Върху „Момичето от Дания”

the-danish-girl-poster„Момичето от Дания” е интересен по три причини – заради достоверността на историята, достоверността на актьорската игра и недостоверността на историята и актьорската игра.

Какво означава това?

След като бе показан на кинофестивала в Торонто, „Момичето от Дания” предизвика Кайл Бюкянън от  “Vulture” да напише, че лентата е типичен представител на модата „куиър и транс филми да са направени за хетеросексуални”. Такива отзиви преди предизвика и „Синьото е най-топлият цвят” на Абделатиф Кешиш, който беше определен от някои ЛГБТ активисти като „недостоверен”. Подобни твърдения вероятно имат резон, особено когато става въпрос за продукция, която лесно може да бъде наречена Oscar bait („стръв за Оскар”), макар деликатността на сюжета й да предполага по-ограничена публика.

A171_C001_03123F.0017547.tif

Изглежда обаче, че „Момичето от Дания” е филм по-скоро за търсенето на идентичност чрез пола, отколкото филм за кризата на сексуалността/пола. Нещо повече – след края му чувството, което остава, е по-скоро, че полът е споразумение между тялото и душата, което лесно може да бъде разтрогнато, за разлика от онова споразумение за любов между две души в отделни тела.

Режисьорът Том Хупър („Речта ка краля”, „Клетниците”) отново избира достоверност на сценария, основан върху романа на Дейвид Eбершоф, описващ действителната история на Ейнар Вегенер, впоследствие Лили Елбе – първата транссексуална жена, чиято съдба е документирана в дневници.

Преди решението за смяна (или завръщане) към идентичността си, зрителят се запознава с живота на Вегенер, художник в Копенхаген, и неговата съпруга Герда Вегенер – също художник. Епохата – бохемската унесеност на 30-те години на миналия век, поднесена с блестяща сценография. Двойката има хармонични отношения, основани на нежност и приятелство, въпреки мимолетния намек за професионално съревнование.

eddie-redmayne-the-danish-girl

В ролята на Лили заживява Еди Редмейн (с „Оскар” от „Теория на всичко”), а в тази на Герда – очарователната Алисия Викандер, успели напълно да изградят гръбнака на „Момичето от Дания”, чието тяло в крайна сметка е любовта между двама души, която остава по-естествена от изискванията на душата, гнева и егоизма. Точно заради това и въпросът: „Кое в крайна сметка е „момичето от Дания?” е толкова акуратен.

Именно Герда ще поиска от съпруга си да облече женска дреха, за да позира за нейната картина, превръщайки Лили Елбе не само в пълнокръвен образ, но и в причина за нейния успех като творец.

Това е и причината тя да понесе най-тежкото бреме: мисълта, че точно тя е отнела от жизнеността на убеждението, което е крепяло крехкото равновесие на любовта. Вероятно затова тя остава там до края, въпреки че е свободна да си тръгне след последното сбогуване с мъжа в нейната половинка. (Впрочем, в „истинската” история на двойката, която е основа на романа на Ебершоф, Герда си тръгва далеч по-рано, отколкото във филма. Нещо повече – тя нарича бившия си съпруг „бедната Лили” и отказва да я види преди или по време на операциите, които тя предприема, за да смени пола си, вече омъжена за друг човек. Развой, за който лесно можеш да кажеш: „Е, да, това вече звучи правдоподобно”).

dg

Всъщност полът, както самият Редмейн разсъждава, е точка от спектър с крайности, които условно определяме като „мъж” и „жена”. Те обаче са разположени в кръг, където се оказва, че крайностите винаги стоят една до друга. Това е може би и причината крачката към преобразяването да е така всепоглъщаща – превръщането в жена означава извървяването на крачката към най-крайната, най-истинската част от спектъра, където ще пожелаеш всичко и ще бъдеш най-малко онова, което е останало в другия му край. Докато не изчезнеш.

Въпреки добрата операторска работа, достоверността на епохата и впечатляващата актьорска игра, усещането, че нещо в „Момичето от Дания” липсва, е налице – може би поради факта, че филмът позволява на зрителя да не излиза от комфортната си зона, докато го гледа, а може би и чувството, че е сложен на „кукичката”, която дава необходимото, но не и достатъчното, за да не бъде единствено филм за „Оскар”.

Прочетете още: Номинациите за наградите “Оскар” и нашите прогнози

В крайна сметка обаче „Момичето от Дания” в същността си остава филм точно за излизането от зоната на комфорт – веднъж в името на това да успееш да бъдеш спокоен с онова, което определяш като своя същност, и втори път – в името на това да съхраниш повелята на сърцето, което е почувствало тази същност далеч преди да осъзнаеш нейната поява.

Наталия Иванова
на 25, е социокултурна любопитка минала журналистическата фурна (ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от литература, музикални преживявания, алтернативни поетични форми, европейско кино, театър и очевидни кулинарни метафори. Интересува я и благоразположението на двуместната й палатка, която напоследък й създава дълготрайни и съдържателни спомени.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to