„Всичко, от което се нуждаем, е любов“. Това пее известният музикант на„Бийтълс“ Джон Ленън. Този факт крие толкова житейска ирония. Та именно в любовта му към Йоко Оно мнозина виждат причината за края на легендарната група, а любовта или обсебеността на един фен води до трагичния край и на самия Ленън.

В този ред на мисли, дали „всичко, от което се нуждаем, е любов“?

Като следя световните новини, наситени с кръв и насилие, или виждам как числата на платформите за онлайн запознанства растат пропорционално с числата на самотниците по света, си казвам, че и да имаме нужда от любов, явно сериозно сме свърнали от пътя към нея. Или пък животът ни е показал, че на нея не може да се разчита особено. Често тя е само трескав сън в лятна нощ, след който се събуждаш по-мъдър (ако имаш късмет), но и по-нещастен (това със сигурност).

Въпреки всички изгледи за апокалипсис хората на изкуството не спират да говорят за любовта. Някои дори поставят многоточие след нея. Като че ли все още има нещо ново и оригинално, което може да се каже по темата.

Е, явно има. Доказва го спектакълът „За любовта…“ по текстове на Яна Борисова, който вълнува ума и сърцата на едни от най-известните съвременни български актьори и който успя да върне на сцена една от вечните български актриси Цветана Манева.

Понеже това е една история „за любовта“, която си струва да се разкаже, е хубаво да започнем от самото начало.

Годината е 2022-ра, а мястото е театър „Българска армия“, в който се връчват годишните награди „Аскеер“. Цветана Манева получава Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство и в емоционална реч обявява решението си, да се сбогува окончателно със сцената.

Писателят и драматург Яна Борисова, която заедно с Георги Тошев написва автобиографична книга за известната актриса, е в публиката и не е изненадана от новината. Тя отдавна знае за намеренията на Цветана, но въпреки това усещането, че нещо нередно се случва, не я напуска. „При мен остана усещането, че трябва да направя нещо, но не ми хрумваше какво“, разказва писателката.

Минават няколко месеца и за представянето на новата си книга с пиеси Яна Борисова кани актьори, които да четат избрани откъси на публиката. Между тях е и Цветана. Когато актрисата се качва на сцената, цялата зала притихва и затаява дъх. За вечерта писателката разказва:

„Когато Цветана започна да чете, като че ли излъчваше светлина от сцената. Тя успява да дирижира енергията в театъра по начин, по който никой друг не умее.“

След четенето на Цветана Манева Яна Борисова й помага да слезе от сцената и й предлага да организират още такива вечери по няколко пъти в годината. Актрисата без колебание се съгласява.

Така от любовта към една актриса се ражда и един нов спектакъл за любовта по принцип – „За любовта…“.

Яна Борисова решава да създаде формат, който не се подчинява на класическия модел за една пиеса. В него невинаги участват едни и същи актьори, а текстовете често се сменят и не са подчинени на една и съща сюжетна линия. Темата обаче остава константна, а именно – любовта във всичките й форми. От пеперудите в корема през моментите на свян, копнеж, недодялана нежност и криворазбрани сигнали до тъгата по изгубената любов или меланхолията на спомена.

Героите на Яна Борисова не са преувеличено комични или трагични. Те трябва да бъдат извадка от всекидневния живот, в която всеки може да разпознае нещо от себе си. Целта е на едно място да се съберат различни персонажи, които споделят свои тайни, често свързани с любовта.

„Можем да си го представим като чакалнята пред кабинета на един психоаналитик, който обаче не идва. Докато клиентите му го чакат, един от тях започва да говори, след това друг“, обяснява авторката.

Фактът, че героите не са сюжетно свързани един с друг, дава голяма свобода за писане, споделя Яна Борисова, но и позволява повече гъвкавост при репетициите, които не са задължително в пълен състав. Поради редовната смяна на текстовете на актьорите често се налага да представят един текст за първи път не само пред публиката, но и пред колегите си. „Идеята е да има трепет, да има притеснение и малко страх както всеки път, когато говорим за любовта“, добавя Борисова.

Да е „приятнострашно“, както се казва една от едноименните й постановки.

