„Млякото на скръбта“ е първият перуански филм, номиниран за наградите „Оскар“, както и филмът, който през 2009 грабна наградата „Златна мечка“ на престижния международен филмов фестивал „Берлинале“. Това е филм, който започва със смърт и завършва със символично погребение. Това е филм, който не е лесен за гледане, а още по-трудно – за забравяне. Ако все още не съм успяла да ви изплаша, прочетете редовете по-надолу. Този филм си заслужава.

Историята започва с тъжна песен, разказваща за отминали времена, оставили кървави следи по тялото на перуанската история. През 80-те години на 20-ти век комунистичеката партия “Сендеро Луминосо” набира скорост и се опитва да наложи “чист комунизъм” в Перу. Тогавашното правителство изпраща в региона националната армия, която трябва да потуши надигналите се бунтове.  За местното население това не се оказва спасение, а още по-голям кошмар. Войниците убиват невинни, организират масови изнасилвания на жени и деца и подлагат местното население на нечувани зверства, потъпкващи изконните човешки права. Така минават 20 години на непрекъснат терор между привържениците на партията и силите на държавата. Резултатът е 70 000 убити и поне още толкова хора, живеещи със посттравматичен стрес от преживените ужаси.

Кървавите времена са вече само спомен, но не и за главната героиня на филма Фауста. У нея ужасът на миналото е още жив. Както чичо й обяснява за нея, тя страда от заболяване, което местните наричат “изплашена гърда”. Според фолклорът майка, която в миналото е била сексуално насилена, предава на рожбата си страха и ужаса, който е преживяла, чрез майчиното си мляко. Така в нейните деца болката и меланхолията живеят ръка за ръка с делника.

https://www.youtube.com/watch?v=UBw85DXCc2U

Фауста израства саможива и затворена, слушайки песните на майка си, разказващи за болката на миналото. Страхът да не повтори съдбата й кара младата жена да постави картоф във вагината си, за да се предпази от изнасилване. Животът й приема драматичен обрат, когато майка й умира и здравето й започва да се влошава заради картофа, който започва да расте в нея. Фауста няма пари за погребение, а според перуанския фолклор незаровените мъртъвци никога не намират покой. За да плати погребението, главната героиня започва работа като прислужница при избухливата пианистка Аида, която скоро трябва да представи новите си песни пред перуанския елит. Една случайна вечер, изнервена от липсата на муза, Аида чува тъжната песен на Фауста. Пианистката предлага Фауста да й изпее някои свои песни, като срещу всяка песен прислужницата ще получава по една истинска перла от огърлицата на Аида. След като облогът влиза в сила, пианистката открадва песните на Фауста, без да й даде обещаните перли. Фауста се оказва жертва не само на миналото, но и на настоящето. Тогава настъпва моментът, в който героинята трябва да се изправи срещу болката в себе си и да тръгне по пътя на изцелението и на свободата.

Красотата на “Млякото на скръбта” е неописуема. Основният въпрос, който филмът задава, е как един народ може да оцелее след бруталното му потъпкване и опит за обезличаване. Отговорът идва още в началото на филма – чрез песента, а по-късно и чрез прошката. В световния фолклор песента има символичен характер. Често хората пеят, за да разкажат онова, което не може да бъде разказано само с думи. Песента трябва да напомня за страданието, но и чрез себе си да го победи, да го очисти. Само тя може да даде на народния дух свободата, която накрая да донесе и покой. Нека се сетим за собствения си народен епос. Колко много песни разказват за мъките, преживени от народа в робство. Песента трябва да ни напомня за тези времена, но и да ни излекува от тях.

“Млякото на скръбта” може да се разглежда и от друг аспект. Филмът разказва и за онова, което наследяваме от родителите си. Не едно произведение засяга темата за ролята на семейството за развитието на младия индивид. Съвременната психология също говори за проблемите на личността, които често са отражение на проблемите, които нашите собствени родители са опитвали да преборят. Метафората за символичното предаване на мислите и тревогите от майката на детето дават много отговори, но и задават много въпроси за това, дали можем да избягаме от онова, което заради родители си сме обречени да бъдем. Къде свършва нашата индивидуална автономия и започват качествата и привичките, останали ни от рода и в частност от семейството.

Филмът адресира и друга наболяла тема, а именно сексуалното насилие над жени, както и трафика на хора. Статистики сочат, че половата дискриминация в Перу не води началото си от осемдесетте години, а много преди това. Перуанските жени са живеели и продължават да живеят в един неравностоен свят, който преживените ужаси правят още по-нетърпим. Много перуанки, насилвани през размириците, продължават да търпят сексуален тормоз в собствените си семейства, като сексуалните посегателства над тях през военното време не се виждат от обществото като престъпления, а като тяхната собствена воля “да се отдадат на врага”. Трибуналът на ООН и до днес води дискусии дали сексуалното насилие по време на война трябва да бъде разглеждано като посегателство срещу индивида или като престъпление срещу човечеството. Решение по въпроса все още не е взето.

Проблематиката на “Млякото на скръбта” е многостранна. Това не е филм, който да си пуснете за отмора след работа. Всяка сцена е натоварена с много визуален и смислов заряд. Режисьорът Клаудиа Лоса се притаява зад камерата като страничен наблюдател. Това чувство остава и у зрителя. Някои критици упрекват бавното действие и дългите мълчаливи сцени, но според мен това е най-подходящият и щадящ начин за публиката. Само така съзнанието ни може да осмисли и възприеме цялата болка, която филмът носи, както и магичността на сцените, които дълго ще витаят като духове в съзнанието ви. Нищо не е спестено – нито красотата на Андите като почти постоянен фон, нито нищетата, в която все още много перуанци живеят. Няма как да не спомена и блестящата игра на Мегали Солиер в ролята на Фауста. Невинността и искреността, с която създава образа на героинята си, изгубена в самотата на страха си, правят филма не просто добър, а истински шедьовър. Саундтракът пък запазва автентичността на повествованието. Докато нагнетява чувството на тъга, дава и покой в меланхолията, чиито начало и край се размиват и я правят една постоянна спътница на всички герои.

Всеки от нас носи в душата си страх. Когато гледах този филм, се замислих за страховете, които са ни наследени от собственото семейство, но и от часовете по история и онова петстотингодишно робство, за спомените от соца и робството на вината, която неспособността ни да изградим бъдеще ни носи.

Страхът от живота ни обрича да бъдем сами. Страхът да не бъдем наранени, потъпкани или унижени от самата съдба ни тласка към едно обезличаване. За да не бъдем някой, който е загубен, сгрешил, предал се, се примиряваме да сме “никого“. Това не е похвално. Това е по-лесно. Животът е там… навън. Животът е в сватбите и в погребенията, в песните на децата, в първото влюбване и в разбитите сърца. Животът е да пееш песни на старата си майка, както и да откраднат песента ти.

Читателю, не ти обещавам свят, пълен с добрини. Не знам дали във всеки човек има човещина. Не знам как да пребориш онова, с което си откърмен. Може би не трябва да го преборваш, а да го приемеш. Само, когато го приемеш, то вече няма да ти носи страдание. Ние сме такива, каквито сме. Не сме миналото си, все още не сме и бъдещото. Не сме родителите си, нито сънародниците. Ние сме хората, които под една или друга форма ще отпият или са отпили от “млякото на скръбта”, но и онези, които в страданието могат да сложат края на причина и следствие. Край на един омагьосан кръг от несправедливост и болка.

Не като забравят, а като помнят. Като помнят и простят.

Карина Николова

Берлин, 2016