Иво Нинов – Германеца е от тези личности, с които човек иска да се срещне и да поговори. Затова и за мен беше огромно удоволствие да мога да осъществя това интервю с него няколко дена преди фестивала „Дни на предизвикателствата„.

Иво е една от най-разпознаваемите и колоритни личности на световната екстремна сцена. Катерене, парапланеризъм, бейсджъмпинг, уингсют летене, мотори в Хималаите – даже не знам с кое да започна да разказвам за него.

11 световни рекорда (от които 9 все още не са подобрени) за бързо преминаване към някои от най-известните линии, сред тях: „The Reticent Wall“, през 2006 г. с Дийн Потър и Еймън Макнили, за 34 часа и 57 минути; „Pressure Cooker“ – за 23 часа и 41 минути, с Макнийли; пак с него – „Virginia“, за 17 часа и 24 минути; „Magic Mushroom“ – за 55 часа и 15 минути.

Иво има общо 76 изкачвания на Ел Кап. През 2002 г. със Симон Антаматен преминават маршрута „Freerider“, а Иво записва и две премиери – „Jump line“, за 14 дни соло, и с Никола Фавресе – „Lost in translation“. Иво е бил на две корици на американското списание Climbing и има модел обувки на Five Ten, кръстени на него – Ivo Knivo. През 2011 г. с приятеля си Дийн Потър поставя и световен рекорд за най-продължителен основен скок на уингсют от Северната стена на Айгер.

Срещаме се пред НДК, за да ми разкаже и за това, което ще представи на фестивала, и за всички въпроси, които стоят в главата ми. А аз не знам от кое да започна, за да не звучи като серия повърхностни въпроси. Затова просто реших да си говорим напълно естествено и без особен сценарий.

Да започнем от последния въпрос, който си бях приготвил. Какво ще представиш на „Дни на предизвикателствата“?

Честно казано, изнасял съм десетки презентации, но сега реших да покажа на хората откъде идвам и къде съм стигнал. Тази презентация не е за местата, на които съм бил, а за хората, с които съм прекарал време и съм научил нещо в различните дисциплини, с които съм се занимавал. Всички моменти са свързани с определени хора и те са най-специалното за мене. Защото ти може да си сам, на най-якото място на света, и да си в много дълбока депресия. Случвало ми се е. А може и да си в най-големите лайна на света и ако си с правилните хора – може да изживяваш най-хубавото време в живота си.

Кога започна да си представяш, че нещата, откъм outdoor активности, могат да започнат да се случват на по-високо ниво?

Бях 3-4 клас и тогава се случи българската експедиция до Еверест (1984 г.). И тя бе много добре отразявана по радио и телевизия. Хората стояха и чакаха да научат какво се случва с тези хора в планината. Аз също исках да съм там, следях техните стъпки.

Също така съм израстнал в Калофер, виждайки постоянно алпинисти, които се качваха към Райското пръскало да се катерят. Бащата на най-добрия ми приятел беше от ПСС, имаше катерачно въже и постоянно ме глождеше да видя света от тази гледна точка.

Малко след това се преместих да живея в София и в един ден, в близост до училището ми, с един приятел хвърляхме камъни към един прозорец. Един юнак с дълга коса и раница ни смъкна от дървото и се обади на нашите родители. Това се оказва известният български спелеолог и катерач Атанас Русев. Така на 14 години се записах на катерене в софийския клуб „Еделвайс“.

Спомена експедицията до Еверест. Имаме ли примери на локално ниво, които да служат като модел за подражание и вдъхновение на по-младите планинари?

Светът се промени много след 2008-а година. Навлизането на социалните мрежи в по-големи мащаби направи безгранично всичко. Навремето ние живяхме в соц-а. Тогава имаше стени, сега – няма. Ако искаш да отидаш в Патагония или Йосемити, то това е въпрос на средства. И от тази гледна точка, моделите на подражание са като всичко останало – те са вече глобални. Много трудно на нашите географски ширини може, в приключенските активности, да се изгради модел на подражание. Трябва да направиш някакъв световен рекорд, за да има разпознаваемост. Никой на местно ниво няма да се впечатли, ако изкача Централната стена на Враца или направя нов тур на Вихрен.

