Тончо Токмакчиев: комунизъм или защо е важно да имаш избор

За пореден път Берлин посрещна едни от най-обичаните български актьори – Мария Сапунджиева, Тончо Токмакчиев и Христо Андреев. По покана на Катя Костова, директор на „Арт театър“, те представиха пиесата „Вересии“, която разказва историята на двойка кръчмари /М. Сапунджиева и Т. Токмакчиев/, чиято кръчма пустее, забравена в безвремието на българската действителност. Раздвоени между носталгията по миналото, надеждата за по-добри дни и възможността за бягство, героите живеят в смешни свади, обич и тъга. А ние, зрителите, присядаме за малко в тяхната празна кръчма.

Постановката свършва. Светлините угасват, а хората си отиват. С Тончо Токмакчиев сядаме един до друг в празната зала, а пред нас сцената пустее. Пораснала съм със смешните скечове на актьора, но сега той изглежда много по-сериозен. Започваме да говорим и се успокоявам – и извън роля има чувство за хумор.

Карина Николова: За първи път сте на берлинска сцена, какви са Вашите впечатления?

Тончо Токмакчиев: За първи път играя на берлинска сцена, но и преди съм бил в Берлин, през 1981 г. Тогава беше друго… Иначе публиката днес беше много хубава. Получихме топло посрещане. Надявам се хората да са останали с добри впечатления и да има посещения, когато гостува театър с български актьори или когато идват певци и музиканти. Хубаво е, когато българите се събират и усещат българската култура и изкуство.

К.Н.: Споменахте, че през 1981 г. е било различно. Какво беше друго?

Т.Т.: Западната част на Берлин беше затворена за нас, затова се ходеше само в източната. Беше един доста социалистически град, още наричан витрината на социалистическия лагер (смее се).

Тогава и ние живеехме в социалистическия лагер. Доста гадно време си беше. Спомням си ясно, когато за първи път отидох като ученик на 18 г. в Дрезден, Берлин и Лайпциг. ГДР! Минали времена… Сега е много по-хубаво.

К.Н.: Защо сега е по-хубаво? На много хора в България им липсва старото време.

Т.Т.: Това е носталгия, защото са били млади. На мен какво да ми липсва? Това, че имахме жителство и като се родиш в Айтос, умираш в Айтос? Това, че не можеш да пътуваш; че чакаш 15 г. за кола, но каквато дойде; че нямаш свобода; че трябва да мълчиш? Сега хората имат избор и могат да правят, каквото си искат. В момента си разговаряме в Берлин, столицата на най-развитата икономика в Европа.

Някои българи са решили да живеят тук, други – да останат в България. Най-важното е хората да имат избор, защото по онова време ние нямахме право на избор. Всички големи спомени от комунизма са просто носталгия по изминалата младост. Никой не може да ме убеди, че много му е харесвало тогава, но може и на някои мазохисти да им е било приятно. Като онази реклама: Старият вкус на кренвирша – та то нямаше кренвирши! (смеем се) Аз съм от Бургас и си спомням, че лятно време нямаше нищо – нито ядене, нито бира, само опашки, но не ми се рови в миналото.

К.Н.: А сега как изглежда действителността в България? Много хора се оплакват от нея или това е типично по български?

Т.Т.: Много добре го каза! Голяма част от българите, които са в чужбина, научават много неща: как да работят и т.н. В България имам усещането, че хората не искат да работят, но поне пък имат право на избор. Ако не му харесва в България, може да отиде в Берлин. От Берлин в Париж, а от Париж може и в… Ямбол! (смеем се)

К.Н.: Ако България беше една голяма кръчма, как бихте я описали?

Т.Т.: Именно чрез постановката я описваме през призмата на двама самотници, останали забравени в някакво затънтено селце. Опитваме се да покажем типични черти в българския характер. Например как обичаме да си създаваме сами проблеми, да сме недоволни, да се караме помежду си за най-малкото.

Много ми е приятно обаче да виждаме как българите в чужбина се събират. Бях направил едно турне в края на миналата година в Щатите за три седмици. И там има голяма българска общност. Успях да поговоря с много хора. Аз отдавна не гледам на българите извън България като на емигранти. Това са просто хора, които са избрали да бъдат в чужбина, и това е тяхно право. Нито трябва да ги съдим, нито да ги съжаляваме или да се вайкаме, защото едно време беше драматично. Отидеш ли на Запад, ставаш „невъзвръщенец“ и няма път назад. Гонят ти семейството, родители, всичко до девето коляно.

Аз съм го изживял. Веднъж, когато бях малък, баща ми Ненко Токмакчиев, един голям български художник, Бог да го прости, отиде в Париж за един месец. Тогава нямаше телефони и хората се свързваха трудно. Един месец не получихме нито обаждане, нито писмо от него и хората започнаха да гледат на нас със съмнение, сякаш баща ми няма да се върне повече. В момента, в който се върна, изведнъж му пристигнаха всичките писма. Всичко се следеше, ченгеларска работа!

Продължава на следващата страница…

Страници 1 2

Карина Николова

е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to