Относно подбора на актьори Яна Борисова се спира на хора, които я вдъхновяват. С някои от тях е работила преди, а с други работата по спектакъла я среща за първи път. С тяхна помощ цели да представи една палитра от различни истории, за да достигне възможно най-много хора от публиката и да напомни „че никой не може да се изложи, когато става въпрос за любов“.

Вдъхновение за нови и нови текстове авторката намира „зад всеки ъгъл“. С годините е станала все по-добър слушател, а усетът й към вълнуващи истории – все по-безпогрешен. Темата за любовта пък продължава да я провокира и учудва. Авторката е убедена, че тя може да бъде разказвана до безкрай. Любими за писане са й историите, в които човек попада в неудобни и смущаващи ситуации. „Това ми се струва като една абсолютно приказна страна на любовта, на която малко хора обръщат внимание“, добавя Яна Борисова.

Но намира ли отзвук темата за любовта и у публиката предвид всички твърдения, че хората в днешно време са станали все по-закоравели и цинични?

Яна Борисова смята, че нарастващата циничност е видим процес в днешното българско общество, но и че хората са „изключително чувствителни и много раними, когато става въпрос за чувства“. Според нея зад агресивно поведение или дебелашки хумор българинът всъщност крие своя срам и смущение:

„Българите се притесняват, че се притесняват“.

Именно това притеснение и срам авторката иска да разсее чрез своите текстове. Споделянето на наглед всекидневни истории трябва да скъси дистанцията с публиката и да подейства „терапевтично“. Да окуражи хората да споделят и за хубавите, и за лошите моменти и чрез самоирония да преодоляват онова, което още им тежи. Тази цел си поставят и режисьорът Димитър Коцев-Шошо, продуцентът Катя Костова, композиторът Милен Кукошаров, сценографът Елис Вели, както и цялото голямо актьорско семейство на спектакъла.

Писането на текстове, както и тяхното обсъждане в екип е терапевтично и за самата авторка.

Тя разказва, че с годините също се е научила да споделя повече със своите колеги, но и с публиката. Чрез актьорите получава шанс да изкаже неща, за които сама не намира смелост.

Форматът на спектакъла също се трансформира с времето. Започнал отначало само като „За любовта…“ с участието на Цветана Манева, в последствие той се разраства. В някои постановки участие вземат и млади актьори, познати като „нощните рицари“.

През 2024 г. спектакълът се играе и под надслова „За любовта… Честит рожден ден, Цветана“ в чест на осемдесетгодишния юбилей на актрисата. В него Цветана Манева е само в ролята на гост, а избрани актьори четат любовни писма, адресирани до нея. Типично за спектакъла, драматургията, както и актьорският състав са непридвидими.

Непридвидима и непозната остава любовта и за Яна Борисова.

Тя е сигурна обаче, че именно любовта е „част от чудото на живеенето“, и е решена да продължава да разказва за нея.

А ние може да не сме напълно готови да слушаме от страх, че може би наистина „всичко, от което се нуждаем, е любов“. Толкова срамно би било да се окаже, че голямата мъдрост през цялото време се е криела в малките истини.

А може би по-скоро ни е страх, че дори след всичко казано, написано и изпято, любовта остава все толкова непозната и неуловима. Именно тази липса на контрол ни прави толкова уязвими, затова запълваме липсите с материални придобки, власт или злост. С някаква алтернатива на „всичко“, която на моменти се чувства като нищо.

Любовта обаче има едно хубаво качество – никога не можеш да я сбъркаш. Всичко, създадено или преживяно с любов, остава – дори и закътано в сърцето на един-единствен човек.

Преди години в интервю с Цветана Манева я попитах какво трябва да направи човек, когато не чувства любов и това го прави тъжен и самотен. Тя ме погледна право в очите и каза:

„Да си спомняме всички светли дни на любовта, които сме имали… Това е, което ни крепи!“

В този ред на мисли ни трябват пространство и време, в което да говорим и да си спомняме за любовта. Нещо като „времеубежище“, в което да усетим своята собствена сетивност. Разбирайки себе си, може да се научим да разбираме и околните. Ако този процес продължи, може би ще имаме кураж и разум да дадем отпор в реалността на всяка световна или лична непоносима лудост.

Постановката „За любовта…“ е едно такова „времеубежище“.