Андраш живее ден за ден. Той е в сложни отношения с Агнеш от години, научният му труд по история на австрийската литература отдавна не го интересува, опитва се да напише безсмъртен роман, но не се сеща дори за първото изречение. С приятелите си води безкрайни дискусии за изкуството, спорта и живота, но разговорите не могат да преборят самотата им. Той ходи на театър или на демонстрации, колкото да угоди на Агнеш, и с настървение каталогизира примери за стара Унгария и нейните предишни бедствия.

В тази история има двама главни герои: Андраш и Будапеща, в която историята извира от всяка дупка. Истории за някогашно величие и бедствия се преплитат с тук-и-сега. Личните спомени стават част от великата история, а великата история част от личния опит. Факти и фантазии се преплитат: и над всичко е надвиснала вездесъщата унгарска меланхолия.

„Зоненберг“ е брилянтно разказана история за живота на няколко жители на Будапеща – и почит към изключителната столица на страната, която може да се похвали с водната топка, порно индустрията и серийните си убийци. Книгата е номинирана за Литературната награда на град Варшава.

Кшищоф Варга (1968) е един от най-популярните съвременни полски писатели и журналисти. От 1992 г. работи като литературен критик в отдела за култура на в. „Газета виборча“. Варга има издадени петнайсет романа и сборници с разкази, есета и репортажи, донесли му наколко номинации за престижната полска литературна награда НИКЕ. Книгите му са преведени на много европейски езици, включително италиански, унгарски, словашки, сръбски, украински, хърватски и френски. Три негови творби – „Гулаш от Турул“, „Надгробна мозайка“ и „Талаш“ са публикувани в България, всичките от издателство „Парадокс“.

След секс винаги усещах безгранична тъга. В известен смисъл оргазмът неизменно означаваше отчаяние и изобщо не зависеше от това, с кого се беше стигнало до интимност. Дори и да се беше случило с най-красивата жена на света, с най-желаната актриса, с най-възбуждащата певица, подозирам, че ефектът пак щеше да е същият – тъга, граничеща с отчаяние и потискана нужда да се ометеш веднага или даже да умреш от срам. Тъга, като че ли сравнима само със самотен обяд в празна зона за хранене в мол.

            Със сигурност за това не беше виновна Агнеш, най-красивата, най-привлекателната и най-желаната жена в Унгария, вероятно вината за това беше моя, а най-вероятно на природата, хормоните, нестабилната ми емоционална конструкция, даже на чувството за грях. С най-голяма сигурност чувството за смъртен грях съпътстваше мига след сексуалното ми облекчение, а също и осъзнаването, че никога, по никакъв начин вече няма да го измия от себе си, че мога да се сбогувам с избавлението и да посрещна едно вечно порицание. Разбира се, това са остатъците от калвинизма, който е заразил цели поколения мои сънародници, цялата страна, калвинизма – тор за лицемерието, измамността, привидността, макар че, разбира се, помня неговите неопровержими заслуги за развитието на унгарската култура, наука и образование. Ако не беше дошъл калвинизмът, щяхме да тънем в католическите миазми или пък в православните, ако няколкостотин години по-рано бяхме приели християнството от Византия. Съдбата на народите твърде често бива въпрос на съвършена случайност. При нас се е случило така, че все пак сме изоставили идеята да приемем християнството от Източната църква и сме станали част от Западния свят, с всичките му благини и проклятия, а, както е известно, точно ние сме особено предопределени за проклятия.

            С религията е като с холестерола, ще се изразя оригинално: има един добър, без който не можем да функционираме и един убийствено животозастрашаващ, от чийто излишък се умира. В крайна сметка обаче не извадихме чак толкова лош късмет, защото въпреки всичко калвинизмът ни дава доста голяма доза разум, за който католиците и православните само могат да мечтаят.

