Срещам Петър Антонов и Боряна Братоева в Берлин. Тук ги води поканата на „Арт Театър Катя Костова“ да изиграят постановката „Място, наречено Другаде“, носител на престижните награди Икар 2023 и Аскеер 2023 за драматургия.

Сюжетът й ни запознава с Денис, който е бивш телевизионен водещ. Отчаян от загубата на голямата си любов, той запълва дните си с алкохол, философски размишления и самосъжалениe, докато в делника му с гръм и трясък не нахлува младата и неукротима актриса Мия. Оказва се, че двамата са не само съседи, но и делят един и същи балкон, на който се засичат често. Въпреки разликата във възрастта както и поредицата от смешни случки и досадни недоразумения между Денис и Мия се заражда приятелство, в което двамата намират убежище, за което дори не са и подозирали.

На живо, Петър и Боряна са точно толкова непринудени, колкото и на сцената. На моменти може да се зачудиш дали всъщност не говориш с Мия и Денис. И докато двамата се закачат, а аз им задавам въпроси, интервюто губи всяка претенция за високопарност и заприличва на задушевен разговор от онези, които можеш да проведеш в уютния здрач на нечий незнаен балкон.

Карина Николова: Представяли сте „Място, наречено Другаде“ и в България, и в чужбина, а една от основните теми на постановката елегантно се върти около любовта. Често чувам, че хората в днешно време са станали цинични. Успявате ли да ги докоснете със сюжета?

Боряна Братоева: Хората определено са станали по-груби и цинични, но смятам, че с тази постановка успяваме да ги докоснем. Текстът на Яна Борисова е гениален. В него някак всеки успява да открие частица от себе си. Затова и след всяко представление има толкова много хора, които ни пишат, че са се припознали или в Денис, или в Мия.

Темата за любовта пък е заложена на различни пластове – между мъжа и жената, но и в едно зараждащо се приятелство. Това всъщност е най-прекрасната пиеса за приятелството.

Петър Антонов: В една сцена героинята на Боряна пита какво е щастието и моят герой отговоря: „мигове са, не е постоянна величина“. По време на представлението тази вечер един мъж цитира именно тази реплика, докато играехме. Това означава, че пиесата „се чува“ и че публиката отсява най-важните неща. Това е едно съвместно преживяване между автор, актьори и публика. Прекрасно е, че все още може да се случи по толкова прост и красив начин дори и в XXI-ви век.

К.Н.: Как попаднахте на „Място, наречено Другаде“? Вие ли намерихте Яна Борисова, или тя намери вас?

Б. Б.: Взаимно се намерихме по време на пандемията. Най-интересното в тази история е, че героите Мия и Денис по някакъв начин са вдъхновени от нашето случайно зародило се приятелство с Петър. Преди време се оказа, че с него живеем в един и същи вход.

П. А.: И то от цели седем години!

Б. Б.: Всъщност ние знаехме един за друг като колеги, но не бяхме прекарвали време заедно. Аз се притеснявах от него, а той сигурно се е чудел кое ли е това момиче, което така втренчено го гледа.

П. А.: Напротив, бях те гледал в един сериал и за мен беше от младите звезди. Казах си: „брех, какво хубаво русо момиче!“. Тогава не смеех да я поздравя и се разминавахме взаимно.

Б.Б: /смее се/ Докато случайно не се запознахме на един балкон, докато и двамата бяхме на един рожден ден. Направо се залепихме един за друг и не спряхме да си говорим. Скачахме от тема в тема и изведнъж осъзнах, че с него споделяме сходни възгледи и мисли, а на всичкото отгоре делим и един вход.

Когато Яна чу историята, се вдъхнови да напише постановката, а най-интересното е, че в текста има случки, за които тя не знае и които всъщност реално са ни се случвали.

К.Н.: Искате да ми кажете, че постановката „Място, наречено Другаде“ всъщност е вдъхновена от една истинска история?!

П. А.: Да, сюжетът наистина е вдъхновен от една истинска среща между двама души, на които им се случи да станат неразделни приятели.

К.Н.: Зад гърба си Яна Борисова има поредица от „магични“ постановки като например „Хората от Оз“, „Приятнострашно“ и т.н. Какво е човек да работи с нея? Разкажете ми някоя тайна!

П. А.: Тайна ли… Това е като, когато гледаш един много добър филм, който става истински хит и с който започваш да живееш ден и нощ за много дълго време и потъваш във всичко, което той ти показва. Същото е и с Яна. Тя борави със словото по безобразно талантлив начин. Това е едновременно и основното ни притеснение, защото за нас, артистите, нейният стил на писане е сложен. Тя подрежда думите по различен и красив начин – именно там е магията. Трябва много да си я пазим, защото всъщност имаме жив автор, който създава текстове и с тях възпитава не само публиката, но и актьорите.

Б. Б.: В началото ми беше трудно. На моменти се обърквах кога съм Боряна и кога Мия, защото отношенията ни с Петър на сцената и тези от истинския живот понякога много се припокриват.

Друго предизвикателство беше и текстът сам по себе си. Един път да замениш някоя от думите на Яна с нещо друго, след това просто не е същото.

П. А.: Един от талантите на добрия актьор е импровизацията, но тя не се получава с текстовете на Яна. Вкарва друг смисъл и магията изчезва. Трябва да си напълно пунктуален и точен. Това възпитава и е полезно за нас, артистите, защото не можеш да кривнеш. Това ме провокира и амбицира.

