Гръмки похвали и космически проценти на критическо одобрение вероятно ще вдигнат очакванията на всеки един информиран зрител спрямо филма „Дюнкерк“ до небесата. Е, в по-голямата си част похвалите са основателни – но завишените очаквания никога не са помагали никому във възприятието на който и да е филм. „Дюнкерк“ не прави изключение.

„Най-добрият филм на Кристофър Нолан“ безспорно е най-силната похвала, с която лентата се рекламира по света. Няма как да е другояче, след като Нолан е творческият гений зад „Мементо“, „Престиж“, „Генезис“, „Интерстелар“ и, разбира се, „Трилогията за Черния рицар“. От техническа гледна точка изказването категорично е валидно.

„Дюнкерк“ показва на света кинорежисьор в пълен контрол над всички изразни средства на седмото изкуство. Визията на Нолан във всеки един кадър поглъща зрителя, всяко движение изглежда естествено и органично като човешки пулс. Сцени на земя, във вода и във въздуха са заснети с почти документално усещане за железен реализъм.

Практически експлозии, реални водни потоци в наводнени плавателни съдове и спиращи дъха кадри на няколко хиляди метра над земята зашеметяват, стряскат и държат в напрежение целия киносалон в продължение на целия филм. Самолети, лодки, униформи и огнестрелни оръжия, буквално извадени от военни музеи за снимките на лентата, пък допринасят за напълно достоверната историческа атмосфера.

Скромната дължина на „Дюнкерк“ от малко над 100 минути изненада мнозина предвид склонността на режисьора към по-дълги филми, изразена особено силно в разточителните 170 минути на „Интерстелар“, последния филм на Нолан. Но краткостта на „Дюнкерк“ е следствие от големината и на написания от Нолан сценарий – почти два пъти по-малък от тези на предишните му филми с обем от точно 76 страници.

При толкова малко реплики човек може единствено да се надява, че музиката към филма ще бъде писана от честия сътрудник на Нолан – маестрото Ханс Цимер – за да бъде използван потенциала на такава ситуация изцяло. За щастие на възторжените критици и на мен самия, именно Цимер е композиторът на саундтрака на „Дюнкерк“ и той е ни повече, ни по-малко от симфония на параноята, концерт на ужаса и сюита на страховитата война. Типично повтарящи се тонове подчертават напрежението в редица сцени и дават контекст на действието там, където мълчанието на героите не помага особено.

Минималистичният сценарий на Нолан е разделен в три сюжетни линии: Вълноломът, Морето и Въздухът. Негова основа е реалната спасителна операция от разгара на Втората световна война, при която над 400 000 британски войници са евакуирани от Дюнкерк, Франция. Действието на филма проследява паралелно опитите на неколцина младежи да се измъкнат от смъртните полета по плажовете, импровизираната спасителна операция по вода на трима цивилни граждани с любителска лодка и въздушният рейд на трима британски пилоти срещу германската авиационна част над Дюнкерк. Линиите се преплитат и си влияят взаимно, като достигат кулминацията си едновременно.

Нетрадиционната сюжетна структура в случая е нож с две остриета и нейната ефективност се свежда до единствения недостатък на филма, който, за съжаление, няма как да бъде пренебрегнат. Самият Нолан описва лентата си като разширена версия на третия акт на всеки филм, изпълнен с екшън и напрегнати ситуации, които зрителят е принуден да асимилира и разрешава паралелно с героите на екрана.

На теория такъв похват звучи дръзко и интересно, но на практика се появява една неприятна пречка. На човек му е трудно да се идентифицира и да следва мисловно приключенията на персонажи, които не е имал и няма никакво време да опознае като личности в безспирния хаос на динамичните военни действия.

Въпросната пречка е най-силно застъпена в хода на сухопътния сюжет. Главните роли там се изпълняват от напълно неизвестни актьори, подбрани лично от Нолан след няколкомесечен ултрасекретен процес на прослушвания. Младежите вършат компетентно работата си дотолкова, доколкото минималистичният сценарий им позволява. Фион Уайтхед в ролята на главния герой и, за моя огромна изненада, небезизвестният Хари Стайлс от момчешката група ‘One Direction’ са сред най-убедителните от тях, илюстриращи различните проявления на младежки страх, гняв, ужас, параноя, колебливост и решителност основно през мимиките си при липсата на вербално изразяване.

Отсъствието на реплики обаче пречи на аудиторията да опознае по какъвто и да е начин когото и да е от малката групичка млади войници, опитващи се да се измъкнат от плажовете на Дюнкерк по всевъзможни начини. Сходният им външен вид кара зрителя дори да ги бърка в хаотичните сцени в потъващи плавателни съдове. В крайна сметка тази незапознатост неизбежно се изражда в липса на заинтересованост и човек започва търпеливо да изчаква сцените с въпросната банда младежи, за да види какво се случва с участниците в другите две сюжетни линии.

Там охарактеризирането на отделните персонажи не е извършено кой знае колко по-добре, но в помощ на зрителя се появяват познати лица от други известни филми, които той лесно запомня и от които автоматично се интересува по-живо, отколкото от останалите. Във водите на Ла Манш героят на носителя на „Оскар“ Марк Райлънс, подпомаган от сина си и от друг младеж, издирва нуждаещи се от евакуация войници с цивилната си лодка „Муунстоун“. Първият, който намира, е героят на още по-разпознаваемия Килиън Мърфи, чиято поява се явява като завръзка на конкретната сюжетна линия. Повече диалог и по-лесно за проследяване действие държи интригата постоянно жива на борда на „Муунстоун“, но не и толкова, колкото в самолетите „Спитфайър“ над нея.

Въздушните действия проследяват приключенията на трима британски пилоти, на които е поставена задачата да подсигурят евакуацията на бедстващите 400 000 войници. Двама от въпросните трима смелчаги биват свалени във въздуха сравнително бързо, което оставя зрителя в компанията на последния оцелял сред тях. Той няма представа колко гориво остава в самолета му вследствие на повреда в датчика или, иначе казано, не знае колко още време живот му остава и какво може да свърши през него.

Въпросният пилот резонно няма реплики и комуникира с аудиторията единствено посредством очите си, тъй като дори устата и носът му са прикрити от каската. Пределно ясно е, че към момента на планетата има един-единствен британски актьор, способен да извърши такъв подвиг. И, за щастие, той дължи на режисьора една или две услуги, след като Кристофър Нолан го направи известен с ролите му в „Генезис“ и „Черният рицар: Възраждане“. Става дума, разбира се, за Том Харди.

Няколко скоростни примигвания или присвиване на очите в изпълнение на Харди създават у зрителя повече напрежение, интрига и драма от десетминутни преследвания и престрелки по плажовете с трудно различимите младежи в другите главни роли. Причината е ясна – Харди притежава това неуловимо качество, което въпросните млади господа нямат или все още не са развили: звездната аура. Аудиторията мигновено разпознава актьора и застава на негова страна, без дори да има нужда да знае повече за героя му.

В допълнение към покоряващото звездно присъствие на Харди и безупречното му изпълнение, сцените във въздуха са и най-вълнуващо заснети. Кристофър Нолан сам прокарва паралели между своя проект и „Гравитация“ на Алфонсо Куарон заради темпото на действие и минималистичния сценарий, но двата филма споделят и изключително ниво на операторска работа, като в „Дюнкерк“ то е налице най-вече в подводните и във въздушните сцени. Дръзки проследяващи и 360-градусови кадри буквално поглъщат и извиват зрителя в седалката му дори без излишна употреба на 3D ефекти.

Това ни връща обратно към изначалния конфликт, който пречи на „Дюнкерк“ да постигне съвършенство: безупречната техническа компетентност срещу емоционалния вакуум в редица сцени, интересни единствено заради приложената към тях операторско-режисьорска визия. Подобно противопоставяне на предимства и недостатъци е симптоматично за цялата филмография на Нолан. Докато в „Интерстелар“ свръхамбициозните намерения на режисьора оставиха редица мотиви и човешки персонажи недоразвити, в „Дюнкерк“ минималистичният подход на моменти води до пасивно наблюдение от страна на зрителя и естетическо възхищение от изключителната режисьорска визия за сметка на нулевото емоционално удовлетворение.

Това ми пречи и да се съглася с гръмкото твърдение, цитирано в началото на текста ми, че „Дюнкерк“ е най-добрият филм на Кристофър Нолан. „Черният рицар“, „Генезис“ и дори „Черният рицар: Възраждане“ са по-многопластови, по-добре структурирани и притежават точната доза емоционален патос, за да не оставят зрителя пасивен наблюдател на зрелищното действие. „Дюнкерк“ компенсира за недостатъците на „Интерстелар“ – прекалено големи амбиции и прекалено раздути мащаби – до степен, в която стига до обратната крайност. В този смисъл двата епоса са на едно ниво откъм качество на изпълнението, макар и единият да е исторически военен филм, а другият да е научнофантастична трасгенерационна сага.

Но техническото съвършенство, засвидетелствано от Нолан в „Дюнкерк“, не оставя съмнение по друг въпрос. Не съществува момент в историята на киното, в който може да се каже, че един режисьор е бил най-добър във всички жанрове едновременно. Комедията на 50-те си има своя Уайлдър, хорърът на 60-те си има своя Хичкок, гангстерският филм на 70-те си има своите Копола и Скорсезе. Грандиозният епос на 21-ви век, независимо дали е научнофантастичен, супергеройски или исторически, със своите гръмки сцени и многобройни персонажи, също си има своя Майстор. Това несъмнено е Кристофър Нолан и независимо от това какви големи предимства и какви минимални недостатъци притежава „Дюнкерк“, ние, зрителите, продължаваме да сме привилегировани от това, че живеем в ерата на творческия му зенит.

„Дюнкерк“ е по кината в България от 21 юли 2017 година. Разпространява „Александра Филмс“.