Със Здравка Евтимова за литературата като галактика

Здравка Евтимова е от онези писатели, в чието творчество се влюбваш безрезервно и завинаги. Срещаме се в един от първите снежни дни на годината и между чашите чай и тихия джаз, който звучи около нас, разговаряме за литературата като галактика и слънцето, което един писател носи в себе си.

Снимка: capital.bg

Под моста: Да си поговорим за начало за конкурса Развитие – вие го печелите преди 20 години. Как го открихте тогава, когато все още не се информирахме толкова активно от интернет?

Здравка Евтимова: Прочела съм в някое литературно издание, така и не знам кой е бил тогава в журито и съм го видяла като възможност да предложа нещо, което съм написала. Това правя и сега, но не в България, а търся по света, където са обявени конкурси. Това е единственият шанс на човек, който не живее в тази страна, да има проява.

В тази светлина “Развитие” е един голям шанс за пишещите хора в България. Аз смятам, че е много силен и достоен конкурс. Наградата не се дава случайно там, човек я печели с качествата на текста, който е изпратил.

Въпреки че аз имам едно много негативно отношение към наградите, защото смятам, че много често могат да попречат на човека, да го накарат да си внуши, че е постигнал нещо, а всъщност може да не е било така. Една награда никога не е била мерило за мен, никога. От друга страна това все пак е един звънец, който насочва към този автор, но в никакъв случай не е критерий.

Ако искам да харесвам даден автор прочитам две-три, четири книги и така той се превръща в част от кръвообръщението ми. Наградата е само едно почукване по вратата. Разбира се, и човек малко да се позарадва в това трудно време или да се види със стари приятели да почерпи.

ПМ: Следите ли днес конкурса Развитие толкова години след наградата? Какво мислите за неговото развитие, интересувате ли се от авторите, които печелят конкурса?

ЗЕ: Самият факт, че конкурсът на корпорация Развитие продължава толкова години е критерий за мисията, която тази корпорация осъществява много смело в едно време, в което литературата в никакъв случай не е начин да се реализира печалба.

Снимка: dnevnik.bg

ПМ: Какво се е променило в литературата ни за тези 20 години?

ЗЕ: Смятам, че се е променило отношението на хората към писането. Вече много талантливи млади хора с висока академична подготовка се включват в оня хубав извор, който храни душата. И го правят съвсем не от комерсиални подбуди. Правят го, защото не са в състояние да прекъснат писането. И това е безценно. Точно това се е променило.

Писателят вече няма висок статус в страната. Което е прекрасно. Защото остават да пишат само хора, за които наистина буквите, думите, образите означават нещо. И мечтата им е да докоснат с онова, което носят в себе си; да докоснат съвременниците си и да открият най-късото разстояние между сърцата на хората. Сигурно и преди е било така, аз все пак живях по време на социализма и знам, че имаше писателски съюз с огромни преференции – може би това е било хубаво, но получавайки нещо за писането си, човек някак си губи остротата на погледа си, започва да изпитва страх да не изгуби придобивката си. А където влезе придобивка, където се появят финикийските знаци, честността много бързо напуска полесражението.

Не искам да кажа, че бедността е нещо хубаво, но при нас днес може би 99% от хората пишат не за това, че ще спечелят, а защото искат с мислите си да доведат нещо добро на хората, които не познават. И това мен ме кара да чета млади хора, хора, които живеят далеч в провинцията, които не се навират в кръгове, паралелепипеди, ромбоиди. Не са част от някаква литературна конфигурация, а просто са част от галактиката, която се нарича литература и искат да дадат от тази галактика на хората, които са далеч от нея.

Точно тогава се раждат най-хубавите неща – когато знаеш, че едва ли ще получиш нещо. Както, например, слънцето изгрява не защото ще напълни батериите на някой на земята, а просто защото така му е отредено. Така му е отредено и на писателя – да свети. Ако не свети, той се продава, и какво става – разменна монета. Той писател ли е? Не. Разбира се, към него ще се стремят да свърши някоя работа. Но превърне ли се в разменна монета, продаде ли слънцето в себе си, на този човек просто не му се иска да пише, губи хъса.

Писането е като любовта – една енергия, която уредите, създадени от човека днес не могат да уловят. Когато аз прочитам нещо хубаво просто ми настръхва косата и това е едно много щастливо преживяване. Затова благодаря на хората, които ми го подаряват.

ПМ: Каква е ролята на интернет днес? Стана много модерно да споделяме творчеството си в интернет под всякаква форма.

ЗЕ: Това за мен е изключително хубаво нещо. То е нещо, без което развитието на литературата ще замръкне – като цвете, което стои на сянка, а обича слънце; или като цвете, което иска вода, а не е поливано. Това е една от най-благодатните среди за развитие на литературата. Тя е много демократична – всеки пише. И тук е ролята на това да напишеш нещо толкова хубаво, че да се връщат при теб. И то е безплатно.

Разбира се, има и опасности да се пишат не толкова красиви неща. Те могат да замърсят съзнанието на хората, но това замърсяване е много временно. Както една река има разлив на някакъв химикал, той оттича и тя се изчиства от него, особено ако човек положи съзнателно усилие да се изчисти от него и да се обърне към нещо щастливо, нещо хубаво и чисто.

Затова според мен е много хубаво да се четат произведения на класиката. Да не се казва – това е писано преди 300 години, какво ме интересува? То е писано преди 300 години, но и 1000 годни след като ние си отидем, то ще си стои на мястото, на което е написано. А интернет е точно за това – да пренесе тези 300 години в 300 милиона напред. И се надявам да успее.

ПМ: Кой е преводът, който ви е донесъл най-голяма радост?

ЗЕ: Всъщност аз си превеждам сама нещата на английски, което е много тежък процес. Ако напиша един разказ за един час с голяма радост, го превеждам три седмици, държа го под карантина три месеца, втора карантина – два месеца. Преводите на други езици са правени от моя английски превод.

Срещам много, много красиви неща, писани от мои съвременници в България. И когато някой има рожден ден или някакъв повод, аз не ходя да купя на моя пишещ приятел шоколад или цвете, но той се радва много повече, когато преведа нещо негово на английски. Защото когато го правя, аз го правя така че да е готово да бъде предложено. А какво означава това?

Изпращайки от много, много години, още от 1989 година съм започнала да изпращам навън – ако има две грешки на стандартна машинописна страница – било то изпусната запетая, неправилно използван идиом, сбъркано глаголно време, некачествено построено изречение, редакторът казва  – аз не съм образователна институция, довиждане. Защото освен вас хиляди хора пращат, той не ви възприема, че вие сте от България и английският не ви е роден език. Като отивате, вие се конкурирате с хората, а това е една конкуренция, която те кара да подобряваш преводаческите си умения непрекъснато. И затова аз почти всеки ден правя тестове на английски с много трудна граматика, с малките неща, които обръщат колата.

Ние работим с думите, които са плод на хиляда и триста годишна история, и тази история ние си я носим. Но как да предадем тази история на английски? Това е трудното.

Продължава на следващата страница

Страници 1 2

Емилия Найденова

е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to