Един ден в Брюксел

22.03.2016
Заедно в час
Je Suis
Колаж – @laura_zøvi /Twitter

Брюксел, Белгия, Европа. 2016 г.

Ставам, правя сутрешна йога, къпя се, слагам рокля и грим и тръгвам за работа. Красиво брюкселско утро – още на излизане те обливат слънчевите лъчи и те лъхва миризмата на среднощна урина. Спъвам се в торбата с боклук, която трети ден чака да я приберат. Боклукчиите стачкуват за по-добро заплащане. Възмущавам се и туитвам от позлатения си китайски iPhone колко лошо експлоатира капитализмът и как трябва да се противопоставим на глобализацията. Стигам до спирката – автобусите също стачкуват, тръгвам към метрото.

Слизам по стълбите към метрото и там ме посрещат трима белгийци от африкански произход. Горките те, трето поколение просяци! Белите хора са ужасни, опитват се да им дадат безплатно образование и здравеопазване, вместо да ги оставят да живеят свободно! Давам по десет eвро на всеки. Последният прави типичното за тяхното култура „изпльокване“ с уста, показващо желание да се съвкуплява с мен. Каква интересна култура! Не като белите сексисти, които си мислят, че не мога сама да си отворя вратата или да си сваля палтото!

Брюксел

На влизане в метрото един такъв сексист ми прави място да седна. Сядам и през цялото пътуване го гледам лошо. Туитвам, че трябва да се отделят повече пари за обучение на белите мъже да не са такива сексисти. Може би някоя нова европейска програма?

Метрото пристига на моята спирка и започва голямото блъскане на излизане. Тъкмо когато се измъквам, се чува взрив, всичко се разтърсва и падам на земята. Навсякъде има прахоляк, хората пищят. Някой ме хваща за ръката и ме извежда през най-близкия авариен изход. Питат ме на френски дали съм добре, аз питам какво е станало. Никой не знае. Оглеждам се, не съм ранена, само малко съм си натъртила коляното. Благодаря на човека и тръгвам към сградата на Комисията, органите ще се оправят с каквото там е станало, аз няма защо да помагам. Нали затова плащаме данъци!

Колаж - @Axel_Darut /Twitter
Колаж – @Axel_Darut /Twitter

В офиса всички вече обсъждат станалото. Изглежда е имало нови атентати. Започват редовните разисквания за тероризма и исляма. Аз за пореден път натъртвам, че не може да се обвиняват мюсюлманите, защото да се обвинява колективно е расистко и напомням, че всички бели хора са виновни за колониализма, робството и кръстоносните походи. Един колега – многознайко, ми отговаря, че робството и колониализмът винаги са съществували и точно белите хора са ги прекратили и двете. Колко тесногръд човек! Замервам го с химикал и изкрещявам, че е расист и нищо не разбира. Колко сексистко, някакъв мъж да ми противоречи? Не знае ли, че и фактите могат да са расистки? Ще подам жалба за тормоз, пък да го видим тогава! Туитвам възмущението си и започвам да работя.

Следобед колега от отдела по конкуренция минава през офиса и разказва как вчера група от 7-8 мъже с традиционно арабско облекло са го набили и ограбили на метри от сградата на Комисията. Не се сдържах и му се разкрещях, че те не са виновни, че хора като него разпространяват експлоатиращия капитализъм и вземат хляба на третия свят. Не знае ли, че е длъжен да осигурява прехрана на всеки, който я поиска? Омръзна ми от такива егоисти, мислещи само за семействата си и отказващи да видят колко страдащи има по света. Вземам си чантата и си тръгвам от офиса. Два и половина е, и без това скоро приключва работният ден. Колко хубаво нещо са европейските институции, не като някой частник-използвач.

