Литература

Детство за пораснали с Петя Кокудева

01.11.2018

Между малките същества, големите въпроси, скритата красота, вдъхновението и живота откриваме Петя Кокудева. Тя пише, пита и мечтае, подарява ни мигове, мисли и създава малко детство в думи.

Ние виждаме Петя Кокудева – поетесата, а какво вижда тя в огледалото?

Ох, поетесата… Ако е замъглено след баня, нищо не виждам. Понякога се виждам на бели точици, защото много бърборя, докато си мия зъбите, и пръскам огледалото с паста. Ако съм го мила, се виждам ясно. Всъщност не се шегувам: всеки път съм различна, гледайки към себе си. Едно, защото се променям неусетно, и второ, защото малко се познавам и това ми дава шанс да се самоизненадвам. Като цяло не вярвам, че човек се познава добре – повечето от нас остава скрито за нас.

Кои са твоите лични „Питанки“ към света?

Моите въпроси са обикновено свързани с думата “как”, защото това е въпрос, който предполага работа, труд – как да стане нещо си. Много обичам да работя по себе си – възприемам се като недовършено стихотворение, в което има нещо, но трябва да се редактира, да се работи доста по него, за да светне (мен не ме е страх от това, даже напротив – умирам от любопитство).

Та в този смисъл: как да съм по-уверена, без да си губя чувствителността; как да съхранявам грижливо и да развивам най-пълноценно дълбоката връзка, която имам с човека до себе си; как да съумявам да не се тревожа за глупости; как да се държа нащрек за нюансите и многозначностите на живота, без да изпадам в черно-бели рамки… Предполагам,въпросите ми са твърде аз-центрични, но това е материалът, с който разполагам – мога да бъда полезна на други, само ако се грижа вътрешната ми машинка да работи добре.

Освен в стиховете ти, къде се спотайват всички „Малки същества“?

Всички малки същества съм аз – онова, което не харесвам у себе си (от него идват герои като Страхчетата и Самотников) или онова, което бих искала да бъда (оттам пък идват Невъзможният Алфонсо и Змеят Олелей).

Крият ли се или ние не гледаме внимателно?

Криенето е въпрос на гледна точка. Крие ли се малкото цвете в пукнатините на някоя скала? За изследователя и любопитния – не. За онези, които бързат да качват върха – предполагам, остава скрито.

И защото „защо“ е любим въпрос на всяко дете. Защо поезия и защо детска?

На големите въпроси човек обикновено няма категоричен отговор. Все едно да ме питате защо обичам някого – това не е списък с качества за отмятане. Просто така се е случило. Невидимо притегляне, донякъде ген (роднините ми са много талантливи в общуването с деца). Със сигурност не е кауза, тоест не съм някаква майка Тереза, занимавайки се с деца. Подчертавам го, защото усърдно избягвам да се вземам за по-добра, отколкото съм, и да си придавам важности.

Къде, кога и как най-често се срещат химикалката и вдъхновението?

От 19-годишна работя все с писане. Никога не съм работила нещо друго (била съм репортер, сценарист, копирайтър, съавтор на радио предавания и учебници, редактор). Когато творческият тип писане е терен на работа, добиваш навици и тренинг, опознаваш го.

И не че не ти трябва вдъхновение, разбира се, но знаеш как да го повикаш, да го примамиш, да се приближиш сама до него. Представата, че вдъхновението идва при теб, не е моята представа. Ти можеш да отидеш при него. Както казва писателят Андрю Соломон: “Смисълът не се търси, той се създава.”

Винаги съм смятала, че не съществуват възрастни, а просто се превръщаме в пораснали деца. Ако е така, кое дели децата от порасналите такива?

Може да е странно тъкмо аз да го кажа, но харесвам идеята за възрастния човек. Този сантимент към детството го нямам, вероятно защото детството ми не е било безгрижно и не ме тегли назад.

Хубаво е да си пораснал, хора! Това ти дава опит и мъдрост да се откъснеш от неовладяемите тревоги на детството, когато всяка беда ти се струва завинаги. Когато си дете, всичко е толкова бурно, неизвестно, плашещо, несигурно.

