Трудно ми е да напиша представяне на режисьора Костадин Бонев, имам корички за ядене преди това. Зная само, че киното му е моето кино и май това ми е достатъчно.

За икономика, кино, Тома Биков, Миле Неделкоски, потъвания, обеди и новия му филм „Далеч от брега“, четете в разговора ни с Костадин Бонев или чуйте в звуковия файл:

Илияна Маринкова: Как от икономиката се преместихте в изкуството?

Костадин Бонев: Най-вероятно винаги съм бил там някъде макар и периферно. Човек като дете първо се изгражда като зрител. В един момент започва да иска той да прави нещата да се случват, но когато живее в малък град това е много трудно. По тази причина аз, за да усетя атмосферата на София, първо трябваше да запиша нещо друго. Записах икономика, която ме разби с няколко висши математики, но понеже съм козирог си я завърших. Не съжалявам, защото икономиката дава глобален поглед върху света, такъв какъвто е около нас.

ИМ: Какви са разликите в подхода към документалното и игралното кино?

КБ: Няма разлики. Аз гледам на киното като на единна територия, имайки се за разказвач на истории. Разбира се, това, което човек решава да анализира в един документален филм, понякога е много по-трудоемко. Аз имам няколко филма, които са ми отнемали по 3-4 години, докато стигна до крайния резултат. В игралното кино тези 3-4 години от един до друг филм са по-скоро години на събиране на субсидия. А иначе човек може да се вълнува и да плаче както на игрален, така и на документален филм.

ИМ: Споменахте думата „субсидия“ и в главата ми веднага изплува един „гениален“ образ – Тома Биков. Вашите филми от „положителните“ ли са?

КБ: Аз днес се пошегувах с този комсомолец. Не знам дали сте забелязали – има едни младежи, родени в края на 90-те години, които съдържат в себе си всички симптоми на едновремешния комсомол. Те са напористи, на всяка цена искат да пробият, да се присламчат към някоя младежка група. Било БСП, било ГЕРБ – ако тези двете не ги приемат отиват в ДПС.

Тома Биков се изказа ужасно неподготвен, но тъй като той е завършил актьорско майсторство в Благоевград, аз се пошегувах с един цитат: „Абе, карагьозчии, господине, понякога не знаят какво говорят!“. Та, този човек категорично не знае какво говори и е леко истерично да придаваме сериозност на неговото твърдение, защото ако то е сериозно, би било много страшно.

ИМ: Какво трябва да има в една история, за да ви грабне и да я преведете на киноезик?

КБ: Във всичките си игрални филми досега аз съм се опирал на литературно произведение, тъй като не съм се усещал толкова важен и  толкова силен да напиша история, която да занимава хората. Литературата ме е вълнувала с посланията си и съм искал да я преведа на един филмов език. Човек, най-вероятно, търси отговори на собствените си съмнения, на въпросите, които го измъчват, когато е сам. Аз знам, че най-ужасната ситуация – тя е сама по себе си достатъчна да се направи филм, е когато човек открие, че хората около него знаят всичките му тайни. В този смисъл, хората, които се занимаваме с кино, се превръщаме в този приказен персонаж, който копае яма и вика надолу нещо, освобождавайки се от собствените си комплекси. Важно е историята да занимава околните. Човек не може да превърне киното или нещата, които прави в самодостатъчни. Те трябва да са смислени.

ИМ: Иска ми се да поговорим конкретно за филми и да Ви върна към 2002 година и „Подгряване на вчерашния обед“.

КБ: „Подгряване на вчерашния обед“ беше най-вълнуващото и най-странно преживяване, защото то започна с откриването на един гениален български автор, който живее извън България. Това е Миле Неделкоски.  Малцина български авторите могат да се похвалят с толкова мощна литература. Напоследък има, но в онези години – не чак толкова. Тогава на мен и на оператора, с когото обикновено работя – Константин Занков, ни се прииска да отидем и да се срещнем с този мъж в Скопие.