Отивам към Моленбек да раздавам храна на бедни мюсюлмани с доброволци от НПО „Мултикултурен фронт“. Голяма група хора ни чака. Още преди да сме разтоварили, те ни изтласкват от камиона и сами започват да вземат храната. Разкъсват кашони, пълнят джобове с опаковани сандвичи и оставят боклуците на земята. Горките, толкова са гладни, че от бързане разсипват казана с топла супа, който сме приготвили! Но каква страст само! Какво ли биха постигнали тези хора, ако не ги натискаха гадните европейци? Ето, виждам как млад мъж взема храната от няколко деца и жени в кашон, прибира го в колата си и тръгва нанякъде. Вероятно ще я даде на някоя друга гладуваща група. Каква прекрасна култура, жените и децата отстъпват храната си, за да я дадат на по-нуждаещите се! Де да бяхме като тях…

Снимк: Hans Dinkelberg/ Flickr
Снимк: Hans Dinkelberg/ Flickr

Вече се стъмва и тръгвам към вкъщи. На една улица покрай мен се забавя автомобил и от прозорецът се показва белгиец с традиционно арабско облекло. Пита ме дали съм курва и дали искам да ме закара донякъде, аз му отказвам, защото не обичам да допринасям за глобалното затопляне. Предпочитам онеправданите етноси да ползват автомобили, ние вече достатъчно сме получили от индустрията! След като ме пита още няколко пъти, се отказва и продължава напред.

От Моленбек до вкъщи има доста ходене и мога спокойно да размишлявам за всички лоши страни на западната цивилизация – секуларните институции, които насилствено принуждават хората да живеят, както сметнат за добре. Какво като са мюсюлмани? Нека да се съдят по шериат ако искат! Тяхно право е да живеят както преценят, без да ги съдим. Кои сме ние да им налагаме нашия морал? Протестантска етика друг път, християнството е най-човеконенавистната религия!

Снимка: rbooth_18/Flickr
Снимка: rbooth_18/Flickr

Докато хапвам банан, туитвам, че яденето на месо е престъпно, защото се убива живо същество. Зад един ъгъл ме пресрещат трима белгийци от африкански произход. Сигурно ще искат да ги упътя, може да са новодошли. Когато се приближават, им се усмихвам, единият от тях „изпльоква“ с уста и ме хваща за ръцете. Аз се дърпам, но той ме блъска на земята. Тримата ме обграждат, хвърлят ми чантата настрани и късат роклята ми. Стискам зъби и не крещя, защото знам какво следва – те просто изповядват изконните ценности на предците си. Да не съм расист, че да ги съдя?

Автор: Теодор Димокенчев


Редакционна бележка:

Авторът твърди, че всичко гореописано е съвкупност от реални случки при пребиваването му в Брюксел. Самият текст е сатиричен и ироничен. В ситуацията, която никак не е смешна, той осмива самите нас. И не само. Сега ни боли, изпитваме тъга, страх и гняв. Целият ни екип изказва почит и съболезнование за жертвите на този ужасяващ атентат, случил се в сърцето на Европа.  Но какво ни остава от тук насетне? Да изпаднем в паника и истерия и да позволим на яростта да заслепи съзнанията ни? Да вземем оръжията и да започнем гражданска война? Да се затворим вкъщи и да станем абсолютни параноици? Абсолютно не. Онези, които причиняват тези зверства целят точно това. Но ние не сме като тях. Тогава нека да оставим нещата така, както са си сега и вратите ни да са широко отворени за всеки, а той да си прави тук каквото си поиска? Отново не е опция. Това са двата модела, мнения, които изпъкват преди всичко. Двете крайности, които все по-често срещаме в нашето общество. Или си пикаещ седнал феминист, или женомразец. Или си свръхтолерантен, или си нацист. Или обвиняваш собствената си култура, история и принадлежност за изминалите грешки, или си расист. Но не е така. Защото там някъде по средата е балансът. Разумът. Там, където се намират решенията на всички проблеми. Всичко останало са емоциите, позата, агресията и конформизмът. Затова не ни остава нищо друго освен да погледнем на нещата с малко (само)ирония и критичност. И да отстояваме изконните си ценности, да се борим за нашата култура. Но не с бомби.

Димитър Панайотов, главен редактор

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаРазбуненият дух на театъра у нас20.09.2016

Още от Под Моста

Емилия НайденоваИнтервю с Ейлиш ни Гуивна, автор на „Литературен обяд и други разкази“Литература