалният конфликт между Русия и Украйна, думите могат да бъдат лесно манипулируеми и да се превърнат в оръжие, което разрушава мостове. Какъв е Вашият съвет за това, как трябва да боравим с думите в днешно време и как да си върнем вярата в тях?

В цялата човешка история има една брутална манипулация сред хората. Тя е с думите и чрез изопачаването на думите. Религиите биват най-манипулирани в това отношение, защото всяка една религия без изключение по дефиниция проповядва любов, мир и разбирателство между хората. Там обаче думите също могат да се изопачат и да се превърнат в инструмент на насилието. Във всяка религия има и радикални течения, които извращават религиозните послания по ужасен начин. Това се вижда, хората го разбират, но въпреки това продължават да се насилват взаимно. Днес живеем в информационна ера и войните са преди всичко информационни, включително и тази в Украйна. 

Как можем да си върнем вярата в думите? Ние като човешки род не сме се поучили от нито една грешка и за съжаление ще ги повтаряме, докато го има човешкия род. Като индивид обаче всеки един трябва да обмисля много внимателно думите, които употребява, защото всяка има своето значение и послание. В същото време човек трябва и да филтрира много внимателно цялата информация, с която бива заливан в днешно време. Ако в миналото са ни държали като роби с недостига на информация и образование, то сега се опитват да ни държат като роби с невярна информация. 

Като човек, който се занимава с конфликтите в професията и в романите си, какво е Вашето виждане за развоя на сегашната война в Украйна и за какво трябва ние като хора да се хванем в подобни трудни времена.

Питам Ви, защото от позицията на млад човек, който има достъп до информация и живо се вълнува от темата, също изпадам в моменти на безсилие при мисълта какво ни очаква в бъдеще. Мисля, че много млади хора не само в България, но и по целия свят, се чувстват така. В такива моменти ми се ще да мога да се допитам до хора като Вас – общественици и академици за това, как трябва да се справяме с днешния свят, без да изпадаме в отчаяние. 

Да, за младите хора е най-тежко, тъй като точно това приемане на мира и свободата за даденост се случи във вашия живот и на вашите поколения. Освен това преживяхме и тази безумна пандемия. Войната в Украйна, както и всички останали, е една геополитическа игра, в която тези, които са по върховете от всичките страни, въобще не се интересуват от човешките животи. Всеки гони своята геополитическа и геоикономическа цел. Става въпрос за ресурси, за газ, за страшно много пари. Аз съм много внимателен с коментарите си относно този конфликт, тъй като ние знаем под 10% от това, което реално породи тази война. Всеки стъпва на някаква собствена истина – и Путин, и Запада, и Украйна, но според мен на фона на тази война текат задкулисни преговори, които са чисто финансови и за които ние нищо не знаем. Това, което знаем със сигурност, е, че всеки ден там загиват хора и има милиони бежанци, напуснали родните си домове. Това е – другото е игра, за съжаление.

А относно младите хора… Това, което се случва, ще се случва постоянно. Това, което е било през Втората световна война и Холокоста, ще се повтори и се повтаря, но в същото време ние имаме този живот. Той ни е даден веднъж и е толкова прекрасен… Има случаи, в които излизам от квартирата си на „Любен Каравелов“, спирам се между две посолства и още като чуя птича песен, се радвам, че съм жив, че съм на тази планета, че мога да се усмихна, че мога да чуя песента, че има пролет и че мога да видя близките си хора. Трябва да се радваме пълноценно на всеки един миг, в който сме живи и здрави и близките ни също. Няма да предотвратим войните – те ще се повтарят, но животът продължава.

Имам една лекция по геоурбанистика за гробищните паркове в архитектурния ансамбъл на градовете. За мен тя беше голямо предизвикателство дали ще мога да говоря три часа на студентите за гробищни паркове и на тях да им бъде интересно, защото аз сам избирам какви теми да им представям. Презентацията ми започна с един слайд, който показва едно американско гробище със зелена морава и само кръстове отгоре, стотици кръстове. Попитах студентите защо според тях съм избрал точно тази снимка за начало. Като се вгледаха, разбраха защо, а именно защото на един от кръстовете има птица. Животът винаги е над смъртта.

От темата за войната се връщам обратно към Вашата книга и нейния път. Европейската литературна награда Ви дава възможност за обмен с издателства в различни европейски страни и възможен превод на отличената творба на чужди езици. Първият превод на немски е факт. Водите ли вече преговори и за други преводи?

