Не, това не е опит за извратено-интелектуален напън, а хубав спомен от едно лято в един къмпинг, когато той все още беше такъв. Иде реч не само за спомена, но и за това, че нещо хубаво (като бряг без огради и строежи) се унищожава с такава скорост, че и политиците ни могат да се поучат за „бъдещите си творчески планове”.

Арапя. Преди няколко години. Мързелив обеден час, в който някои съвсем скоро са изпълзели от караваните и търсят спасение от сутрешния си махмурлук, други са ранобудни по неволя заради нагретите отрано палатки и ползват морето вместо аспирин, а трети се суетят около мисълта, че е време за хапване.

Присъединявам се към третите, които след изследване на наличните запаси установяват, че менюто ще е семпло – картофена крем супа. Хлябът е старичък – чудесен повод да се направят крутони. Всеки се захваща с нещо, на мен се падат крутоните. Единственото налично, което имам в караваната за готвене е микровълнова печка и нищо друго, няма и масло. Крутони в микровълнова и с олио! Къмпингарска му работа.

Имам нужда от нещо разсънващо и енергия след снощната вечер с китари на плажа край огъня и кой-каквото-си-пие. Решението само си идва от метълската ми душа –  Рейдж: http://www.youtube.com/watch?v=cTqPCVl18Z4

Още с първите звуци започвам да усещам, че вече се връщам на тази планета и денят започва да ми изглежда още по-хубав. Съседите не са доволни от музикалния ми избор и най-вече от силата на звука. Хак да им, след като ме тормозеха с Нора Джоунс, която може да приспи и най-жизнерадостното хлапе.

Все още почти няма огради и бетон, няма асфалт, има само трева, тук-там някоя смокиня или друго дръвче и нашите палатки и каравани до брега. Слънцето е високо, в морето се гонят малки бели вълнички, ветрецът разрошва косите ни, сърфистите се гонят с делфините, които често идват и в залива. Сред тревата се крият щурчета, а песента им се смесва със шума на морето и глъчката от плажа… Намалявам музиката, за да послушам тези прекрасни смесващи се звуци… Ех, че е хубаво!

Супата е готова, нося крутоните (които станаха вкусни, противно на всякаква логика), събираме кой каквито прибори и столове има и се скупчваме пред една от караваните. Трябва втора маса – много сме. Настаняваме се кой където намери, всеки грабва по една купичка или чиния, пак сбрани с общи усилия от караваните.

Някой (не помня кой – може да съм аз, а може би не) предложи да си пуснем нещо по-различно от обикновените ни музикални предпочитания и се спираме на това: http://www.youtube.com/watch?v=yJpJ8REjvqo

Хапвайки крем супата, която беше станала много вкусна и слушайки концерта за пиано, усещаме как всички сме се обърнали по посока на залива и сме вперили погледи някъде там в хоризонта, залива ни блаженство, спокойствие и чувство за щастие.

Въпреки че понякога цепим стотинката на две и минаваме с една супа, въпреки опърпаното къмпингарско оборудване от старичките каравани, платнените и пластмасовите поолющени столове, различните прибори, сме щастливи и свободни да бъдем себе си, а духът ни се разлива в блажена нирвана, времето спира, има само сега и то е разкошно…

Но сред това блаженство полека започва да навлиза един странен звук, който не си е на мястото и ни изважда от транса. Багер!

Приближава бавно, шумът се засилва, влиза близо до нашите каравани и след известно време започва да копае. И копае. Вторачваме се в него и блаженството, концертът за пиано, щурчетата, тревичките, заливът с делфините и белите вълнички изчезнаха някъде.

Усилваме музиката, багерът не се дава. Започваме да се смеем – концерт за пиано, крем супа с крутони и багер – какъв дисонанс. Това може да се случи само в България.

Хубаво, мислим си, той, багерът ще си иде и ще си върнем нашето блаженство.

Как можехме тогава да знаем, че не той, а ние ще започнем да си тръгваме оттам. И че той ще унищожи тревата и дърветата, огньовете на плажа нощем под обсипаното със звезди небе, които можеш да докоснеш с едно протягане на ръката, можеш да прокараш пръст по Млечния път и да си хванеш метеор, докато си намисляш желание…

Понеже никой от нас тогава не си намисли желание нашия рай да се запази, него вече го няма.

Има бетон! Много! Има сивота, има гмеж, крещящи майки на някакъв странен език, който наподобява български, но не съвсем, има някакви хора все едно не са от нашата планета, има чалга, мръсотия, появиха се бабаити с ланци и кифли с кокоши устни (само още няма палми, пред които да се снимат), има селяния, простотия и гадост. И още бетон.

Багерът закопа концерта за пиано, метъла, джаза, рока, крем супата, китарите, кой-каквото-си-пие, огъня на брега, звездите, които не се виждат вече, разкопа хубавите дни и вечери с приятели, разкопа ни блаженството и тревата, разкопа ни усещането за свобода, разкопа ни щастието. За да положат с негова помощ основите на бетона.

Но къде да избягаме, щом не можем да се скрием от спомена и какво да обясним на духа ни, който жадува за това, което е разровено?

Така е в нашата скъпа татковина – багерът настъпва неуморно – грозен, нахален, ревящ, противен, унищожаващ. Държавата – това е багерът. Той е кралят-унищожител – мечът в ръцете на тези, които посякоха живото, красивото и свободното.

Се ла ви, Арапя – мой любим къмпинг.

Ще те помня винаги хубав!

Автор: Ками Димитрова