Също така, в България приключенското катерене е на границата да умре. Много малко хора го разпознават. Да не говорим за по-високо ниво на breaking lines. Ако човек иска да го прави, трябва да направи това, което аз направих – отидох в Йосемити и само се катерих 10 години. Тук хората са много притиснати от оцеляване, а другите са насочени към по-спортната част на нещата. През последните 2 години Александра Тоткова имаше добри представяния на Световната купа по катерене, но тук става дума за гимнастика, която се развива в напълно лабораторни условия. Тук приключение няма. Това е причината, поради която напуснах катеренето, ако може да се нарече така. Вече се ходи на „уговорени мачове“, няма неизвестни. И мен това не ме устройва.

Ти как откри приключенското катерене?

Открих приключенското катерене още в България. То съществуваше в пълни мащаби абсолютно навсякъде. През 90-те в нашите планини нямаше с кого да се напсуваш. Да отидеш в хижа Мальовица събота вечер и да видиш някого – беше щастие да си поговориш с него. А това да отидеш и да живееш на Еленино езеро с дни и да срещнеш някой турист, който минава, беше невероятно. Не беше модерно да се ходи тогава в планината и хората бяха много малко. Нашите планини са пълни с приключенско катерене! Дори и на Комините, едно време, като нямаше болтове…

Приключенско катерене ли е, когато има болтове?

В момента, в който има болтове, вече ходиш на „уговорен мач“.

А какво мислиш за ситуацията през последните няколко години? Очевидно е, че има наплив. Хубаво ли е това?

То е хубаво, ако има начин да образоваме нашата маса. Ако няма такъв начин, то това ще доведе до брутални екологични катастрофи на определени места. Нещо, което вече дори може да видим.

За щастие, много от хората, които ходят на планина, изпитват някакво чувство за чистота и си събират боклуците. Тази етика към планината се възпитаваше преди време от туристическите дружества и до голяма степен е останала. Важно е повече организации и разпознаваеми личности да обучават към потребността от това да пазим природата. Няма как да сложиш рейнджъри навсякъде да следят из Рила да не се карат шейни. Трябва хората, които са в планината да се обадят, да продиктуват номерата и да се наложат сериозни санкции. Шейнарите не са хора, с които трябва да водим война, те мога да спасяват животи. Да се използва тази енергия, а в същото време да се намери правилното място, на което да си карат шейните и да си избиват комплексите.

Как би оценил състоянието на планинарската гилдия сега, спрямо състоянието на гилдията преди 10 години?

Гилдия няма.

Има групички от хора, които са се разделили на отделни елементи, но няма единност. Големият фокус в момента е спортното катерене, приключенското на практика не съществува. Аз ходя да се катеря с Николай Петков доста често, защото той е единственият човек, с когото все още мислим по един и същи начин. А бих казал, че познавам всички от българското катерачно движение, но така и не намерихме общ език, за да правим заедно неща.

Защо?

Нямам идея. Може би е въпрос на манталитет и гледна точка.

Къде е разликата между вашия манталитет (на теб и Николай Петков) и на другите?

Хората имат други цели. Трудно се намират вече такива, които го правят за себе си.

Мислиш ли, че това е следствие на социалните мрежи?

То ни е в природата. Когато бяхме малки се събирахме пред блока и някой разказваше истории. Най-харизматичният човек, най-добрият разказвач държеше микрофона тогава. А сега всеки има микрофон. Егото ни работи, изгражда ни като личности, но е тънка границата как да го използваме.

В какъв момент започна да си даваш по-голяма сметка за риска?

В първите 3 години имах доста случаи, в които имах късмет – падания от високо, удряне на глава, търкаляне по камънаци и т.н. Има една популярна приказка: „Ако оцелееш първите 3 години в алпинизма, после имаш шансове.„

Оттам се научих да преценявам риска. Винаги съм имал афинитет към free solo катеренето (катерене без въже) и един от хората, които много ми помогнаха да съм това, което съм е покойният Янко Голомехков. Той ме научи да не разчитам на никой друг, освен на себе си.

Какво те подтикна да заминеш точно за Щатите?

Катеренето.

Не исках да се катеря повече в снегове и ледове, бях имал доста неприятни преживявания в зимни условия. Тогава ходихме много на зимно катерене в България. Сега почти никой не ходи. Говорим за гилдията. Тогава, дори през 90-те, имаше истинска гилдия на алпинистите. Виж къде са загинали повечето известни български алпинисти – в Рила и Пирин. Сега се ходи на върхове и ръбове. Никой не се катери по северните стени, никой не прави нови маршрути през зимата. Няма сериозни играчи.

Мислиш ли, че хората, които са достигнали до ниво, което позволява катерене на северни стени зимно, не са решили да материализират уменията си и да се съобразяват с това, което пазарът изисква от тях?

Реално е така. Това е станало, защото хората, които имат този капацитет, просто са спрели да се катерят за себе си.

Когато ти стане работа и начин да се издържаш финансово – изчезва ли потребността и поривът да правиш неща за себе си?

Аз не съм го работил в тази форма и не мога да кажа със сигурност, но е факт, че те са го правели и продължават понякога да го правят за смешни пари. За мене парите не са най-важното. Аз бих направил нещо за без пари, но не бих за смешни пари.

Ти си работил в офис. Разкажи ми.

Имам няколко години опит в офис. От 2010 г. до 2018 г. бях маркетинг директор на Five Ten. 2012-а ни купи Adidas и се занимавах с оперативните процеси за Европа.

Как стана това, имайки предвид липсата на офис опит преди това?

2009-а исках да се прибирам към Европа. Собственикът на Five Ten ми беше добър приятел, а фирмата ми беше спонсор дотогава.

С кои други брандове си работил?

Спонсорираха ме The North Face, Julbo, Suunto и други, но North Face бяха основните. А преди тях, до 2004-а година, Patagonia ми бяха основен спонсор, но спрях да работя с тях заради случая с Дийн Потър. Не можех да приема лицемерието на Ивон Шуинар (собственикът на Patagonia), въпреки че бяхме приятели и често му ходих на гости, имайки предвид как застана срещу катерачната общност тогава, за да не загуби клиенти.

Какъв е бил случаят?

Дийн Потър се изкатери на Деликатната арка, което е символът на Юта. Аз бях съучастник в цялото нещо. Отидохме в полицейския офис и питахме къде можем да се катерим в този район и те ни отговориха, че можем навсякъде, стига да не оставяме болтове. Това, разбира се, не беше проблем за нас. Но след изкачихме Деликатната арка, стана голям проблем и Patagonia и Black Diamond получиха десетки хиляди мейли от хора, които не харесваха Дийн и заявяваха, че ако тези две компании не уволнят, то те ще спрат да си купуват техните продукти. И тъжното нещо е, че нито от Patagonia, нито от Black Diamond не се намери един човек да излезе и да обясни на публиката, че всичко, което сме направили е напълно законно. Ако не беше – щяхме да сме в затвора.

Говориш ми за всички тези популярни марки и всички тези велики катерачи. Как се случи да си сред най-добрите?

Ние променихме играта. Тогава нещата бяха по-различни, нямаше социални мрежи. И в момента, в който направиш нещо сериозно – правилните хора разбираха. Имах късмета и да се събера с тези юнаци.

Как се събра с тях?

Всичко става, когато човек има фокус. Имах желанието да живея в Йосемити и ходих нон стоп. Живеех тогава в Санта Круз и работих в строителството, инсталирахме печки с един мой приятел, стар катерач. Нон стоп ходихме да се катерим и имах възможност да не работя летата. Ходих и карах кайт в Хавай в началото на сезона, а през останалото време се катерих. И когато човек даде това време на катеренето и да живееш в тази долина, има една малка група хора, които рано или късно се срещат. Има едни dead periods, между ваканциите, когато остават 6-7 човека и те започват да правят неща. И тези хора ми промениха живота.

Кои са хората, от които научи най-много?

Много е относително. От Дийн научих ужасно много неща. Джон Бакър – най-известният катерач в света в продължение на десетилетия, повлиял силно Алекс Хонълд. Джим Бридуел. Имах късмета да се катеря с всичките тези хора на Ел Капитан. Предимството на Ел Капитан е, че не отиваш да го изкатериш за един следобед, а за няколко дена. И ако можеш да си говориш с един човек, когато слезеш от тази стена, ти ще имаш такава връзка с него, каквато с много малко хора можеш да имаш. Специално е.

Колко време продължи катеренето в Щатите?

10 години full-time.

А какво друго се появи около катеренето?

Бейсджъмпингът. Дийн се научи да скача и следващата стъпка беше това. Имахме късмет, работихме в един голям филм, най-скъпият катерачен филм правен дотогава. Режисьорът имаше два Оскара за документални филми. Качихме оператора до върха на стената и трябваше да го спуснем. А той каза „Не, не, аз съм дотук, ти ще снимаш сега.“ И той ме научи да снимам.

Снимаш ли още?

Не. Спрях да снимам след като си тръгнах от Щатите.

Говорихме си по-рано, че има хора, които не държат да се върнат от планината. Те са тотално размили стойностите в живота.

Истината е, че когато си в контакт със смъртта много често, в един момент спираш да ѝ обръщаш внимание. В бейсджъмпинга имаше един период, когато стана брутално. 7 дена – 7 човека загиват. Хора, които познаваш добре.

Как ти повлия това?

По никакъв начин, да ти кажа честно. Най-лошото беше, че нямаше вече с кого да действам. Така и заминах на пътешствията ми в Хималаите.

Разкажи ми за тях.

С Алекс (Александър Поли) имахме една философия, че всяка година, за по месец трябва да сме на място, на което никога не сме били и да не носим „играчките си“. Няма катерене, няма летене, няма гмуркане. Просто отиваш и си наблюдател. Попаднахме на много различни места по този начин – джунглата на Амазония, където живяхме с едни племена, Хималаите и следващата ни мисия беше да отидем до Ладак. Ладак е област в Джаму и Кашмир, най-северният щат на република Индия. Там са едни от най-старите будистки манастири в света. Алекс много искаше да отидем и до Мустанг. Но той загина през август. Така няколко месеца по-късно отидох в Индия, там купих един мотор и потеглих към Мустанг, където разпръснахме прахта му.

Докато катериш слушаш ли музика?

Не. Обичам да слушам какво се случва около мен, докато катеря.

А каква музика слушаш иначе?

Страшно много харесвам рокендрол. Групи като Queens of Stone Age, Linkin Park и други.

Мислил ли си да напишеш книга?

В интерес на истината – да! Даже работя по една, която е с обучителна цел. Не е автобиографична.

Как би дефинирал Смисъла?

Ще ти дам един пример от вчера, когато имах лек инцидент. Наведох се и някакъв нерв така ме сряза, че паднах на земята без да мога да мърдам. И когато човек е в бокса – много дребни неща са смисъла. А когато си в силата си, не обръщаш внимание на много неща, които са около тебе и фокусът ти е само върху едно нещо.

А Щастието?

Щастието е споделяне. Най-силно е, когато споделяш моменти, преживявания и усилия с други хора и постигате заедно резултат.

В какво вярваш?

В гравитацията.