Когато си възрастен, пак е така, но ти вече имаш кораб и навигирането из бурни морета с екипаж и карта може да ти е дори кеф и страст. Нека да не гледаме на детството така носталгично и сълзливо, защото – ще ви издам една тайна – когато си дете, не можеш да си и възрастен (можеш, но то е принуда, не избор!), но когато си възрастен, можеш да си и дете. Това обогатяване би трябвало да ни радва, нали?

Когато сме малки, често ни казват да не бързаме да пораснем. Бързаме ли наистина или времето се е затичало?

Отново искам да подчертая едно нещо: повечето хора говорят за детството като за период безметежен и щастлив. Ама това не е така! Не е така за удивително много деца – деца с проблемно семейство, с болни роднини, изоставени, насилвани психически или физически, аутсайдери в средата си, физически различаващи се…

Нека не си хвърляме розов пясък сами в очите – детството може да е и много често Е жестоко време, в което зарастваш счупен и после цял живот трябва да функционираш така, или в по-добрия случай – да се поправяш. Така че някои нямат друг избор, освен да пораснат рано. И това е дори някакво спасение за тях, укритие, укрепление. Извинявам се, че развалям прическата на въпроса, обаче това ми е важно да го кажа.

В какво не се вслушват децата, а трябва?

За жалост (или не?), много от нещата, които майка ми например ми е казвала – ей така, без да се натрапва – и аз не съм послушала, се оказаха верни. Например тя ми казваше, че журналистиката не е писателска професия (както аз си я представях), а е свързана с характера, със силата ти, и че с моята чувствителност няма да прокопсам в тази професия. Тъкмо така се оказа – аз издържах само около 2 години активно да работя в това поле. Но какво от всичко това? Не съм се вслушала, но това си ми е пътят. Никой никога не знае кое е добре, и кое зле. Тия неща се менят и зависят.

Имат ли мечтите ни цветове, форми и аромати? Какви са твоите?

Моите мечти са да успея да имам хубави, дълги връзки с хората, които са ми ценни. Да напиша по-хубави детски книги оттук насетне. Да ми даде господ да пътешествам надалеч, без да пострадам. Такива работи… Те не са толкова мечти, колкото неща, свързани с трудене – трябва да си ги изработя, извървя, изнапиша тия неща, няма какво да ги мечтая.

Какво си научила от приказките?

Четях и ми четяха главно приказки за животни (по мое настояване) – за страшното коте, за кума лиса в пруста… Какво съм научила? Ами, май заради приказките съм възторжен поклонник на животните и вярвам, че могат да говорят. Наистина не живея с усещането, че човекът е по-вълнуващ вид – и човеците си ми харесват, но животните ме възхищават!

Ако детството е песен, как звучи тя?

Тотю-нинджа, тотю-нинджа, комотогароте, те нинджа!

Коя е последната книга, в която заживя?

Тя не е художествена, но е много интересна за мен. Написана е от един американски учен, наричат го професор по разводите. Професор Готман наблюдава години наред семейни двойки и записва видеа на техните разговори (научната дейност е много по-мащабна, отколкото мога да я опиша тук). Успеваемостта му да предположи кои от тях ще останат заедно и кое не, наблюдавайки само първите няколко минути от разговорите им, е огромна – над 80%. Наистина полезно, образователно и любопитно четиво.

А кое беше последното детско прозрение, което те накара да се замислиш?

От детска книга оня ден. За Финдъс и Петсън. Котарачето си пожелава дядо Коледа просто да дойде, за да го види на живо. Не друго, не подаръци, ами просто да дойде. Не ми беше хрумвало. Ние нали все нещо чакаме и искаме от дядото. Стори ми се прекрасно.

Пропуснах ли нещо?

Струва ми се, че детските книги у нас сега са в подем. Има доста български автори, има много известни по света детски книги – съвременни – които се превеждат на български. Има все повече издателства, посветени на детска литература. Има няколко национални награди за детска литература.

Все по-често се чува за преведени на чужд език български детски автори. В някои сериозни издания като Литературен вестник например се появяват постоянни рубрики за детски книги. За детските илюстратори се чува, те са на почит и не са някакъв си там придатък към детската литература. Наречете ме наивен оптимист, но аз виждам път напред, въпреки седемте си диоптъра.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваПредколедно с Мария Донева и вълшебните ѝ думи22.12.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE