Мария Сапунджиева: На една ракия с Аспарух

За пореден път Берлин посрещна едни от най-обичаните български актьори – Мария Сапунджиева, Тончо Токмакчиев и Христо Андреев. По покана на Катя Костова, директор на „Арт театър“, те представиха пиесата „Вересии“, която разказва историята на двойка кръчмари /М.Сапунджиева и Т.Токмакчиев/, чиято кръчма пустее, забравена в безвремието на българската действителност. Раздвоени между носталгията по миналото, надеждата за по-добри дни и възможността за бягство, героите живеят в смешни свади, обич и тъга. Ние, зрителите присядаме за малко в тяхната празна кръчма и за малко сме у дома.

Унесена в мисли, не забелязвам кога до мен е застанала една мъничка жена в своето зимно палто с огромна усмивка на лице. Но не се заблуждавайте, гласът й може да отеква на далеч. Сега обаче не е в роля. Сега е просто Мария.

http://www.facebook.com/Lyubo.l.bo  Copyright 2012 Lyubomir Tsankov, All Rights Reserved

Карина Николова: Разбрах, че с колегата Ви Тончо Токмакчиев сте се включили в създаването на пиесата „Вересии“…

Мария Сапунджиева: Да, но и с помощта на много талантлив режисьор – Бойко Богданов, но самата идея и постройката на постановката е излязла от нас. Това са импровизации, които постоянно записвахме, защото те се раждат неусетно и после не можеш да ги повториш като в джаза. Явно с Тончо сме добра комбина. Именно режисьорът реши, че трябва да ни срещне и да направи постановка с нас.

Много си го обичаме това представление, а сега за първи път го играем в чужбина. В България се приема много добре, но тук дори повече. Може би, защото повдига едни теми, и смешни, и тъжни. Жанрът е трагикомедия и е най-хубавият в театъра, на ръба на смешното и тъжното. Чрез него постановката успява да покаже хем лудостта ни и типични български и балкански качества, хем и почти изчезнали неща като гордост, величие, морал, добрина, любов. Тези думи вече ги няма.

К.Н.: Често се чуват упреци в българското пространство, че обществото е загубило морала и ценностите си. Причината в прехода ли е?

М.С.: Мисля, че това е глобален проблем. Цивилизацията върви натам. Нали трябва да има завършек някакъв и ние вървим към приключване на нещата. /смее се/

К.Н.: Има ли някакъв лек против това?

М.С.: Хмм… Може би трябва да се връщаме повече към тази вяра, любов… Господ ли е, Бог ли е?! И Божии заповеди има десет, не са много. /смее се/ Трябва да се възпитаваме в морал, но ние логично се отдалечаваме от него. Така е намислено и Вселената ни прави капани. Нормално е.

К.Н.: Една от темите на постановката Вересии е емиграцията. Вие какво мислите за нея?

М.С.: Светът вече е отворен и човек може да отиде където пожелае. Аз лично никога не бих напуснала мястото, където съм родена, защото работя професия, която не ми позволява да мърдам толкова. Не мога да съм балерина или оперна певица и да обикалям навсякъде по света. Ако бях научила други езици, щях да имам възможност да замина, но не бих. Имам чувството, че съм пратена в България и мисията ми е именно там, с българския език трябва да работя. Може би в другия живот ще отида някъде другаде.

К.Н.: Значи вярвате в прераждането?

М.С.: Да! Мисля, че в предишни животи съм живяла в Русия и Италия. Сега съм пратена в България и това е моята задача.

К.Н.: А как разбрахте, че страните са именно Русия и Италия?

М.С.: Това са вътрешни усещания и визуализации, които са много специфични за всеки индивид. Всички хора имат такива, но не всички обръщат внимание и могат да разчетат знаците, които се дават.

К.Н.: Актьорството е Вашата мисия тук. Кога я открихте?

М.С.: Още от малка го разбрах. Започнах да се занимавам с театър още от втори клас. Така стана, но никой не помни с точност. Питам майка ми: „Абе някой има ли спомен как стана“, но тя е категорична: „Не, никой не помни!“. /смеем се/

Аз обаче помня много ясно първата постановка, на която ме заведоха родителите ми и след която аз реших, че ще работя именно като актриса.

К.Н.: Как реагираха родителите Ви?

М.С.: До ден днешен не могат да разберат с какво точно се занимавам. Като ме видят по телевизията, се радват. /смее се/ Виждаме се много рядко. Не знам дали е за хубаво, но такава са ме създали, ще трябва да ме приемат. Аз какво съм виновна?! /смее се/

К.Н.: Играете и комични, и трагични роли. Кое е по-трудно?

М.С.: Комедията е по-труден жанр. Тя е една крачка напред, защото съдържа в себе си трагедията, т.е. трябва да надскочиш тъжното и да имаш смелостта, да му се надсмееш. Комедията се занимава с човешките слабости и кусури и в нея няма герои. Те са в трагедията – там са Жана д’Арк, Хамлет.

Комедията трябва да покаже слабостите на човек, което е много любопитно като задача, затова и казвам, че в България ние, комедийните актьори от глад няма да умрем, защото винаги има какво да играем. /смеем се/ Има доста работа – колкото по-абсурдно е в живота, толкова повече храна и материал имаме ние, с който да се занимаваме и да разнищваме.

К.Н.: Вярно ли е онова, което казват, че трябва да имаш и малко тъга в себе си, за да можеш да разсмиваш добре хората?

М.С.: Много тъга! Клоунът има много тъга в себе си. Хората, които са добри комедийни актьори, са тъжни, защото виждат цялата истина, но се иска сила, за да можеш отгоре на всичко да си свиркаш. Това за мен значи сила. Силният човек има чувство за хумор към ситуацията, но и към себе си.

К.Н.: Как успявате от една страна да се вдъхновявате да продължавате с комедийните роли, а от друга страна да се разтушавате, когато тъгата Ви дойде в повече?

М.С.: В музиката – тя ме вдъхновява и разтушава, зарежда ме много. Обичам да ходя на концерти. На театър ходя рядко, защото много играя и ако отида вече и на театър, трябва да вляза в лудница. Като се пенсионирам, може да тръгна на театър /смее се/, но засега ходя на музикални концерти в България и в чужбина. Това ми действа добре за душата. Музиката е като че ли най-близкото до Бога.

К.Н.: В постановкатаВересии осмивате някои черти на българското, но същевременно се чувства и дълбока любов към родното. Защо трябва да сме горди, че сме българи?

М.С.: Има доста неща, с които можем да се гордеем – история най-малко, древност. Загубили сме я тази гордост, но ние не я и възпитаваме. Сякаш малко ни е срам. Това петвековно робство е създало една такава робска психика…

Трябва гордостта да се повдига. Талантлив народ е българският, като гледам по света колко талантливи българи са се пръснали. Защо да не се гордеем с това?! Другите страни го правят, успяват, а ние сме все мън-мън-мън. Само се оплакваме, все говорим за бъдеще, все чакаме, ама ние живеем сега и трябва да сме горди с това, което правим сега. Децата ни ходят по математически олимпиади, шашкат света. Музикантите ни, спортистите ни също… Какво се оплакваме?!

К.Н.: Ако България беше кръчма, как щеше да изглежда?

М.С.: Представям си я с дебели каменни зидове както е строен Царевец. Кръчма като крепост с хубава музика, танци и смях, наподобява картината на Мърквичка Ръченица. Има една дума, която започва да изчезва в българския език – „зевзеци“. В кръчмата има смях и зевзеци. /смеем се/

К.Н.: Ако можехте да пиете една ракия с една личност от цялата българска история, коя щеше да е тя? Един човек, една ракия…

М.С.: С хан Аспарух!

Карина Николова

е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to