Когато на киноекрана се разказва за годините на комунизъм, сме свикнали това да бъде в две посоки – или мрачно, или напълно осмяно. Рядко обаче се намира балансът между двете, за да бъде историята не заземяваща, а вдъхновяваща. И докато „Пеещите обувки“ например постига второто, но с героиня „звезда“, то „Дамасцена“ го постига с „обикновен“ главен герой с необикновено въображение и мечти.

Новият филм на Тодор Анастасов се основава на действителни събития, които съпътстват създаването на първата розоварна у нас и нейния собственик Стоян Христов. Сюжетът разказва за Стефан (наричан накратко Течо), отраснал в Розовата долина и от малък развил необичайна връзка с нея. Филмът проследява живота му, които белязват промените на политическата сцена у нас. Единствената константа обаче остава мечтата му да произвежда розово масло и да разгласи българската красота.

Сценарият проследява героя в над 50-годишен период, за което са нужни трима актьори. Зрелите и най-драматичните години са изиграни от Веселин Плачков. След ролята на Левски той влиза в кожата на един дори още по-идеалистичен образ, на когото обаче успява да придаде достоверност. Преживяванията на героя остават вълнуващи с изключение на моментите, когато Стефан се грижи за финансовото състояние на розоварната без налице да е осезаемо развитие в действието. През останалото време актьорът успява да използва подходящата енергия и емоция, за да изпрати изпълнението си в златната среда и да направи запомняща се роля.

Антипод на Стефан е подмолният политик на Димитър Баненкин, когото актьорът изобразява ярко както с хладна и нагла самоувереност, така и с налудничави пръстъпи. По-театрална  е Симона Халачева, за която ролята на простоватата Гюла е дебют на голям екран, но подходът всъщност помага добре за комичността на образа. За първи път пред кинокамерата застава и Неда Спасова, която е пленяваща като Царица на розите. Общо над 50 актьори участват в продукцията, която може да се похвали с добър избор за всичките си герои.

Сценарият на Мария Лалева е поетичен на подходящите места, а към събитията като прекръстване на българските турци и смяната на режима е подходено искрено, но и обективно. Българските проблеми и отношението към държавата избликват на няколко пъти от речта на различни герои. Това попресолява на моменти историята с нравоучителни слова и оплаквания, които и без това чуваме често.

За разлика от тях, мистичните елементи са интересни и естетически издържани, което служи за контрапункт на низките човешки страсти, чужди на главния герой. Особено нежни са кадрите на малкия Стефан с Царицата на розите. Сред най-силните качества на лентата е операторството на Христо Генков. То носи много изящество с картините и движенията си, улавяйки отвисоко мащабите на българската природа и на забавен каданс героизма на древните ни предци.

Когато нещо е направено със страст и грижа това винаги си проличава, а тук то искри. Противно на някои мнения онлайн, финансирането на филма с частни средства не го кара да прилича на ода за онзи, който ги дава, или още по-малко на корпоративна реклама на прототипа на Стефан – след филма е нужно да се разровиш, за да откриеш информация за истинския Течо. А дори реалният бизнес да беше понатрапен, какво лошо би имало, когато той е сред важните причини да се роди качествен филмов продукт?

Филмът на Тодор Анастасов събира на едно място историята ни от последните няколко десетилетия през погледа на един от нас, но не, за да изрази срам от събитията, а да покаже, че можем да сбъднем мечтите си въпреки тях. Не всеки от нас може да е Стефан, но всички ние познаваме поне един като него. Някои от тях са вече на мили от Розовата долина, но ако вашият Течо случайно се е запътил към Терминал 2, заведете го преди това да гледа „Дамасцена“. Може би и той ще се убеди, че „мечтата е по-голяма от молитвата“.