            След сексуалния акт, когато ми спадаше всичко, в това число и напрежението, заедно с чувството на облекчение, донякъде на радост и с онази приятна слабост и беззащитност, изпитвах непонятното съжаление, че това се е случило, че вече е приключило и какво ли щях да правя сега. Как да се измъкна от ситуацията и да замажа своя срам? Защото предпочитах да си представям, да си фантазирам, отколкото да осъществявам фантазиите си и да ги прилагам в живота. Фантазиите ми даваха привидна сигурност, блаженството на перверзията, но без позора на греха. Затова и предпочитах да го правя не в своето жилище в „Напхед“^[1], а в жилищата на жените, особено в жилището на Агнеш, за да мога да избягам от местопрестъплението колкото се може по-бързо, най-добре направо да се облека със скоростта на войник, вдигнат от леглото по тревога, да си измия зъбите, да изпия едно кафе и да изляза, сбогувайки се внезапно, с известна доза престорена страст и оставяйки дори къпането за вкъщи.

            Само дето в този случай нещата бяха толкова сложни, че можех да посещавам Агнеш, най-безспорната жена на моя живот, само тогава, когато мъжът и го нямаше у тях, а най-добре, когато изобщо го нямаше в Будапеща. Нашата връзка се съпътстваше от непрекъсната несигурност и дори паника, повече от моя страна, отколкото от страна на Агнеш, че Золтан ще ни хване, а последиците ще бъдат невъобразими. Не беше вярно, че тръпката от емоцията ме възбуждаше още повече, че потенциалната опасност ме наелектризираше, както вероятно става в такива тайни романси. В моя случай непрекъснат страх. За щастие Золтан доста често пътуваше извън града – макар че не толкова често, колкото бих искал. Пътуваше по бизнес до Сегед, Дебрецен, Мишколц, а нерядко дори и в чужбина, макар че що за чужбина беше това? Кошице, Братислава, Тимишоара – та това е все едно да не мърдаш от Унгария. Освен всичко друго опасността се състоеше в това (поне в моето паникьосано въображение), че винаги можеше да се върне през нощта, вместо да нощува в смъртната скука на дебреценската, кошицка или мишколцка нощ, а ако някой някога е нощувал в дебреценски или мишколцки хотел, в град, който е едновременно познат и напълно чужд, ще разбере за какво става дума, колко ужасяващо самотен и отхвърлен от света се чувства там човек, как жадува на секундата да се озове в Будапеща, да заспи до някой близък, как бленува да се допре до топлото тяло на любящата съпруга, да види познатите уреди в апартамента, как много му се иска да облече любимия си халат и да използва собствената си баня. С една дума – колко му е нужна сигурността на собствената юрта, вместо студените стаи на провинционалните хотели, преварените безвкусни кренвирши на закуска, както и потискащата безличност на утрините, когато се напуска евтин хотел.

            Разбира се, Золтан може и да отсядаше в по-скъпи хотели, може би не луксозни, но съвсем порядъчни, в крайна сметка, ако си служител в сериозна международна фирма, дори на такива места като Дебрецен или Мишколц или пък в Тимишоара се спи в много прилични условия, но, независимо от това в какъв лукс се прекарва дебреценската или мишколцката нощ, това е ужасна нощ. Разбира се, утрото носи избавление, когато в Дебрецен излизаш, да кажем, на улица „Пиац“, на улица „Кошут“ или „Сечени“, в прохладната пустош на този протестантски град и вървиш към колата, за да напуснеш това никакво място, или пък пътуваш с трамвая, с единицата или двойката към Централна гара, което е най-лесния избор, все пак в Дебрецен има само две трамвайни линии, като и двете отиват до Централна гара. Лично аз даже обичам утрините в Дебрецен, когато ми се случваше да мина оттам, предимно служебно, за да използвам ресурсите на голямата библиотека на Реформаторския колеж или библиотеката на Богословския факултет на Реформаторския университет, или при възможност да вляза в Реформаторската книжарница, за щастие всичките бяха на няколко минути пеша, което е неоспорим плюс на градовете с този размер. Утрото в Дебрецен не е най-лошото, което може да ни се случи и, макар че винаги, когато съм бил там, съм се опитвал да отпътувам колкото се може по-рано, преди пък ходех до големия закрит пазар на ул. „Замъчна“ , отново само на пет минутки съзерцателна разходка и то не за да пазарувам, с изключение на една-две ябълки или праскови за из път, а, просто да позяпам плодовете и зеленчуците, а също и млечните продукти и месото, тъй като всичко това ме успокояваше и дори по някакъв начин ме правеше щастлив. Ако всъщност в такива градове имах проблясъци на щастие или най-малкото усещах някакво облекчение, то беше в закритите пазари сутрин.

^[1] В превод Слънчев хълм.