Александър Александров: Конкурсът „Развитие“ е моят поклон към книгите – заради това, че са ме създали

21.02.2018

Александър Александров е бизнесмен и икономист, основател на една от успешните и реномирани компании в България – Корпорация „Развитие“. За разлика от повечето други заможни хора у нас обаче, Александров е и нещо рядко за пределите на държавата ни – меценат и филантроп. Той дарява големи суми на различни каузи – най-вече спортни и подкрепящи деца, занимаващи се със спорт. Но освен това, негова страст са културата и литературата.

Александров е създател на дългогодишния литературен конкурс „Развитие“ за непубликуван български роман. Той съществува от 20 години, а негови лауреати са били Ина Вълчанова, Здравка Евтимова, Петър Чухов, Теодора Димова, Едвин Сугарев, Ваня Щерева и много други. Именно благодарение на този конкурс Георги Господинов успява да издаде първия си роман – „Естествен роман“, който окончателно го превръща в един от най-четените писатели в българската литература.

Тазгодишният конкурс е с награден фонд от 17 хил. лева, без да броим издаването на цели 10 романа от него. „Под Моста“ е основен медиен партньор на сегашното издание на конкурса „Развитие“. Затова и ви представяме едно интервю с Александър Александров – личност, благодарение на която млади спортисти, писатели и много други дължат развитието си.

Димитър Панайотов: Господин Александров – вие израствате по време на социализма и после ставате предприемач още през 90-те – на сравнително късна възраст. Как е възможно това?

Александър Александров: По времето на социализма имаше различни неща, но аз не харесвам това време. Но не беше чак толкова невъзможно за развитие. Аз бях в елитното 31-во училище. След това специализирах икономика и се развивах успешно кариерно, но това развитие има лимит, защото не бях партиен член. Крахът на модела беше нещо естествено. Очаквано беше да падне изкуственото. Пазарът е изобретен преди хиляди години и е станал нещо естествено, част от природата. Ние не можем да измисляме тепърва топлата вода.

През 90-те години на миналия век аз използвах своите знания по икономика. Винаги съм знаел какъв е алгоритъмът за успех, но не можех да го реализирам навремето. Когато вече имах възможност да го приложа, той проработи.

Какво бихте посъветвали младите хора, които искат да имат добър финансов живот?

Начинът е един и същ. Трябва да станат предприемачи – да се захванат с организацията на собствен бизнес. Това звучи просто, но изисква много качества. Човек трябва да се пожертва – да прави само едно нещо. Виждам, че вие младежите искате да правите много неща едновременно, но нещата не работят така. Предприемачеството изисква от теб всичко. Когато аз станах предприемач, се лиших от целия си личен живот. Няма гости, няма вечеринки, няма пътувания. Работа, тясното семейство, децата и това е. И така много години. Резултатът накрая е много добър, но това не е за всеки. Важно е младите предприемачи да знаят, че освен себе си хранят и държавата, и работещите за тях. Това е основната роля на бизнеса.

Как успяхте да направите това?

Аз лично първо събрах капитал с езикови курсове и с курсове за мениджъри. Такива неща в София в началото на 90-те нямаше. От нищо нещо направих. Не бива обаче да се забравя, че има и страшно много рискове. За мен си струваше, но да печелиш пари е тежко и не е за всеки. Богатство се прави с пълна саможертва и огромна мотивация. И пак не е сигурно.

Все пак аз вярвам, че не е важно колко изкарваш, важно е да работиш – да си почтен, да се придържаш към реалността. Важно е да си щастлив и да правиш това, което обичаш. Днес имате много възможности, дори да не сте богати. Хората трябва да се оставят на вътрешното си Аз да им каже какво да правят. За мен да съм предприемач е естествено – и баща ми, и дядо ми са били такива – всички в семейството ми са икономисти, счетоводители, банкери.

Нека се върнем към конкурса „Развитие“. Разкажете как стартира всичко, защо решихте да направите този конкурс, който е толкова извън предмета на бизнеса ви?

Моето поколение винаги е разчитало на книгите за информация. Тогава нямаше телевизия, а какво остава за интернет. Имаше само една радиоточка, по която говореха глупости. Пресата беше абсолютно идеологизирана. В такава обстановка само книгите бяха реалният свят. Ние живяхме в книгите.

Никога няма да забравя, когато излезе на български „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Това за нашето поколение беше откровение. Култова книга – не можехме да повярваме, че някой пише нещо подобно. Когато започнаха да излизат американските и европейските автори, за мен и всички на моята възраст това беше истинският свят.