Така започна тази авантюра, която се превърна в първата македоно-българска филмова копродукция. Не мога да повярвам, че са минали 20 години, усещам удовлетворение, че филмът и днес се гледа така все едно, че е направен вчера. Това, че филмът обиколи света, че беше българската кандидатура за „Оскар“ сложи отпечатък – на самочувствието ми, пък и на цялата ми бъдеща работа.

ИМ: Какво потъва в „Потъването на Созопол“?

КБ: „Потъването на Созопол“ беше също много интересно приключение. Най-ценното от този водовъртеж, който ни въртя няколко години, ми остана контактът с Ина Вълчанова – автора на романа. Това за мен е изключително ценно, защото Ина Вълчанова е много талантлива, има невероятен усет за драматургия и е перфектният човек, който може да създаде сценарий за игрален филм. Работихме с много голямо удоволствие. Уверявам ви, никога не сме се карали, въпреки че Ина трябваше да разбере, че романът се изплъзва, превръщайки се в сценарий. Както е бил като роман нейното второ аз, така започва като сценарий да се превръща в моето второ аз, за да го дадем на Деян Донков и да се превърне в неговото второ аз.

Има препредаване. Киното е някакъв вид щафета. Ако човек е егоцентричен и не дава палката от ръцете му да излезе, нищо няма да се получи. Трябва да можеш да даваш и това да бъде с леко сърце.

ИМ: На 19 ноември в рамките на „Киномания“ ще гледаме „Далеч от брега“. Какво ще видим на екрана?

КБ: Новият ми филм „Далеч от брега“. Тръпката ми още не е преминала, защото е показван само веднъж пред публика. Много искам хората да го гледат непредубедено, тъй като историята е от една страна много лична, от друга страна е опит да се направи някакъв колективен портрет на едно цяло поколение, на хора, които са се занимавали с изкуство и техния сблъсък с официалната власт. Нещо много близко до това, което иска Тома Биков от нас, но с обратен знак.

В „Далеч от брега“ става дума за една малка провинциална трупа, която поставя пиеса. Режисьорът е изгонен от София, той няма право да живее в София две години, наказан е. Те трябва да направят една пиеса, в което един побъркан капитан управлява кораба си. Метафора на цялото наше общество и как тази пиеса започва да влияе върху техните отношения – това е филмът.

ИМ: Трудно ли се прави кино у нас?

КБ: Не мисля, че на друго място извън България е по-лесно да се прави кино. Чисто организационно, човек може да се организира и за две години да заснеме филм, но съм скептичен. Една тема зрее малко по-дълго време. Разбира се, ако това е една индустрия – както е в Америка, и започнат да ви предлагат куп сценарии, които са добри, тогава сигурно ще се превърнете в един интерпретатор и ще започнете да правите тези филми, които искат от вас. Но в европейското кино – каквото е българското, са важни посланията. В добрия смисъл – нравоучителни филми. За мен е важно от филма да остане нещо, което да жегне или да усъмни зрителя.

Не е случайно, че има филми, които стоят в човек няколко дни и му се иска пак да ги види. Понякога хора са ме срещали и са ми казвали: „Да, не че всичко разбрахме в „Потъването за Созопол, обаче не спираме да мислим за него“. Ако трябва да бъдем методично това най-вероятно означава, че разказът не е много добре конструиран – ако човек не може да разбере всичко. Мисля, че новият филм – „Далеч от брега“, е по-ясен, по-традиционен като структура, но е не по-малко амбициозен.

ИМ: Какво пожелавате на бъдещето на българското кино?

КБ: Здрав смисъл, раздяла с илюзиите и трезва оценка на това къде се намира българският филмов процес. Нека да гледат чужди филми – не само американски. Когато сте в състояние да изгледате един латвийски филм, един исландски филм или един македонски и да оцените, че те не по-малко добри от вас, тогава вашето самочувствие даже ще нарасне.

Интервюто с Костадин Бонев взе Илияна Маринкова за предаването „9 без 30“ на радио „Реакция“. С позволението на екипа на предаването, публикуваме цялото интервю, включително неизлъчени части.