Да, постоянно получаваме такива запитвания. Такава беше и идеята, когато създадохме издателство „Мусагена“. Вече имаме сключен договор с Испания за превода на „Аз още броя дните“, който трябва да излезе след около месец-два. За „Absolvo te“ имаме договор с Хърватска, а преводът там ще излезе другата година. Имаме запитвания и от още няколко държави, скоро ще бъдем и в Дания. В общи линии е изключително трудно за български автор да излезе извън България. Не сме познати като литературна дестинация. Много се възхищавам на Георги Господинов, защото той сам успя да се пребори неговите книги и неговото име да станат известни и извън рамките на България. Това е много, много трудно за българин и не защото ние сме нещо по-долно, а защото идваме от малка държава, но в същото време глобализацията дава възможност да достигнеш целия свят и сам. Преди само двадесет години моята книга не би имала никакъв шанс хората извън България да разберат за нея. А сега с „Мусагена“ дори имаме идея сами да финансираме преводи и сами да продаваме книгата по света, без да чакаме някое издателство да ни забележи. Това дава възможност да достигнеш до читателите и сам, стига просто да вярваш в това. Така че както водим преговори с други държави, така и сами вървим по своя път. 

Тази вечер за първи път се запознахте на живо с германския преводач на „Absolvo te“. Каква беше комуникацията помежду Ви, за да могат думите Ви да бъдат предадени по най-добрия начин на чуждия език?

Ето това е пример за думите, които са мост между хората, защото ние само си пишехме и без да сме се виждали, изградихме много силна енергийна връзка помежду си. Това помогна романът да бъде преведен по толкова добър начин освен че господин Роланд Шмийгер е изключителен професионалист. Когато днес се видяхме за първи път, имах чувството, че се познаваме от много отдавна, все едно сме стари приятели. Дори лицето му ми се струваше познато, въпреки че аз дори и негова снимка не бях виждал преди това. Това се свързва и с някои от предходните въпроси. Да, нас непрекъснато ни манипулират, непрекъснато ни насъскват едни срещу други и ни разделят, но в същото време притежаваме и огромната сила да се обединяваме. Новите технологии ни позволяват да комуникираме и обменяме идеи, мисли и енергия с хората, които са на нашата вълна където и да сме. 

Беше интересно и как разчупихме ледовете с Роланд. Той е германец и е малко по-обран във всичко, но аз започнах леко да го провокирам със своите имейли. Веднъж му написах: „Сега вали дъжд, а аз слушам джаз музика. Обожавам дъжда и джаза.“, а той отговори, че и той обича джаз. Така постепенно започнахме да се опознаваме един-друг чрез неща, които ни харесват и ни се случват отвъд превеждането на романа. Думите изградиха моста между нас и станахме приятели, без да сме се виждали или чували.

Споменахте, че този Ви роман се е родил по-трудно от първия. На какво се дължеше това?

На две неща. Преди първия ми роман бях писал само разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“. Да, той имаше голям успех, но не можеш да си писател само с един разказ, т.е. бях един абсолютно неизвестен и непознат човек. Да, бях, спечелил и формата „Ръкописът“, но подобен тип интелектуално реалити не е нещо, което е много гледаемо. Така че към мен нямаше почти никакви очаквания. Докато след първия роман вече се появиха големи очаквания. Освен това и много хора очакваха да се проваля, за да ме размажат. Това се случва навсякъде по света, аз не съм специален случай, но напрежението беше много по-голямо.

Дори когато излезе романа, имаше една група от хейтъри, които бяха подготвени и започнаха с голяма критика срещу мен. За щастие романът сам проби пътя си към хората и доказа стойността си.

Второто нещо беше тематиката, която избрах. В първия роман също ставаше въпрос за война, но на територия, която е по-близка до България, и с хора, които като етнос и психология са по-близки до българите. Там беше много по-лесно да се потопя в цялата атмосфера, в главите им, в начина, по който те предават емоция, дори в емоциите, които те самите изпитват. Във втория роман се захванах с тема, която е световна и трудна за асимилиране. Самото проучване беше по-трудно. За да вляза в идеята и системата на нацистката машина, изчетох и изгледах много материали, за да почувствам как тя увлича хората, какво се случва с главите им, със сърцата им, с душите им; как по време на нейното развитие те самите се чувстват; как след това осъзнават и приемат в какво са били въвлечени. Арабо-израелският конфликт също е доста сложен. Тъй като познавам в детайли религиите, исках да вляза в тяхната дълбочина и така да изведа героите. Колкото по-дълбоко обаче навлизах, все повече разбирах, че няма да достигна до истинската сърцевина на конфликта, затова и го представих през чисто човешкия план на двама души – евреин и арабин и не задълбавах в религията. Не защото фактологията би ми куцала, а защото не разбирам тяхното разбиране. 