Затова, когато вече имах по-голяма финансова възможност, едно от първите неща, които направих, беше да започна да издавам книги. Реших, че не си струва да правя издателство, защото трябваше много да се съсредоточа върху него. Така стана, че единственият избор пред мен беше да направя конкурс. Организирах конкурса, намерих прекрасно жури и го оставих да живее собствен живот. Аз го финансирах и му се радвах през всички тези години.

Конкурсът „Развитие“ е моят поклон към книгите заради това, че са ме създали.

Първите години на комунизма, в които аз съм живял, бяха много тежки – глад и бедност. Единствено книгите те пренасяха в един по-хубав – приказен свят.

Защо продължавате да правите конкурса вече 20 години и тази година увеличихте наградния фонд драстично?

Аз не го правя. Той сам се прави. Тези, които пишат, го правят. Разбира се, ние го организираме и финансираме, но за мен това е удоволствие – не го приемам като работа. Тази година имаме юбилей. Увеличихме наградата по този повод. Просто искам душата ми да празнува. По-важното обаче не са парите, а фактът, че ще издадем 10 книги. Да се молим да има добър материал от всички 45 подадени ръкописа.

Кои са вашите любими книги?

Както казах – „Спасителят в ръжта“. Тази книга се появи в години, в които исках да разбера повече за живота. А в нея се казват много важни неща. Освен това, много обичам документалистиката. Затова задължително ще кажа – творчеството на Чърчил.

Нека да погледнем обаче българските. Обичам много от тях и мога да изброя много имена. Един от любимите ми писатели е Димитър Димов. Разбира се, и голяма част от самите лауреати на „Развитие“.

Какво според Вас е състоянието на съвременната българска литература – най-вече на фона на новото и старото време?

Днешната литература е преди всичко свободна. В миналото социалистическият реализъм беше налаган много сериозно. Реално дори най-добрите писатели бяха цензурирани. Социализмът те разяждаше от вътре. Персонажите и творбите на най-талантливите тогава бяха повлияни от това.

Докато сега обществото най-после е свободно и всеки пише каквото пожелае. Свободата няма цена. Това е единственото състояние, което може да доведе до истинско творчество. Не може един цензор да те прави роб.

А какви са проблемите на днешната литература?

Според мен проблемите са по-скоро в читателите, отколкото в литература. Днес имам чувството, че хората гледат на четенето (дори през Kindle) като на нещо старомодно. Това ме ужасява. Аз съм роден от книгата. Моят интелект е роден от книгата. А сега младите хора просто не четат. Други са каналите, които те използват. И това ме прави тъжен. На това предлагане не знам как е възможно. Днес, като влезеш в книжарница, там е целият свят. Аз още не мога да свикна с този факт – влизам сякаш съм жаден – разглеждам, радвам се, купувам, подарявам.

Но това вече е цивилизационен въпрос. Виждам, че днешната алтернатива са социалните медии, които и аз използвам. Но те не са литературна форма. Масите от хората не могат чрез тях да се запознаят с класическите форми: роман, драма, повест…

Днес малко хора у нас са филантропи. Вие сте един от тях. Защо?

Наистина малка част от богатите даряват редовно за различни каузи. Аз не смятам, че това е нормално.  Аз съм използвал модели, които съм видял от Запад. Там дори хора от обикновени семейства даряват. Ето –имам такъв пример – американско семейство осинови едно българско дете, наше съседче. Детето беше много болно, не можеше да си изправи дори главата. Въпреки това, те го осиновиха. Няколко години по-късно то се върна в България – напълно здраво. Вече завърши и прави кариера в САЩ. Това семейство взима едно българско дете с увреждания и го прави нормално американче. Защо?

Защото това там е култура, начин на мислене. Аз съм говорил с хора от Америка – те ми казват, че всички там се занимават с филантропия и вече нямат кого да облагодетелстват. Защо си мислите, че ходят в страни от третия свят?

В Западния, богат свят филантропията е проникнала до дъно. Да се грижиш и да се интересуваш за другите.

Ще съм честен – това доставя огромно удоволствие. Аз съм най-щастлив, спокоен и доволен, когато помагам на другите. Себе си и семейството аз отдавна съм обгрижил. Но страшно много хора нямат тази възможност. В България – където пипнеш, не е ОК. Когато излезеш от малкото си царство – става страшно.

Има огромна нужда да се помага на тази страна и хората в нея. Затова помагам. Филантропията е до човещината. Материалните неща не са толкова важни. Ние забравихме, че венецът на познатата Вселена е човекът. Природата е прекрасна, но само човекът има разум. Хората са същите същества като теб. Затова когато имаш възможност – трябва да помагаш.

 

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Елис Eмин„Последната територия” – есенното бижу в каталога на „Сиела”03.09.2016

Още от Под Моста

Цветелинка ЦветановаQA върху общите заблуди и притеснения за дигиталното образованиеОбразование