Редно е да си призная, че когато захванах да чета „Боксьори и случайни минувачи“ подходих с крайно пренебрежение към материята на спорта наречен бокс.  Рекох си „Ох, аман! Отново лоши момчета, пак тежки спортяги и изобщо мутренски истории…“. Без срам ще си кажа, че дори бях доста невеж по отношение на писателя– бивш шампион по бокс. И тук веднага всеки се сеща за онзи забавен принцип, който в случая би трябвало да гласи: Най-добрият боксьор сред писателите и най-добрият писател сред боксьорите.

Не знам колко добър боксьор е Палми Ранчев, но след изчитане на няколко разказа отговорно мога да заявя, че е добър писател. Сборникът „Боксьори и случайни минувачи“ съдържа над 20 къси разкази, всеки от които пряко или косвено свързан с бокса. Авторът несъмнено владее добре късата форма на литературата.

Знам, че на повечето читатели това може да им прозвучи като празни хвалебствени приказки, но разказите действително са качествени.  За това да минем по същество. „Боксьори и случайни минувачи“ е заглавие, което определено би накарало повечето хора да си закупят тази книга. Какво обаче ще прочетат, след като разгърнат кориците на книгата? Веднага можете да изхвърлите всякакви асоциации за мутри и лоши момчета на кофата за боклук. Разказите са кратки, стегнати, ясни и блестят с това, че разказват за едни най-обикновени човешки истории, макар и тясно свързани с бокса.

Историите са  наситени  с  персонажи, които сякаш агонизират в носталгия по миналото. Това е и основната структура на повечето разкази. Закъсал в ежедневните си проблеми персонаж, който  си спомня за за едни по-добри времена . Времената, в които е бил шампионът, номер едно, времената, в които е нанесъл своя нокаут – ударът на живота му.  Навярно зад доста от разказите  стои голямо количество документалистика – авторът със сигурност е вклинил доста от собствената си биография  в тези истории.

Палми Ранчев разказва за бокс, за страстта и любовта към спорта. Тук отсъстват фалша, фанфарите и блясъкът, в който холивудските филми искат да ни накарат да повярваме.  Персонажите са натуралистични, живи, истински. Те са бивши шампиони по бокс и настоящи провалени бизнесмени, бачкатори, съпрузи пред развод и дори цигани, които някога са били толкова близо то успеха, но сега продават дънки на Илианци. Хора използвани някога умело от системата, но днес полузабравени и захвърлени.  Случайните минувачи са техните приятели: гениални, но пропили се художници, някога добри тенесисти и др. Всички те все още обичат бокса, тренират или се опитват да се върнат както на ринга, така и в живота.

Проблемите и конфликтите са поднесени леко, с  известна доза тъга и носталгия без така натрапчивата нравствена агресия, с която си боравят повечето автори,за да покажат гледната си точка.  Едва се сдържам да не подкарам остър критически тон срещу голямо количество излишно прехвалени български автори.  Не, просто ще кажа, че текстовете на Палми Ранчев блестят с ясен изказ, написани са на достъпен език. Като цяло са простички разкази, но нека все пак не забравяме, че простичките неща са гениалните неща.  Всеки може (особено новата генерация бг автори) да напише убийствено сложен и завъртян сюжет с по-няколко обрата.  Авторът на „Боксьори и случайни минувачи“  е друга бира. Той с малко изречения, успява да каже много.

От текстовете на на Ранчев говори опита. И точно тук е разковничето. Ранчев не е млад автор. Разказите му са напластени с житейски опит. Историите са достоверни и  си личи, че са писани от човек, който е препатил много и се е сблъсквал със всякакви казуси в своята професия като боксьор. Аз, макар и млад, също познавам много нагледни примери каквито автора представя в книгата си. Подобно на него познавам бивши шампиони по карате, които надуто разказват за победите си в различни турнири,  но в момента се занимават с безцелни неща:  ремонтират коли или бачкат  като зидаро-мазачи.

Разбира се, не може и да не се отбележи един минус, който го оставям предимно за себе си.  Почти няма разказ, който да не се върти около бокса и на моменти разказите започват да стават леко досадни. В един момент, дори в най-добрите разкази е неизбежно читателят да не премине през  еднотипни диалози, в които различни по характеристика персонажи се дуят с това колко добри са били някога и къде с каква техника са спечелили турнир. Това обаче донякъде е добре, тъй като разказите са обединени от обща тематика. Не мога да разгранича кой разказ е най-добър, но като цяло няма слаб разказ.  Личните ми фаворити са  са: „Защо не ме удари“, „Ляв Прав“, „Семинариста“, „Палецът на бога“. Но като цяло, както споделят приятели блогъри и читатели – слаб разказ няма.

Друго, което не ме дразни, но по-скоро ме остави озадачен е това, че не мога да уловя епохата, в която са писани. Със сигурност случките са разхвърляни някъде из последните двадесет години, но не ми става съвсем ясно след промените ли е, краят на деведесетте или по-близко време. Историите  са изгубени  във времето,  но пък са универсални без да бъдат  досадно морализаторски.

И докато прескачам на произволни разкази из книгата стигам до най-простичкият извод – животът е една игра на бокс.  Разменяме си ежедневно удари, физически, словесни, емоционални.  Удряме и поемаме  ударите, които животът ни нанася през всичките тези години за да се откажем накрая от мача на живота си – помъдрели или вече прекършени и изтощени.

Редно е, когато правиш рецензия, да защитиш гледната си точка с избрани цитати. Обикновено така правя в повечето си книжни ревюта, но тук ще се въздържа. Бих искал всеки да открие онези гениални цитати в почти всеки един разказ.  Не за друго, а защото „Боксьори и случайни минувачи“ е една от добрите български книги, която може да бъде отличена сред морето от посредственост и графомания у нас.