Превод от немски: Александър Александров

Грандиозен трагикомичен роман с участието на Хари Фройдентал, Ева Браун, Лени Рифенщал, Ханс-Юрген Зиберберг и много други, включително Адолф Хитлер.

Великден, 1 април 1945 г. Малкият град Берхтесгаден, любимото място на Адолф Хитлер в баварските планини, се подготвя за тринайсетото издание на популярния народен пробег „Бягане за Фюрера“. Маршрутът през Хилядолетния райх, документиран от великата режисьорка Лени Рифенщал, има за цел да демонстрира непоклатимата воля на германския народ да спечели войната, както и тяхната вечна лоялност към фюрера. Победителят ще има честта лично да поздрави Адолф Хитлер за рождения му ден на 20 април в Берлин. Но за разлика от предишните години, доброволци почти няма и повечето кандидати изглеждат така, като че в никакъв случай няма да преживеят ултрамаратона от хиляда километра. „Райхсрежисьорката“ е недоволна от този „човешки материал“ – докато висок рус мъж не приковава погледа ѝ. Тя е категорична, че този перфектен ариец, Пол Ренер, трябва да участва в бягането.

Това, което нито тя, нито организаторите знаят – Пол всъщност е Хари Фройдентал, евреин от Берлин, който се опитва да оцелее през последните седмици на нацисткия режим, дегизиран като поклонник по Пътя на св. Яков.

„Бях кум на Хитлер“ е брилянтен трагикомичен роман, толкова гротесков, колкото „Гадни копилета“ на Тарантино и толкова трогателен, колкото „Животът е прекрасен“ на Бенини.

Петер Кеглевич (1950) е австрийски режисьор, сценарист и драматург, както и автор на кратки разкази. Заснел е над 30 филма и е носител на множество награди, сред които „Гримме“ и Немската телевизионна награда. „Бях кум на Хитлер“ е първият му роман, написан след двайсетгодишни исторически проучвания.

ЧЕТВЪРТЪК, 5 АПРИЛ 1945: 2044

Беше 2044-тия ден на войната.

От 1-ви септември 1939 г. броя дните на войната. В онзи ден баща ми ме бе събудил за новините в 7 часа, в които се съобщаваше за вероломното нападение над радиопредавателя Глайвиц от полска страна. От което последва отбранителната акция от нашия Вермахт. Сълзи се стичаха по бузите на баща ми, и той повтаряше като грамофонна плоча: „Това е краят. Това е краят.“ Не можех да споделя неговото отчаяние, въпреки че за негов хатър направих засегната физиономия. Защото все още с Фюрера ме свързваше онази невидима нишка, която някога ни свърза пред Платендорф, когато погледът ми проследи неговите сини очи и това ме прикова на място.

Оттогава водя двойствен живот. У дома мразех нацистите, с приятелите ми се вълнувахме с Фюрера. След окупирането на Рейнска област за мен ми беше все по-трудно със съображенията на баща ми. След присъединяването на Австрия към Третия райх, той се проявяваше като някой черноглед, а след окупирането на Судетска област носеше траур. Когато в 10:10 часа на 1 септември 1939 чухме директното включване на Фюрера от Райхстага, баща ми първо се вкамени на място, после целия се разтрепери. Аз обаче трябваше да се съсредоточа, за да не споделя спонтанно логиката на Фюрера. „Поради това аз взех решение, да говоря с Полша на същия език, с който Полша от месеци говори с нас!“

Всички предложения на Фюрера за намиране на консенсус били пропаднали, мислено обясних на баща ми, вместо това Полша предприела всеобща мобилизация и като отговор на нашите усилия за мирно разрешение вършела само жестокости. „ От 5.45 часа вече се отговаря на стрелбата!“, каза Фюрера. „Е от този момент на всяка бомба се отговаря с бомба! Който воюва с отрова, ще му се отговаря с отровен газ. Аз ще водя тази битка, независимо с кого, до тогава, докато не се постигне сигурност на Райха и докато не се съблюдават неговите права.“

Това се случи точно преди 2044 дни. От начало броенето на дните на войната беше забавно, защото аз, както всички, си мислехме, че това ще бъде една кратка война. Когато тя се проточи и аз поотраснах, се заинатих в броенето. Всичко около мен се разпадна, но дните на войната продължаваха. Да ги броя за мен представляваше една опора, защото то бе единственото нещо, на което можех да разчитам. Всяка сутрин числото беше ново. Понякога изглеждаше ужасно. Например 1717. „Едно“ и „седем“ като изписани думи бяха приятни, но като число изглеждаха постни и деспотични. Четворката 4 напротив образована, 5 – уютно непринудена. Осмицата, 8 – о, супер! – много женствена. Тройката – 3 , дете-дебеланко, а 2 – натегач, кариерист.

Грозните 1717 отброих на 14 май 1944. 15-та американска военно-въздушна дивизия прелетя над Виена и хвърли първите бомби върху рафинерията във Флоридсдорф. Бях тръгнал с велосипеда към Клостернойбург, когато долетяха бомбардировачите. От улица Хьоенщрасе забелязах, как се появяват откъм Льобау и летят нагоре по продължение на Дунава. За миг си помислих, че имат мен предвид, защото летяха право срещу мен и пилотите изскочиха толкова близо пред мен, че можех да ги виждам, единият имаше лейкопласт на бузата. Вероятно, помислих си, се е порязал при бръснене.

Но след това направиха завой и прелетяха над гробището на Каленберг директно към Флоридсдорф, където черните и жълтите серни облаци дим на някогашната рафинерия на Шел подсказваха посоката. Подчертах числата 1717 в моя бележник и записах: много грозни!

Днес 2044, е едно приятно число. 10 като сбор, но не като просто число. Само в простите числа се крие нещо специално. Съжалявах, че нашето пристигане в Берлин, 20 април, щеше да бъде само 2059-тия ден. Фюрерът със сигурност би си пожелал просто число за рождения си ден, но то се получи с 2063 чак след четири дни по-късно. Но дотогава имаше доста време.  

– Дължина на етапа – 50 километра. Храна в Щраскирхен и Щраубинг. Финиш и пренощуване в Гайзлингер, пет километра след Пфатер. Следва да се отбележи: Няма да влизаме в Регенсбург.

Младши лейтенантът разясняваше мрачно положението. Стояхме треперещи от студ пред паметника на падналите в Първата световна война. Бяхме по-малко състезатели. Тайно се огледах, но друг никой не дойде. С ъгълчето на окото преброих два пъти, но така си беше – само осемнадесет. Бях се наредил, спрямо моето класиране, отзад, и действително до първите бяха малко крачки. Получи се едно конфузно безпокойство, защото и другите бегачи бяха забелязали драстичното намаляване на участни;ите. Нито по време на вечерята, нито по време на нощувката това беше направило някому впечатление. Беше ли това въобще един народен маратон? Или тичаха тук по една изтощена страна  сбирщина побъркани? Очите шареха скришом наоколо, в тях се четеше една несигурност. В такова състояние ме откри също и погледът на Хаген. Дали още ми беше гневен? Кимна едва забележимо към мен, но не можах да разбера, мен ли имаше предвид, или монументалното перчене на паметника зад мен.