Александър Кадиев за „Балкански синдром”

20.03.2014

…или защо да не чакаме да ни спасят марсианците

Виж още: Интервю с големият Стоян Радев!

Гледах „Балкански синдром” в Малък градски театър „Зад канала” преди около месец. Щях да поразсъждавам върху етимологията на думата „синдром” и географските ширини, върху които изливаме куп словесен бълвоч всекидневно и, разбира се, да се присмея на хората, които излязоха на ъгъла на „Евлоги Георгиев” и „Мадрид” с цялото разочарование, което побира  изречението „За к’во си да’охме парите за тая глупост”.

BalkanskiSindrom5

Реших да потърся Александър Кадиев, защото героят му, освен немъртъв и неизчезнал след 89-та, остава леко объркана подлога в комфортната зона, която обитава. Тук правя уточнението, че по-голямата част от въпросите ще придобият смисъл след като вече си гледал постановката и нека това нахално да означава, че те агитирам да идеш. Текстът е на жанрово „нечистия” майстор на словото Станислав Стратиев, интерпретацията на Мариус Куркински, който винаги знае къде да сложи акцента, така че да се посмееш от сърце и да излезеш от залата малко меланхоличен. Участват Стела Ганчева, Василена Атанасова, Албена Михова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова, Симеон Бончев, Стоян Младенов, Владимир Димитров, Александър Кадиев, Евгени Будинов, Александър Димов, Петър Калчев, Антоний Аргиров, Емил Котев, Никола Мутафов и Любомир Ковачев.

Н.:Ако синдромът е съвкупност от симптоми, според теб какви са те, когато говорим за Балкански синдром?

Александър Кадиев : Очевидните, общо взето, с които сме свикнали, е завистта, която се заражда в хората, злобата, несъгласието с всичко различно – сексуалност, култура, израз. Други симптоми са това, че винаги се опитваме да бъдем хитри – да излъжем системата, да излъжем съседа, да излъжем търговеца, че сме ужким работливи, а всъщност сме мързеливи, не ни се работи, пък ни се получават пари , не си вършим работата като хората, защото смятаме, че така трябва. Не се образоваме, не се актуализираме, изобщо сме малко застояли. Но това не е може би защото народът е такъв, а защото тук имаше комунизъм. Така си го обяснявам аз – едно време сме били борбен народ, наистина, под турско робство, но според мен най-големият проблем са тези 50 години комунизъм, той е създал този Балкански синдром. Едно време хората са си клатели краката и пак са взимали пари, но не са имали информацията, образованието, книгите, музиката.И когато поколения наред живеят по този начин,манталитетът се променя.

Н.: А ти имаш ли спомени от времето преди 89-та, въпреки че тогава си бил едва 6-годишен?

А.К.: Да, аз бях доста малък и нямам особени спомени, пък и няма как човек да разбере системата, когато е на такава крехка възраст. А и би било трудно в моя случай, защото моите родители са били демократи и не са подкрепяли под никаква форма този режим. Винаги около нас е имало забранени книги, забранени филми, забранена музика, още в детството на моите родители, но аз съм бил максимално държан настрани от това.

Н. Към постановката – помниш ли какво беше първото ти впечатление, когато прочете сценария и твоя персонаж?

А.К.: Първите впечатления трудно мога да изкарам, все пак беше преди няколко години. Това, което разбрахме всички актьори тогава, тъй като Мариус е режисьор, бе, че неговата трактовка, неговият поглед винаги е по-различен. Това, което той искаше основно да покаже от текста на Стратиев е, че проблемите, които хората са имали тогава, са много актуални и днес. Цялото това невъзпитание, цялото това неуважение към културната институция (в случая театъра), към публиката, към изкуството, към човека, който няма търпимост,който не може да живее в една заедност с останалите,който иска да е важният и да изкаже неговия проблем, не го интересува съседа.

BalkanskiSindrom1

Н. А не смяташ ли, че именно това изразяване е толкова дълго потискания глас на демокрацията?

А.К.: Стратиев е сатирик и в този смисъл винаги е изразявал, въпреки контрола, своята свободна позиция. Човек на света, не човек на системата. Тук той си е позволил по-свободен израз, тъй като постановката е писана в края на комунизма (1986 година) и може би не е бил толкова плах. Но във всеки случай това е израз на демокрацията, на това, че трябва да се покаже, че човекът, освен самостоятелно важен, е част от общество, че всички трябва да се изслушвамеи да решим проблемите си заедно. Да се получи нещо като гражданско общество, въпреки че то не се получава тук, в тази пиеса, защото виждаш как непрекъснато се разкъсва от различни позиции, от отделните персонажи.

