Кино

Костадин Бонев: „Далеч от брега“ е опит да се направи колективен портрет на едно цяло поколение

18.11.2018

Трудно ми е да напиша представяне на режисьора Костадин Бонев, имам корички за ядене преди това. Зная само, че киното му е моето кино и май това ми е достатъчно.

За икономика, кино, Тома Биков, Миле Неделкоски, потъвания, обеди и новия му филм „Далеч от брега“, четете в разговора ни с Костадин Бонев или чуйте в звуковия файл:

Илияна Маринкова: Как от икономиката се преместихте в изкуството?

Костадин Бонев: Най-вероятно винаги съм бил там някъде макар и периферно. Човек като дете първо се изгражда като зрител. В един момент започва да иска той да прави нещата да се случват, но когато живее в малък град това е много трудно. По тази причина аз, за да усетя атмосферата на София, първо трябваше да запиша нещо друго. Записах икономика, която ме разби с няколко висши математики, но понеже съм козирог си я завърших. Не съжалявам, защото икономиката дава глобален поглед върху света, такъв какъвто е около нас.

ИМ: Какви са разликите в подхода към документалното и игралното кино?

КБ: Няма разлики. Аз гледам на киното като на единна територия, имайки се за разказвач на истории. Разбира се, това, което човек решава да анализира в един документален филм, понякога е много по-трудоемко. Аз имам няколко филма, които са ми отнемали по 3-4 години, докато стигна до крайния резултат. В игралното кино тези 3-4 години от един до друг филм са по-скоро години на събиране на субсидия. А иначе човек може да се вълнува и да плаче както на игрален, така и на документален филм.

Костадин Бонев на снимките на новия си филм „Далеч от брега“

ИМ: Споменахте думата „субсидия“ и в главата ми веднага изплува един „гениален“ образ – Тома Биков. Вашите филми от „положителните“ ли са?

КБ: Аз днес се пошегувах с този комсомолец. Не знам дали сте забелязали – има едни младежи, родени в края на 90-те години, които съдържат в себе си всички симптоми на едновремешния комсомол. Те са напористи, на всяка цена искат да пробият, да се присламчат към някоя младежка група. Било БСП, било ГЕРБ – ако тези двете не ги приемат отиват в ДПС.

Тома Биков се изказа ужасно неподготвен, но тъй като той е завършил актьорско майсторство в Благоевград, аз се пошегувах с един цитат: „Абе, карагьозчии, господине, понякога не знаят какво говорят!“. Та, този човек категорично не знае какво говори и е леко истерично да придаваме сериозност на неговото твърдение, защото ако то е сериозно, би било много страшно.

ИМ: Какво трябва да има в една история, за да ви грабне и да я преведете на киноезик?

КБ: Във всичките си игрални филми досега аз съм се опирал на литературно произведение, тъй като не съм се усещал толкова важен и  толкова силен да напиша история, която да занимава хората. Литературата ме е вълнувала с посланията си и съм искал да я преведа на един филмов език. Човек, най-вероятно, търси отговори на собствените си съмнения, на въпросите, които го измъчват, когато е сам. Аз знам, че най-ужасната ситуация – тя е сама по себе си достатъчна да се направи филм, е когато човек открие, че хората около него знаят всичките му тайни. В този смисъл, хората, които се занимаваме с кино, се превръщаме в този приказен персонаж, който копае яма и вика надолу нещо, освобождавайки се от собствените си комплекси. Важно е историята да занимава околните. Човек не може да превърне киното или нещата, които прави в самодостатъчни. Те трябва да са смислени.

ИМ: Иска ми се да поговорим конкретно за филми и да Ви върна към 2002 година и „Подгряване на вчерашния обед“.

Светлана Янчева и Галин Стоев в „Подгряване на вчерашния обед“

КБ: „Подгряване на вчерашния обед“ беше най-вълнуващото и най-странно преживяване, защото то започна с откриването на един гениален български автор, който живее извън България. Това е Миле Неделкоски.  Малцина български авторите могат да се похвалят с толкова мощна литература. Напоследък има, но в онези години – не чак толкова. Тогава на мен и на оператора, с когото обикновено работя – Константин Занков, ни се прииска да отидем и да се срещнем с този мъж в Скопие.

