Превод от литовски: Милен Митев

Тринайсетте разказа в сборника на литовската писателка Дайна Ополскайте често започват с наблюдавани отблио отношения в семейството: между съпрузи, между родители и деца, между братя и сестри; понякога между близки млади приятели или любовници. Темите за предателството и дългогодишното чувство за вина са обследвани и обговорени с помощта на деликатен и изискан литературен език. Напускайки полетата на нормалността, сюжетът на разказите обикновено се измества към нещо необикновено; изникват неочаквани взаимовръзки, на читателя се предлага поглед от нова гледна точка. В мрежата от заплетени човешки взаимоотношения той придобива просветляващи измерения и  хвърля нова светлина върху някои нюанси на човешкото затруднение като такова. Това се постига най-вече с гениална находчивост в самия край на историята, предоставяща възможността за тънко прозрение. Ефектът понякога се постига чрез фино разкриване на скрит нюанс в последните едно или две изречения или чрез въвеждане на мистична нишка в историята, която служи като ненатрапчив литературен похват, предоставящ нов поглед над човешките взаимоотношения.

Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис” и „Юргис Кунчинас”. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г.  е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).

Това, което ни се случи на нас двамата с Клод, никой не би могъл да го нарече истинско. По-простичко казано – никой не би повярвал. И от това не ми е лесно.

  * 

Клод умря, когато беше на двадесет и четири и половина. Точно толкова продължи неговият живот. Познавах го далеч по-кратко – по-малко от половината, даже по-малко от една трета от живота му. За много кратко време.

Сега понякога ми се струва, че всъщност той никога не е съществувал, че аз просто съм си го измечтала или измислила, че той и хората, с които живяхме заедно с него в продължение на една година, са създадени от разгневеното ми въображение и това е само един заседнал в моето болезнено чувствително съзнание твърде ярък образ. Всъщност факт е, че откакто го няма, съм станала много по-чувствителна за всичко около себе си. Забелязах, че вечер не си лягам, преди да проверя няколко пъти входната врата, изпадам в съвсем незначителни подробности и постоянно се измъчвам от натрапчивата мисъл, че пропускам да забележа нещо наистина важно. Адриана казва, че излишно се притеснявам, че страховете ми са напълно неоснователни, че всичко е наред, ама наистина е добре, и просто трябва да се успокоя и да се примиря със станалото. Така се случва в живота. Но аз просто не мога иначе. Това е като да изпаднеш в умопомрачение от безкрайно чакане нещо да се случи, когато даже не знаеш какво можеш да очакваш, просто цялото ти същество е в състояние на претоварване – и така текат безкрайни дните.

Не знам дали така се случва с всички хора, които внезапно загубят близък човек, нито дали всички се чувстват така, сякаш него не го е било, а ти живееш в някакво странно парче от времето – замръзнало като късче кехлибар – и ден след ден неуморно се луташ из коридорите в лабиринта на паметта си като като балонче въздух, което се лута в търсене на изход из безкрайните извивки на дебелостенните тръби на стар умивалник, където е било затворено преди векове. А може би по този начин коварното време неусетно поглъща потъналите в грижи за собствената си безопасност хора – и онези хора, които са живели с теб по онова време, си отиват и ти преставаш да живееш с тях, и вече не разпознаваш лицата и гласовете на улицата и проследяваш всички усмихнати хора със стреснат от страха поглед. От друга страна – дали всичко това е много лошо във всички случаи? Не бих бързала да реша. И Адриана също ми каза, че съм права.

Отначало ще ви разкажа всичко, което си спомням за Клод. Ще се опитам да не пропусна нито една подробност.

Сега добре разбирам, че със сигурност не сме се срещнали случайно, а в решаващ и за двамата момент – когато и двамата бяхме преситени от живота. От всички свободи и неограничен избор, които той предлага. Сладостта на вечната лотария и печалбите в нея. Възбуждащите рискове и искрящите страсти. Избледнелия егоцентризъм и жалките хартиени маски. И какво ли не още – няма да мога да изброя всичко. Чувството за ситост беше толкова силно и очевидно, че вече нямахме сили поискаме да се опитаме да го потиснем или поне прикрием по някакъв начин. Струваше ми се, че вече съм живяла толкова дълго, сякаш зад гърба си имам цели векове, и някаква ужасно мъчителна ежедневна духовна старост, изтощаваща умора, продължителна агония бяха завладели душата ми. Бях наистина разсеяна. Чувствах се направо като антикварна вещ, която отдавна е надживяла предвиденото за нея време; смятах, че вече съм направила и видяла всичко, за което съм могла да се сетя и да мечтая; не можех да си представя какво още на този свят може да ми стане интересно или да ми е непознато. Какво ли още е останало пред мен? Нощни забавления, някоя и друга лека цигарка, онлайн запознанства, ослепяващи като внезапен новогодишен фойерверк щури краткотрайни очарования, от които не е възможно да се откажеш, които сами ти се навират в ръцете и след това сами си отиват, забавни случайни отношения, бездушен секс, непроверени хора. И така нататък – все от тоя род. Разбрала бях, че със сигурност мога да си купя много неща – но не и утрешния ден. Отчаяно се опитвах да задържа тези, които са ми скъпи и обичани, обещавайки им всичко на света – и оставах  страшно разочарована. Всички те ме изоставяха. Приятелите и познатите ми ставаха все по-странни и ужасни. Когато се срещнаха, разговаряха за своите безкрайни проблеми, за провалите си в работата, за счупени коли и пътувания из Европа. Нашите срещи с тях приключваха без дори да са се поинтересували как съм.  Или може би аз самата съм станала безнадеждна егоистка, която натриса себе си в и без това трудния живот на другите?

Накрая един ден осъзнах, че трябва да се махна, да избягам. Опитвах се да не се срещам с никого, да не говоря с никого, да не обсъждам с никого нищо. Да не казвам нищо. Спрях да изпълнявам задълженията си, изтрих няколко десетки телефонни номера. Често ходех сама на кино в скуката си и с удоволствие гледах най-бруталните екшъни и военни филми, които се прожектираха по онова време. Седях в тъмната стая, изпитвайки странно удоволствие да гледам отблизо на екрана експлодиращи самолети, кораби, лицата на осакатени в сраженията и умиращи войници и изтезавани бандити. Но не – удоволствие не е правилната дума. По-скоро това беше някакво неразбираемо освобождаване, облекчение, приятно замайване при вида на смъртта. Като единствен изход от заобикалящата ни повсеместна катастрофа. Това, което прочетох в очите и по лицето на Клод, когато се срещнахме, беше същият като моя натрапчив вътрешен монолог. Оказва се, че и двамата сме жалки актьори, безумно уморени от ежедневните си роли.