Кино

Киномания 2018: „Далеч от брега“ и в мрежите на кръстопътя

21.11.2018

„Далеч от брега“ е отчасти лъжливо заглавие, защото бреговете физически са съвсем близо в новия филм на Костадин Бонев. Но къде е брегът, колко е далеч и от какво са спорни въпроси? Аз съм просто зрител и имам собствените си мисли обаче.

За мен брегът е краят, финалът, окончателното приключване, отказът, предаването, самоубийството. Евентуална финална точка по пътя на всеки творец, който е обезкуражаван, притискан, стъпкан от властта, от собствените си, от себе си. Какво се крие отвъд брега – безкрайно море и тишината в него или безкрайно море на плаване, зависи изцяло от твореца.

Творецът в „Далеч от брега“ е театрален режисьор и при това от добрите. В ролята на Злати влиза Пенко Господинов, а в лентата освен него намираме още много добри актьори, сред които в съзнанието ми се отпечатаха Жорета НиколоваЙоана Буковска-Давидова и Димитър Николов. Луиза Григорова-Макариев е онази нужна свежа глътка, защото персонажът ѝ остава толкова студено откъснат и почти безразличен, че е трудно да не усетиш колко истинска е лентата. Вела Петрова пък играе персонажа, който открадна симпатиите ми и добави простота сред плетеницата от сложни взаимоотношения.

Йоана Буковска-Давидова в „Далеч от брега“

Действието на „Далеч от брега“ се развива едновременно далеч от централната власт на една потисническа система и съвсем близо до нея. Филмът едновременно не е за всеки, защото времето на развитие на събитията е недалечното социалистическо минало, което по-младите като мен вероятно никога не биха разбрали така както Костадин Бонев, а някои, живели в него, биха гледали с носталгия. Но също така е и за всекиго, защото няма човек, който да не е стоял на кръстопът.

Някой със сигурност ще заяви, че сюжетът на „Далеч от брега“ разстила простора си бавно и мудно, но не е ли тази мудност така характерна за социалистическата система? Неяснотата, неразбирането не са ли също сред характерните ѝ черти? Може би звучи като оправдание, но действително с по-голямата си продължителност филмът изцяло ни потапя в атмосферата на времето.

Стефан Вълдобрев в „Далеч от брега“

„Далеч от брега“ стои на ръба между театъра и киното, но не защото се опитва да бъде претенциозна смесица между двете изкуства, а защото сюжетът му го изисква. Театърът пък не съществува единствено на сцената, а е сякаш по-реален в съзнанието и сънищата на Злати. Визията и заснемането на филма са абсолютно брутално добри и всеки кадър е изпипано визуално пиршество. Синьото и червеното чертаят своите линии и рисуват една от най-красивите картини в българското кино в последните години.

Макар филмът наистина – както казва режисьорът, да „е по-ясен, по-традиционен като структура“ от „Потъването на Созопол“, „Далеч от брега“ е обвит в мистика заради цялостното усещане. Той не е весел, не е предвидим, не ни разказва буквално, а ни оставя да помислим върху него. Едновременно знаем какво виждаме, но си мислим, че виждаме нещо съвсем друго, подведени от собственото си въображение, потънали в своите тълкувания.

И след като вече така или иначе споменах „Потъването на Созопол“, няма как да не отбележа, че и „Далеч от брега“, подобно на него, е вперил погледа си в морската шир. Понякога буквално се рее някъде в сиво-сините вълни, понякога е в морските дълбини във въображението на главния персонаж Злати, понякога гледа сред рибарските мрежи на театралния декор. Където и да е обаче, отново носи усещането, че всеки момент някоя сирена ще запее приканващата си песен и ще ни повлече в смъртоносните води.

„Далеч от брега“ разказва колко трудно е да бъдеш режисьор, да бъдеш актьор и да си свободен. Показва ни ограниченията, които идват отвън, но и тези, които сами посаждаме в себе си. Говори ни за борбата и за пречупването, за изборите и предопределеното. И всичко това е облечено в една красива одежда, която от колкото и красиви сини и червени нишки да е съшита, някак изглежда сива и отчайваща – защото там, на самия бряг, удовлетворението не се усеща както в началото на пътя.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаСлепите Вайши01.02.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE