Хората често сме твърде привикнали към собствените си обществени строеве и мисловни процеси, за да можем да оценим колко озадачаващи и лишени от смисъл са те често. Понякога единственият начин това да се контрира е чрез известно изкривяване на перспективата или прилагане на познати концепции в различна среда. След превъзмогването на пълп корените си фантастиката е била и продължава да бъде особено полезна именно в това отношение.

В този ред на мисли, определено си заслужава да се разгледат някои от по-интригуващите като светоглед представители на жанра. Това ще се случи без особени претенции за изчерпателност, а подборът на книги няма да е толкова по силата на научните им идеи и оригиналността на визията за бъдещето, колкото по вече споменатите критерии. Произведенията, получили несъмнената чест да се озоват в тази рубрика, няма да бъдат рецензирани критически, но няма и да изпадаме в хвалебствени есета на тема „купете си книгата“ – идеята е по-скоро безпристрастно и синтезирано да се маркират някои от заложените в текста идеи. Ако ви прозвучат интригуващо – може да считате това за препоръка.

Правилото е „фантастична книга на статия“, но то ще бъде спазвано само доколкото е угодно на автора – не е изключено да се разгледа някакъв вид магически реализъм или фентъзи. Или пък да не е само една книга. Но поне за начало ще имам благоприличието да спазя собствените си правила и да открия с творбата, дала име на цяла една рубрика.

‘For now we see through a glass, darkly’ – 1 Corinthians 13:12

Доста е изписано за игривото поведение на реалността в творчеството на Филип Дик и как ограниченото му трето лице всъщност не описва какво се случва, а просто какво възприема хванатият от автора герой през призмата на всичките си психични разстройства. В което няма нищо лошо, но често се стига до едно търсене на качествената и количествена кулминация на тези проявления, а това неизменно води до сюрреалистичния хаос в „Юбик“ или „Трите стигми на Палмър Елдрич“. Или пък полицейската държава във ‘Flow My Tears, the Policeman Said’. Междувременно един друг представител на зрялото му творчество остава пренебрегван, просто защото показва тези неща по фин и непреувеличен начин, докато в същото време развива и доста по-различни концепции около тях.

Частта с ограниченото трето лице се простира и до „Камера помътняла“, но тук бива използвана за нещо повече от стандартно заиграване с ,,истина или видение“. Героите не са това, което изглеждат – Фред/Боб/Мътното сиво петно (Брус) не е герой с шизофрения, това са три (и половина) различни героя и са третирани точно като такива от формата на романа, без особен оглед на обстоятелството, че всички те обитават едно и също тяло.

Не че изкривяванията на реалността отсъстват, но и няма нищо толкова явно, особено като за сюжет с толкова наркомани, което на пръв поглед е точно поле за типичните Дикови похвати. Светът в „Камера помътняла“ се чупи мимолетно, на кратки проблясвания, за които дори няма как да си сигурен наистина ли се случват, или е само постепенното затъване в параноя. А понякога просто си е крив, без хората изобщо да забележат.

Разказвачът не се свени да влиза в главата на поетия в момента персонаж и директно да цитира мислите му. Продължително. Бързо ще откриете обаче, че това ни най-малко не прояснява картината – точно обратното, замазва я непоправимо. Погледът в нечий ум не носи яснота, когато той самият не се разбира. През цялото времетраене на историята хора гледат – и навън, и вътре в себе си – и виждат всичко помътняло. Единствено тази перспектива получаваме през лещите, които Камера помътняла ни дава да използваме. А, както Дик учтиво отбелязва, обърнатият негатив е коварно нещо – личи само при пълни конкретики; надписи например. Обърнеш ли го при снимка на непознато човешко лице, дори няма как да разбереш кой вариант е истинният.

Drug misuse is not a disease, it is a decision, like the decision to step out in front of a moving car.’ –Philip Dick

„Камера помътняла“ се води преди всичко роман за наркотиците и личните преживявания на Дик в тази област. Това не е вярно – книгата разглежда твърде много теми, някои от които са доста далеч от наркоманията. Тя, разбира се, присъства неизменно през целия сюжет, но е изцяло на повърхността и всъщност е описана съвсем дистанцирано. Каквато и сантименталност да храни Дик към собствените си спомени и покойните приятели, върху които е базирал съквартирантите на Боб Арктър, тя не прозира през на моменти саркастичното, но през повечето време чисто и просто студено обрисуване на ефектите от дрогата.