Така започна тази авантюра, която се превърна в първата македоно-българска филмова копродукция. Не мога да повярвам, че са минали 20 години, усещам удовлетворение, че филмът и днес се гледа така все едно, че е направен вчера. Това, че филмът обиколи света, че беше българската кандидатура за „Оскар“ сложи отпечатък – на самочувствието ми, пък и на цялата ми бъдеща работа.

ИМ: Какво потъва в „Потъването на Созопол“?

Деян Донков и Стефан Вълдообрев в „Потъването на Созопол“

КБ: „Потъването на Созопол“ беше също много интересно приключение. Най-ценното от този водовъртеж, който ни въртя няколко години, ми остана контактът с Ина Вълчанова – автора на романа. Това за мен е изключително ценно, защото Ина Вълчанова е много талантлива, има невероятен усет за драматургия и е перфектният човек, който може да създаде сценарий за игрален филм. Работихме с много голямо удоволствие. Уверявам ви, никога не сме се карали, въпреки че Ина трябваше да разбере, че романът се изплъзва, превръщайки се в сценарий. Както е бил като роман нейното второ аз, така започва като сценарий да се превръща в моето второ аз, за да го дадем на Деян Донков и да се превърне в неговото второ аз.

Има препредаване. Киното е някакъв вид щафета. Ако човек е егоцентричен и не дава палката от ръцете му да излезе, нищо няма да се получи. Трябва да можеш да даваш и това да бъде с леко сърце.

ИМ: На 19 ноември в рамките на „Киномания“ ще гледаме „Далеч от брега“. Какво ще видим на екрана?

КБ: Новият ми филм „Далеч от брега“. Тръпката ми още не е преминала, защото е показван само веднъж пред публика. Много искам хората да го гледат непредубедено, тъй като историята е от една страна много лична, от друга страна е опит да се направи някакъв колективен портрет на едно цяло поколение, на хора, които са се занимавали с изкуство и техния сблъсък с официалната власт. Нещо много близко до това, което иска Тома Биков от нас, но с обратен знак.

Пенко Господинов в „Далеч от брега“

В „Далеч от брега“ става дума за една малка провинциална трупа, която поставя пиеса. Режисьорът е изгонен от София, той няма право да живее в София две години, наказан е. Те трябва да направят една пиеса, в което един побъркан капитан управлява кораба си. Метафора на цялото наше общество и как тази пиеса започва да влияе върху техните отношения – това е филмът.

ИМ: Трудно ли се прави кино у нас?

КБ: Не мисля, че на друго място извън България е по-лесно да се прави кино. Чисто организационно, човек може да се организира и за две години да заснеме филм, но съм скептичен. Една тема зрее малко по-дълго време. Разбира се, ако това е една индустрия – както е в Америка, и започнат да ви предлагат куп сценарии, които са добри, тогава сигурно ще се превърнете в един интерпретатор и ще започнете да правите тези филми, които искат от вас. Но в европейското кино – каквото е българското, са важни посланията. В добрия смисъл – нравоучителни филми. За мен е важно от филма да остане нещо, което да жегне или да усъмни зрителя.

Стефан Вълдобрев в „Далеч от брега“

Не е случайно, че има филми, които стоят в човек няколко дни и му се иска пак да ги види. Понякога хора са ме срещали и са ми казвали: „Да, не че всичко разбрахме в „Потъването за Созопол, обаче не спираме да мислим за него“. Ако трябва да бъдем методично това най-вероятно означава, че разказът не е много добре конструиран – ако човек не може да разбере всичко. Мисля, че новият филм – „Далеч от брега“, е по-ясен, по-традиционен като структура, но е не по-малко амбициозен.

ИМ: Какво пожелавате на бъдещето на българското кино?

КБ: Здрав смисъл, раздяла с илюзиите и трезва оценка на това къде се намира българският филмов процес. Нека да гледат чужди филми – не само американски. Когато сте в състояние да изгледате един латвийски филм, един исландски филм или един македонски и да оцените, че те не по-малко добри от вас, тогава вашето самочувствие даже ще нарасне.


Интервюто с Костадин Бонев взе Илияна Маринкова за предаването „9 без 30“ на радио „Реакция“. С позволението на екипа на предаването, публикуваме цялото интервю, включително неизлъчени части.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПетте филма на "Под моста" от предстоящата седмица на "Киномания"18.11.2018

Още от Под Моста

Карина НиколоваНина Николина или когато българският фолклор срещне джазаМузика