К.Н.: Сега ще ви задам няколко въпроса, които вълнуваха и героите ви в пиесата.

Ако си бил на няколко срещи с някого и той или тя изведнъж спре да ти се обажда, какво трябва да си мислиш или да направиш? Да се обадиш ли, или да не се обадиш?

Б. Б: /замисля се/ Ако си много смела, обади се, за да видиш какво ще стане. Нека да се знае дали ще се виждате, или не. Иначе губиш ценно време.

П. А.: Зависи какво търси човек. Смятам обаче че ако харесваш някого, трябва да му го кажеш и да не губиш време. Но… От друга страна пък, ако го кажеш, може всичко да се развали. Затова може би понякога трябва да се мълчи…

К.Н.: Обичате ли тишината?

Б. Б.: Вече все повече я обичам. Преди не се разбирах много с нея, но когато човек започне да се обича, започва и да цени времето, в което остава насаме със себе си.

П. А.: Да, обичам тишината. „Абсолютно ми е необходима“, както казва и героят ми. Понеже в последно време сме в един сериозен работен ритъм, имам все по-голяма нужда от нея. Невинаги, но в повечето случаи я чувствам много близка.

К.Н.: Коя за вас е по-значимата величина – приятелството или любовта?

Б.Б. /замисля се/ Приятелство, от което може да произлезе любов!

П. А.: Елегантно се измъкна!

Ако трябва да съм честен, нямам никаква представа. Знам само, че ако има любов, е без значение какво друго има. Когато тя се случи, просто трябва да ѝ се насладиш и отдадеш. После ще му мислиш.

К.Н.: Има ли приятелство след любовта?

П. А.: Това е много, много важен въпрос, който занимава и мен. Първо, няма „след любовта“. Любовта е вечна, колкото и клиширано да звучи.

Ако позволиш, бих попитал дали има ли приятелство след „обичта“. Според мен би трябвало да има. Редно е да има. За съжаление, когато имаш връзка и тя приключи, не всеки е достатъчно зрял, за да може да я трансформира в приятелство. Когато нещо приключва, трябва да се мисли и за това, как е започнало. Тогава са най-хубавите моменти, в които си два сантиметра над земята. Тогава изричаш най-хубавите думи. Това не може да приключи просто така, иначе се превръща в лъжа.

К.Н.: Какви сте, когато сте влюбени?

Б. Б.: Свръхемоционална. Леко се отлепям от земята и съм в едно много странно състояние. Случвало ми се е да съм влюбена и още съм, де, и да побърквам хората около себе си.

П. А.: Само тогава ли?!

Б. Б.: Ето, слава Богу, тогава идва доброто приятелство, което те подкрепя, но и леко те сваля на земята за твое добро. Хубаво е, докато си влюбен, да имаш верни хора около себе си, които да виждат реалната ти ситуация, защото когато човек се влюби, малко не знае къде се намира. Това е хубаво чувство. Първоначалното влюбване е като симптом. Понякога много бързо отминава и после трябва да видиш какво следва.

П. А.: Аз ставам голям симпатяга.

Б. Б.: Така ли?! /смее се/

П. А.: Да! Много се усмихвам, а аз по принцип не обичам. А като съм влюбен, се смея като луд. Седя си сам и се смея. Хубаво е, много.

К.Н.: Случвало ли ви се е да се влюбите в някого и в момента, в който усетите интерес от негова или нейна страна, да загубите интерес както героя на Петър?

Б. Б.: За съжаление, да. Понякога тези странни чувства са продиктувани от егото. Набелязваме си хората като някакво постижение, като нов връх, който да превземем. Това не е правилно, защото хората се нараняват по този начин. Но пък на мен ми се е случвало и обратното, така че може би съдбата си знае работата и вече сме квит.

П. А.: /замисля се/

Б. Б.: За днес, моля!

П. А.: На мен не ми се е случвало, като се замисля. Аз трудно се влюбвам, но ако се влюбя, защо да си тръгвам? Влюбването просто се случва.

Б. Б.: Затова казвам, че понякога може да се сбърка и така да нараниш някого.

П. А.: Аз не бих сбъркал.

Б. Б.: Аз бих, защото съм свръхемоционална и ми се е случвало да сбъркам вълнението от това, да срещнеш интересен човек, с влюбване.

К.Н.: Каква е вашата рецепта против упорит сърцебол?

Б. Б.: /смее се/ Добър приятел!

П. А.: Какво обичаш да пиеш?

К.Н.: Джин.

П. А.: Започваш с един малък джин, но го приготвяш по най-добрия начин. Слагаш лимон, тоник… Какво се слага още…

К.Н.: Краставичка.

П. А.: Блъскаш и краставица. Ако трябва, и морков. Доставяш си радост. Пийваш. Най-добре с приятели. После ще плачеш на рамото им, но първо се напиваш, забавляваш се и си казваш, че животът е прекрасен, защото макар и приключило, ти се е случило нещо хубаво.

К.Н.: Кое е вашето „Място, наречено Другаде“?

Б. Б.: За мен не е място, а усещане. Усещането за приятелство, например. „Мястото“ може и да е усещането с определен човек.

П. А.: Един плаж в едно загубено гръцко село.