Добре, всъщност всички сме хора и ни свързват толкова много неща. Какво тогава може да тласне един човек да убие друг човек?

Точно защото всички сме хора, имаме своите страхове и слабости и чрез тях ни провокират и манипулират най-лесно. Пропагандата не е измислица на Гьобелс и нацистката машина. Тя съществува в цялата човешка история. Тръгвайки си от Сараево след една седмица там, най-страшното, което бях осъзнал за себе си, е колко лесно податливи сме на манипулация и че това няма нищо общо с образованието или с културното ни развитие. Например на 6-ти април 1992 г. в Сараево протестират заедно срещу безумието на войната в Хърватска, а два дни по-късно се колят помежду си. Безумно е.

В основата на „Absolvo te“ стои прошката. Като абстрактно понятие прошката звучи като нещо прекрасно, но всъщност тя е много, много трудна. Лесно е да се засмееш, лесно е да се ядосаш, лесно е да намразиш, лесно е дори да кажеш, че си простил, без да го мислиш, но да простиш истински… Какво е прошката за Вас?

Ние сме изтъркали думата „прошка“ от употреба, затова ми беше и притеснено дали точно това да бъде заглавието на романа. Истинската прошка е битка понякога дори със самите нас до последния ден от живота ни. Има неща, които всеки един човек, въпреки че е казал „простих“, не е простил и никога няма да прости, но за мен замисълът на романа беше друг, а именно, че е най-трудно да простим на самите себе си. Всеки от нас изгражда някакъв образ за самия себе си, който е позитивен, и това е съвсем нормално. Такъв гледаме да го налагаме и в обществото, но когато останем насаме със себе си, знаем, че имаме своите слабости, страсти и гадости, които сме направили или поне помислили. Затова трябва да се научим да прощаваме на самите себе си. Ние сме такива, каквито сме. Така сме създадени. Трябва да спрем и да величаем, и да принизяваме човека. Той е и най-доброто, и най-лошото на тази земя. Има неща в моя живот, които съм направил и не мога да си простя. Не си простих и след написването на романа, но поне някак си се изчистих от тях

Възможна ли е абсолютната прошка?

Не. Абсолютната свобода, абсолютната демокрация, абсолютната прошка са абстрактни понятия и са абсолютно невъзможни. Ние имаме някаква свобода, някаква демокрация и някакъв тип прошка, но няма начин те да бъдат абсолютни. Вярвам, че няма невъзможни неща, но ето това е невъзможно. Ние трябва да се стремим към някакъв вид свобода, демокрация и прошка.

Но това всъщност дава много повече мотивация, понеже ни потиква всеки ден съзнателно да работим над това, да си прощаваме. Дава и надежда. Ако всичко е абсолютно, и омразата би била такава, т.е. всичко е в една вечна трансформация.

Така е. Човек е изграден с тази вечна битка между доброто и злото в себе си. Тя винаги ще бъде. 

Какво искате да оставите от своя роман на читателите си?

Просто да се радват на живота, защото той наистина е прекрасен. Като всеки човек и аз се ядосвам, страдам, съжалявам, но никога няма да разберем как се е случил животът на тази планета. Имаме еволюционната теория, но много неща са все още необясними. Сещам се за една любима притча, която разказвам на студентите. Александър Македонски е отровен във Вавилон и когато разбира, че ще умре, извиква своите адютанти и им казва: „Аз си отивам, но искам, когато си отида, да ме погребете, като ме съблечете чисто гол и ме сложите на една дървена талига. Искам до гробницата да я носят лекарите, които ме лекуваха, нека целият път да бъда застлан със злато, сребро и диаманти и нека когато ме погребвате, да бъда с дланите обърнати нагоре.“ Адютантите се съгласили, но се зачудили защо. Александър Македонски отговорил: „Първо, за да разберат всички, че и най-добрите лекари на света не могат да спасят живота и на най-великия владетел живял някога. Второ, за да видят, че всичкото злато, сребро и диаманти, които придобих през моя живот, остават тук. Трето, за да видят, че си отивам от този свят с празни ръце, и да разберат, че единственото нещо, което притежаваме и никога не можем да върнем, е времето.“

Последният ми въпрос е свързан с цитат от втория Ви роман. Какъв е цветът на човешката душа?

(засмива се) Цитатът е на Ханс Щайнер, който се превърна в любимия ми герой в книгата по много причини. Написах цитата, докато бях в Аущвиц-Биркенау и гледах комините или онова, което беше останало от тях. Героят ми твърди, че цветът на човешката душа е сиво-черен, но аз смятам, че той всъщност е бяло-черен. В себе си носим и бялото, и черното; и деня, и нощта.