Н. Според теб постановката ще започне ли някога, или винаги ще се прекъсва?

А.К.: Прекъсва се вече 25 години, тръгва, но се прекъсва наистина. Не знам дали ще започне постановката вече и съм малко скептичен. По принцип съм позитивен човек, но като гледам какво става в страната не знам дали въобще ще започне.

BalkanskiSindrom2

Н. Какво те замисляше, докато се подготвяше за ролята?

А.К.: Всички тези въпроси. Но актьорът, освен с това, се занимава и с техническата си работа, да намери изразното средство, начинът, по който всички тези неща да излязат, те са вече тясно свързани с професията, не толкова със света на пиесата. Има разделение – това, което е материята, и начинът, по който ще изразиш материята като актьор .

Н. Как се работи с Мариус Куркински?

А.К.: С него е изключително лесно, защото той преди всичко е актьор. Той знае как се чувства актьорът, от какво има нужда, кога трябва да си почине, кога да му се помогне. Много е чувствителен, разбиращ и интелигентен. Има страхотно чувство за хумор и освен че работиш, с него се и смееш от сърце, защото той разказва страхотни истории и бисери. Аз работя с него вече за пети път, имам доста опит с него и съм много щастлив, че работим заедно.

BalkanskiSindrom3

Н. А текстът на Стратиев ли вкарва тази нотка на меланхоличен размисъл върху прехода и комунизма, или това е дело на Куркински?

А.К. При големите автори като Стратиев  никога няма чист жанр – комедия или сатира. Винаги има трагикомедия и самият Стратиев е автор, който никога не е писал само сатира, въпреки че  много от нещата му са излизали като сатира. Такава е била интерпретацията и, както казва той самият в „Балкански синдром”, „народът иска да се смее”, не иска да чува за Пенчо Славейков, да се натоварва с размисли, иска се смее и да си замине. В този смисъл Стратиев не е автор на чистото, а Мариус, от своя страна, е човек, който усеща и разбира тези моменти и посоки в пиесите и винаги ги подчертава и изважда. Той има голяма заслуга в случая, защото ако някой друг режисьор бе работил с пиесата, можеше да изкара само хумора.

Н. Според теб твоят герой има ли прототип в действителността ?

А.К.: Да, беше смешно, защото докато репетирахме, имахме няколко прототипа, изградени чисто визуално. Имаше препратки дори към Сталин. А като характер и поведение не съм ползвал прототип, по-скоро посоките, които режисьорът е задавал и това, което може да се добави от мен.

Н. Твоят герой е командван от гласа от другата страна на телефона, но все пак се опитва да избяга.

А.К. : Имаш предвид типичен администратор, който изпълнява директивите? Да, той се опитва да избяга, това е мое решение, защото никъде в пиесата не го пише, в нея той е сух образ, не води действието, той спазва, изпълнява, обслужва ситуацията. Но аз като актьор не съм такъв и трудно просто обслужвам ситуацията, защото не ми е интересно и в този смисъл може би си уловила тази двойственост – хем обслужва партията, хем има съзнание за цялото положение и се опитва да лавира и да покаже, че е против това, доколкото му е възможно, защото иначе директно му се реже главата, което се и случи.

BalkanskiSindrom4

Н. Накрая на постановката героите поглеждат към светлото бъдеще, прожектора.

А.К. Да, извънземните, които ще дойдат да ни спасят, нали винаги някой ще дойде да ни спаси отнякъде.

 Н. Да, идва ли някой?

А.К. Засега други марсианци не сме виждали тук. Все се надяваме някой да ни спаси. Няма да ни спаси никой, всичко зависи от нас. Хората са способни да се променят. Когато се променяме, създаваме новото. Няма да ни го направят извънземните, защото ние, ако сме си същите, това няма да има значение. Дори да дойдат и да те поставят някъде, когато си тръгнат ти продължаваш да действаш постарому. Иначе има поглед в бъдещето, защото Стратиев е човек с надежди. Иска да даде своята надежда, че може би ще има нещо, което да ни спаси, пък било и то извън нас.

Източници на снимките:
Bnr.bg, Programata.bg,  borianaantimova.blogspot.com, dnevnik.bg, edna.bg

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница Димитрова„Ако нямах лоши сънища“ сред кошмарите наяве09.10.2017

Още от Под Моста

Момчил РусевМанагуа, Виена и Пловдив: историята на група HeptagramМузика