„Да нахълташ у Бергман” – ревю

05.12.2014

„Да нахълташ в Бергман” бе в топ три на филмите, които бях запланувал да гледам на Киномания 2014 независимо от обстоятелствата – дори да ми костваше игра на шах с бледолик мъж, облечен в черно (съжалявам, не се сдържах). Имайки предвид, че персоната на Бергман e за киноманите нещо като Христос за християните, Буда за будистите, Левски за националистите, възможността да хвърлиш един бърз поглед през прага на неговия живот е меко казано вдъхновяваща.

1093777_365728840221122_236295432_o

Има обаче две уловки, които правят документалната лента не само изключително любопитна за почитателите на Бергман, но и напълно задължителна за всеки, интересуващ се от този тип кино. Защото човекът и творецът Бергман не оживяват на големия екран само чрез наратива, вървящ на заден фон, нито пък от добре подбраните архивни кадри. Не. Животът на шведа, променил света на киното по толкова драстичен начин, възкръсва в спомените на гиганти като Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола, Уди Алън, Джон Ландис, Ридли Скот, Такеши Китано, Уес Андерсън, Ларс Фон Триер, Михаел Ханеке, Анджи Лий, Алехандро Гонзалес Инярито, Клер Дени, Изабела Роселини, Робърт Де Ниро и още поне толкова имена, които пропускам само за да не избухнете от awesomeness. Във всеки случай – схващате картинката. Но за създателите на лентата (Джейн Магнусон и Хинек Палас) това не е достатъчно. За да бъде усещането за Бергман пълно, а нахлуването истинско и физическо, камерата ни отвежда в собствения дом на режисьора на малкия и пуст балтийски остров Форьо. Там Ингмар прекарва по-голямата част от живота си в усамотение и изолация и снима някои от най-емблематичните си филми – „Персона“ (1966) или „Часът на вълка“ (1968) например (личните ми „форьорски” фаворити).

„Да нахълташ в Бергман” проследява хронологично развитието на кариерата на шведа, умело вплитайки в разказа личните истории на всички онези имена, които споменах по-рано, с филмите на големия режисьор. Трогателни са спомените за първите срещи с творчеството му и неизлeчимите следи, които то е оставило у всеки един от тях. Хубавото е, че коментарите не са едностранни – всички се прекланят пред наследството на Бергман, но добре разбират, че дори гений като него си има своите „моменти”, а критиката – че и хапливите и цинични нападки (от кого друг, ако не от Ларс Фон Триер?) – далеч не е спестена.

Trespassing-Bergman-2

Всичко става още по-внушително, когато част от избраниците на Магнусон и Палас, посещават къщата (ах, къщата!) на Бергман. Ландис, Дени, Иняриту, Ханеке, Андерсън и Еспиноза са тези, които ни развеждат из личните покои на създателя на „Седмият печат“ и „Фани и Александър“. Разположен на берга, но и скрит в сумрачна иглолистна гора, „изолаторът” на Бергман е място, от което не исках да изляза. Уютна, не твърде голяма дървена постройка, с огромни прозорци, гледащи към стоманеното Балтийско море, изпъкваща особено силно с две конкретни помещения. В първото виждаме две избелели кресла, масичка, малък стар телевизор и стени, покрити от долу до горе и от ъгъл до ъгъл с лавици, изпълнени изцяло със стотици видео касети. Точно 1711, ако трябва да сме точни. Всяка една от тях е прилежно етикирана и оценена – личният IMDB на Бергман. В тази колекция приъстват заглавия като „Умирай трудно“ (за изненада на Еспиноза) и „Пианистката“ на Ханеке (с известно съжаление и добра доза самоирония, белокосият австриец вижда, че Бергман е оценил филма му само с четири звезди). Врата между лавиците води към друга подобна стая, която е затрупана не с видео касети, а с поне толкова на брой книги. И не – не само стените, а и масите, бюрото, подът – навсякъде лежат купища разтворени, затворени, пълни с бележки, довършени и недовършени книги. В дъното на стаята, пред гледащия към бурното море прозорец-стена, виждаме минималистично обзавеждане – протъркана кожена кушетка, малка масичка и лампа. Сериозно – какво повече ти е нужно на такова място?

Убийствено силно внушение правят множеството бележки, които Бергман е оставил върху голяма част от дома си – върху вратите, стените, масите. Сърца, имена на любовници, отброяване на дни и години, коментари, случайни мисли, впечатления. Бялото нощно шкафче и десетките надписи върху него, свързани със сънища, кошмари, потискащи и мрачни среднощни мисли (както знаем, Бергман не е един от тези творци, които разгръщат леки и приятни теми във филмите си) бяха моментът, в който разбрах защо Клер Дени успя да издържи едва няколко минути в къщата му, след което пожела да излезе незабавно с думите „Не мога повече, това място ме плаши, той още е тук…”.

Trespassing-Bergman

 

Ларс Фон Триер несъмнено е една от фигурите, които правят най-силно впечатление. Амбивалентен и парадоксален както винаги, той открито ругае, подиграва се, иронизира Бергман (първият му коментар във филма е свързан с маструбационните навици на шведа, с които – според създателя на „Нимфоманка“ – запълва свободното си време между гледането на филми и четенето). От друга страна, някои от най-силните ревизии и прочити на заглавията на Бергман – макар една част от тях да са критични – идват именно от Триер. Въпреки преобладаващата си атакуваща пизиция, в един момент ексцентричният датчанин се предава с думите: ‘He means the world to me. That stupid shit…’.

tumblr_n0ahl03uEY1r1d9c0o1_500

„Да нахълташ в Бергман” е един от най-въздействащите документални прочити на нечий живот, с които някога съм се сблъсквал. Изключително емоционален и личен, филмът действа по начин, по който просто искаш да се прибереш у вас, да се затвориш в стаята си и да се потопиш в кинематографичния свят на Бергман за няколко поредни дни. За да обобщя впечатленията си, ще перифразирам Иняриту, който при пристигането си в къщата, възкликва: „Ако киното е религия, то това място е Мека или Ватикана.” А за кино-вярващите, които скоро нямат път към Форьо, нито пък аудиенция с проповедници като Скорсезе или Копола, „Да нахълташ в Бергман” е най-добрият начин да се докоснат до този своеобразен Йерусалим и да усетят все още пулсиращото присъствие на Ингмар Бергман.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Калоян ГуглевСталин умря, но е все така актуален27.11.2017

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE