Да заживееш в “Един след полунощ” с Керана Ангелова

“На брега на морето винаги се чувствам жадна.”

14285757_10202432483051004_1212292516_o

Препоръчват ни книги, четем ревюта, следим биографиите на автори, задълбочаваме се в анонсите, лепнати на задните корици – избираме книги, но ги избираме посредством разума. Не ги усещаме.

Не се бях замисляла по темата, докато в един момент, из дебрите на интернет, попаднах на твърдението, че вместо да се оставяме на препоръки, трябва сами да почувстваме книгите, на които се спираме. Да усетим, че трептим на еднакви честоти – с тях, с авторите им, с думите. Да уцелим точния момент и правилното настроение, за да съумеем да се открием сред редовете. Просто да ни паснат – като изгубената пантофка на Пепеляшка, като изгубения смисъл на словото ни.

Един горещ юлски следобед приложих на практика “книжната хипотеза”. И за моя огромна изненада, не само че стигнах до отговор, но и той беше правилният.

В апогея на лятото, когато плажът мирише повече на слънцезащитен лосион, отколкото на сол, реших да се поразходя из стария град на Созопол.

Дъх на смокини, юлски слънчеви лъчи, безкрайното синьо – надзъртащо в пролуките между възрожденските къщи, и покоя на летен следобед. Вихърът от детски гласчета и потокът от думи беше останал на брега на морето.

Тук времето течеше по различен начин, не се измерваше в часове, минути и секунди. А в крачките на обути в сандали нозе, кръстосващи калдаръмените улици, в глътки сок от лавандула, в намаляващия брой бурканчета сладко, наредени пред китни дворове.

Дали сандалите ме отведоха, или бях започнала да “вибрирам” на честотите на морската шир – не знам, но попаднах в очарователно магазинче. В него стените бяха окачени с пъстри handmade бижута и сувенири, а на няколко ниски масички бяха грижовно подредени книги на съвременни български автори. Една от тях грабна погледа ми – “Слънчогледи за Мария”. Взех я в ръце, а жената, продаваща в магазинчето, се усмихна и възкликна: “Керана Ангелова… Страхотна е!”, а после допълни: “Няма човек, на когото да съм я препоръчала, и да не я е харесал.” Нещо ме накара да зажаднея за тази книга. Прииска ми се слънчогледите за Мария да бъдат мои, но книгата се оказа последен екземпляр, а краищата на корицата – смачкани. Не можех да си позволя да си купя смачкана книга. Лудост, странност – не знам. Един приятел окачествяваше смачканите книги като “книги с характер”. Е, аз предпочитам моите да са безхарактерни. Въпреки това, не можех да си тръгна с празни ръце. В онзи момент затрептях на честотите на Керана Ангелова. Попитах дали случайно няма друга нейна творба. Жената измъкна от един стилаж “Един след полунощ” и ми я подаде. Сподели, че почти всичко е изчела, но до тази не е стигнала. Нямаше значение, щеше да бъде моя. Прочетох разсеяно описанието на гърба, като знаех, че после старателно ще погълна всяка дума. И я взех!

Започнах да я чета. От редовете бликаше красота, лято, мъдрост, мистика, спокойствие, радост. Беше като блюдо, изобилстващо от подправки. Всеки залък, всяка дума и усещаш различен привкус, оставя различа емоция, изостря апетита, но и някак те засища.

Оказа се, че Керана Ангелова е родена в Бродилово. Село, намиращо се в Странджа, недалеч от Царево. От връх “Папия” (най-високият връх в българската част на Странджа) беше наблюдавала морето, къпещо бреговете на Царево. Онова Царево, което аз почти всяко лято посещавах с родителите си, в което създавах приятелства и спомени, в което растях. Освен, че четях книгата, докато бях в Царево. Случайност! Успях да се почувствам така, сякаш надниквам в душата ѝ. Или тя в моята?

Връх Папия

Връх Папия, най-високият връх в българската част на Странджа

Сега отново разгръщам страниците и магията отново се случва. Откривам се там, където не съм. Не чета, а съм в книгата.

“Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно” – самата тя го е казала. Някак не би могло да е по-вярно.

Но за да покълне във вас зрънцето на творчеството ѝ, ще се опитам да бъда дъжда и слънцето, чрез частичка от нейните слова:

“Може би пясъчният часовник е най-добрата мерилка за вечността, не за време. Стига да има кой да я обръща непрекъснато.”

“И в локвите – небе”

“Отдавна съм забелязала, че по равното се спъвам по-често.”

“На брега на морето винаги се чувствам жадна.”

“Онова, което животът е направил от тебе, същото ли е, което ти си направил от живота си?”

“Детството – букварът на живота.”

Дълго време се чудих дали изобщо да пиша материал за допира си до Керана Ангелова в “Един след полунощ”. Дали да се опитам да изразя какво породиха те в мен. Не случайно ми трябваха около два месеца да изложа мислите си писмено. И напук, все още не искам да препоръчвам книгата. Не за друго, а защото книгата го прави сама по себе си. Не за друго, а защото тя не бива просто да бъде прочетена. Тя трябва да се докосне, да се поеме, да се усети. Да се изживее!

Автор: Емилия Илиева

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to