Що се касае до злоупотребата с вещества, тук няма да намерите откровение или поредно клиширано послание. Има само елементарна причинно-следствена връзка. Хора се захващат с опасна дейност, известно време се наслаждават на неоспоримите предимства и в крайна сметка посрещат последиците. Някъде сред мрака витаят и описания на прекрасни моменти – мимолетното щастие, заради което те се съгласяват да приемат това, което се задава. Смъртта понякога е по-брутална, отколкото човек би могъл да си представи. Книгата я показва в много от проявленията ѝ, до едно по-страшни от най-буквалното физическо такова – като се започне от безкраен филм на ужасите, прожектиран пред очите ти в обхванало те безвремие, и се стигне до редуциране на човека до сбор от инстинкти; реагиращ, но не и действащ; по един и същи модел, без значение доколко уместен е той за ситуацията.

Тези последици могат да бъдат с една или две степени по-лоши от първоначалните представи, но по-същество са точно това, което се очаква. Всички знаят какво предстои, не само читателите, но и самите герои. Защо продължават да го правят ли? Отчасти защото им е писнало от равен живот, лишен както от отрицателната, така и от положителната крайност. Но най-вече защото това е техният стил. Не биха го правили по друг начин. И помътнялата камера ни ги показва –при животи като тези, трябва някой  „поне да види тъжния начин, по който започват и свършват. И ако може да ги запише, за да не бъдат забравени. За да остане спомен за тях в едни по-добри дни, след време, когато хората ще ги разберат“.

‘If I’d known it was harmless, I’d have killed it myself!’– Порядъчна жена, през помътняла камера

Темите обаче залитат и в съвсем други посоки. Ако гледате книгата като научна фантастика – каквато е, въпреки че тези ѝ елементи на пръв поглед изглеждат измамно незначителни – особена ценна е концепцията за съвсем естествената и природно заложена склонност на човешкия мозък към шизофрения и цялата измамност на единството дух-тяло. Постепенното отчуждение на Боб от Фред е представено доста тънко и естествено, макар че между тях, встрани от общата телесна обвивка, не съществува почти никакво преплитане.

Основна разлика е в начините на себеидентификация. Боб е наркоман със свой стил, живот и приятели. Той се е виждал в огледало, дори и да е обратно. За разлика от Боб, Фред няма лице. Като всички добри агенти, той е просто фантом; мътно петно в тъканта на реалността. Битието като мътно петно е достатъчно опасно дори когато се случва само в психиката, но калейдоскопният костюм, който тялото винаги носи,когато е Фред, превръща всичко това във физическа реалност.

Боб обаче няма връзка с последното. Защото не той се превръща във Фред, а петното, успяло да го обезличи достатъчно, за да се отдели от ума му. Самият Робърт Арктър, от своя страна, става Брус, по съвсем различни причини. Това са двете не съвсем свързани трансформации, протичащи в рамките на изстрадалото тяло. Тези хора и петното са и главните герои на книгата. Всичките ѝ ключови герои.

Останалите са по-скоро носители на концепции. Работата на агентите (не само Фред) всъщност е разгледана не по-малко детайлно от наркоманията, заедно с всички крайни неща, които кара хората да вършат. Не по-малко крайни от употребата на наркотици. С последици, които също не отстъпват по трагичност, само че не засягат прекия извършител. Но Дик не е осъдителен и към тях. Виновен е единствено онзи загадъчен, зловещ социален процес, някак неусетно успял да извади човечеството от златната епоха и да превърне в абсолютна необходимост такива неща да се случват – невъзможен за дефиниране, но(в най-добрите традиции на контракултурата) силно свързан със съвременната представа за „порядъчност“.

Преди всичко това е история за упадъка на обикновения, лишен от наркотици или преследване на дилъри живот; как той е третият убиец тук, но го прави бавно, ненатрапчиво и почти нежно. Но най-вече – историята е за един удар на глава в ръба на шкаф и емоционалните процеси, до които това може да доведе.

‘I’m no Wells or Welles; Shaw or Shakespeare. I give humor and originality and the utmost in refined horror (…) to people who need it. I’m no uplifter. I repeat: I’m a craftsman (…)’–Theodore Sturgeon

Горното описание, звучащо доста иронично точно от устата на Стърджън, е много по-уместно както за тоналността, така и за стила на „Камера помътняла“. Последният е нещо, което има потенциала да издразни доста ценители на фината проза – грубоват, лишен от особено художествени описания, насочил цялата си енергия към саркастични коментари,  периодично дори подмятащ имена на популярни марки. Занаятчийски. Това обаче е съвсем валиден начин на писане, защитен доста успешно още от Оруел, и в някои случаи е съвсем уместен.

Няколкото по-красиви момента се усещат именно заради мимолетността си в сравнение с простото повествование, умишлено сухия, макар и оригинален, хумор и странно обикновените описания на причудливи явления, които ги заобикалят. А студеното писане без образност по никакъв начин не спира финалната сцена (освен напълно чудовищна) да е и най-топлото и човешко нещо, писано някога от Филип Дик.

Автор: Лъчезар Стоев